Снимка: Михаил Кършовски

Снимка: Михаил Кършовски

Карен Шахназаров: Западът не вярва в демокрацията

Публикувано от:

Автор: Оля Ал-Ахмед, “Стандарт”.

Българското кино по времето на соца беше много силно, казва световноизвестният режисьор.

Руският режисьор, сценарист, продуцент Карен Шахназаров е генерален директор на киноконцерна “Мосфилм”. Роден е на 8 юли 1952 г. в Краснодар. Баща му, Георгий Хосроевич, е арменец от княжески аристократичен род, а майка му Анна Григорьевна е рускиня. Независимо от изключителната заетост на баща му, който често е забравял в кой клас е синът му, Карен признава, че именно той е оказал голямо влияние върху него. И ако на баща си е задавал най-сложните въпроси, то на майка си е доверявал най-съкровените си тайни.

20-годишният Карен седемнадесет поредни пъти е гледал филма на Федерико Фелини “Рим”. Завършва ВГИК през 1975-а, дебютира в киното през 1979-а с “Добряци”. През 1980-а по негов сценарий бе поставена лирическата комедия “Дами канят кавалерите”. Голямата известност на Карен Шахназаров като режисьор и сценарист идва през 1983-а с “Ние от джаза”. Следват “Зимна вечер в Гагрите”, “Куриер”, “Градът Зеро”, “Цареубийца”, “Сънища”, “Американската дъщеря”, “Денят на пълнолунието”, “Отровите или всемирната история на отравянията”, “Ездачът, наречен Смърт”, “Изчезналата империя”, “Палата номер 6”, “Белият тигър”, “Любов в СССР”… Той е и продуцент на лентите. Автор е на повестите “Младите дирижабли”, сценарист е на “Куриер”, “Дами канят кавалерите”. Педагог във ВГИК – ръководител на майсторски клас по кинорежисура. Шахназаров има три брака и три деца. Член е на обществената палата на Руската федерация.

– Карен Георгиевич, произхождате от древния аристократичния арменски род на княз Мелик-Шахназар. Това не ви ли попречи в онези времена да станете член на КПСС?

– Не! Ни най-малко! По майчина линия съм руснак. По бащина – да, всичко е така. Имаме много офицери, служили при царя. Татко беше активист и работеше в КПСС, независимо от княжеския си произход. Истински аристократ. Стана член на партията още на фронта, след което се издигна.

– Вие сте директор на мегаиндустрията “Мосфилм”, бяхте член на предизборния Народен щаб, подписахте петицията на културните дейци в подкрепа на политиката на Путин в Крим и Украйна. Как се справяте с цялата тази въртележка?

– Съчетавам ангажиментите си. Ако ме помолят за определена обществено-политическа дейност и съм съгласен с нея, я приемам. Ако не съм – или премълчавам, или отказвам. Това не изисква особени усилия и не отнема кой знае колко време, ако добре планираш. Предложиха ми да стана доверено лице на Путин. И тъй като смятам и съм убеден, че това е най-добрият избор за Русия, казах “да”. Никой не ме е карал да заставам на подобна позиция. Чувствам и зная, че това е правилният ход – затова и се съгласих да поема обществената отговорност. Често съм в ефира на различни политически дебати, но това не ми е основно занимание. Просто винаги казвам това, което мисля.

Как изглежда деловият ви ден?

– Идвам на работа, пия чаша хубаво червено вино и започвам безкрайния трудов процес. Той обхваща стотици неща, отговорности, бумаги, взимане на сериозни решения и т.н. Напоследък много популярни са екскурзиите в “Мосфилм”, които носят доста добра печалба. Въпреки че таксата е само 4 евро, интересът е огромен. Сега наброяваме 600 щатни служители, а навремето имахме над 2000 души. През последните години нямаше определена концепция за това дали ни трябва кино. Сега Русия произвежда по 70 заглавия годишно – това е слабичко за страна като нашата. Телевизията ни е доста силна. Правим над 500 телевизионни сериала годишно. Ние работим много добре на вътрешния пазар. 70% от кинопроизводството минава през “Мосфилм” – преди всичко телевизионното. Въпреки че “Мосфилм” е държавно предприятие, не получава никакви средства от бюджета. Работим като на свободния пазар. За последните 15 години силно се модернизирахме и сме едно от най-съвременните студия в света. Американската филмова индустрия получава много повече пари за развитието си. Именно кинаджиите създават положителния образ на Америка. Ние трябва да осъзнаем това.

– Като видите един сценарий, как разбирате, че от него ще стане хубав филм?

– О, това е много субективно. Интуиция, усещане. Понякога просто вярвам в автора. Но въпреки това няма правило. Ще ви дам пример. Навремето през соца имаше специална комисия за оценка на перспективите на филма и сценария. На моя “Куриер” не му даваха абсолютно никакви шансове. А това стана най-касовият филм с невероятен успех – над 50 милиона зрители. А комисията го отрече.

– Ви сте майстор на военното кино. Бихте ли направил филм за войната в Украйна и Сирия?

– На съвременния човек му е много трудно да разбере истинския смисъл на тези събития. За да се направи филм за конкретна война, трябва да минат минат 50 години след завършването й. Едва тогава са възможни изводи. Лев Толстой написва шедьовъра си “Война и мир” 50 години след финала на кървавата битка с Наполеон. Въпросните две войни още са в процес. Ако някой заснеме такъв филм в момента, рискува да попадне във водовъртежа на една субективност, за която после ще трябва да се оправдава. Това се отнася както за Украйна, така и за Сирия. Естествено, аз на никого не забранявам да снима. Но такива ленти като правило се превръщат в еднодневки. Защото не може да се постигне обективност, докато събитията текат. Филмът обезателно ще покаже или едната страна на пропагандата, или другата – не и сърцевината на проблема. 100% лентата ще бъде едностранна. Трябва да се изчака, за да се ползва точната фактология, а не сценаристите да измислят и фантазират. Войната е събитие, което трайно остава в съзнанието, дори и в съвременния живот. Войната се използва непрекъснато. Затова трябва много внимателен подход на съвременните режисьори към този жанр.

Какво е мнението ви за съвременното документално кино?

– За мен то вече не съществува. Умря! В момента репортажите го заместват. Всичко друго е постановка. Истинската актуална документалистика е в журналистическите материали. Светът навлиза в съвсем нов период. Това, на което сме свидетели, е следствие от разпада на Съветския съюз. Равновесието на света беше нарушено. Тридесет години след войната се наблюдаваше затишие и баланс. На везните бяха двете големи сили – САЩ и СССР. Те някак поддържаха везните.
В момента, в който едната сила се разпадна, везните се наклониха на една страна. Но сега започват да се изравняват. Кога сме предполагали, че Европа ще е на този хал. Реално погледнато войната е вече в Европа. Тази неконтролируема бежанска вълна… Като че ли взехме да свикваме с това положение. Но затова в момента не може да се прави кино. Рано е. Изминаха 25 години от края на СССР. А ситуацията около неговия крах все още не е ясна.

– Какво мислите за ИД и последствията от нейното съществуване?

– Днес Ислямска държава изглежда като банда убийци, главорези, бандити и гадни копелета. Но нека си спомним историята на Френската революция в края на ХVIII век, в хода на която по най-варварски начин бяха ликвидирани милиони хора. А след 15-20 години Франция стана общопризната империя и до ден днешен Наполеон е велик човек. Арабската нация днес е много оскърбена от факта, че в продължение на 25 години беше пренебрегната и с нея направо се подиграваха. Унищожени са три държави – Ирак, Сирия и Либия. Какво правят хората там – ами хващат се за оръжието. И коя идеология могат да ползват – само ислямския радикализъм

Създалата се ситуация трябва дълбоко да се анализира. Много ме боли за Сирия. Беше великолепна държава. Бил съм многократно в Маалула, в Хомс, в Дамаск, в Палмира. Обожавам стария Дамаск! Древност и старинност витае из уличките, напомнящи по нещо на стария Рим. Беше изключителна страна….

– Какво ще кажете за бежанците в Европа?

– Темата е много по-дълбока – а не бягане на едни хора от война. Да, една част наистина бягат от война, други са потънали в нищета, мизерия и бедствия. Не съм специалист по юрисдикцията, но мисля, че бежанците от война са длъжни да получават статут и да бъдат приемани. След Втората световна война бежанците са били приемани, но те са били европейци. А това са хора, принадлежащи към съвсем друга цивилизация – предимно мюсюлмани, с различна култура и навици. Оказа се, че тази система не работи. Това е страшен удар по европейските ценности и имиджа на Европа. Последствията от тази бежанска криза може да доведе до разпада на ЕС. Не е изключено в тези условия да се възроди някоя идеология като нацизма например. Западът не вярва сериозно и в демокрацията. Всъщност мисля, че тамошните хора не вярват в нищо. Демокрацията я използват като много мощно средство, инструмент в ръцете на управляващите.

– Носител сте на много световни награди, на коя от всички се радвахте най-много?

– На всички. Щом са ме наградили, значи е имало за какво, а това предизвиква радост. Най-голямо щастие почувствах, когато ме отличиха заедно с Федерико Фелини. На московския филмов фестивал бях втори, след него. Просто седях до него и това ми беше достатъчно. Защото той е моят кумир. Дори му превеждах на английски. Общуването ни беше незаменима и най-висша награда. Тогава Франсис Форд Копола участваше в конкурса, но нищо не получи.

– Кой е любимият ви ваш филм?

– Микеланджело Антониони е казал “Снимам, следователно живея!” И аз съм така. За мен киното е животът ми. Не бих могъл да определя любима своя лента. За зрителите киното е два часа, за мен е минало. Две години. Така че измеренията са различни. Не бих могъл да кажа, че обичам една част от живота си повече от друга. Еднакво се отнасям към всичките си творби, те еднакво са ценни за мен. Не си мислете, че си гледам редовно филмите… Не, когато направя един филм, обръщам страницата. Те си отиват от живота ми, когато обърна тази страница. И така, и така нищо не можеш вече да промениш. Ако се взирам в направите кадри, ще им намеря някакъв кусур, затова и не го правя, да не се ядосвам. Не мога да се спра на един жанр. Радвам се, че пробвах военното кино. Военната лента е коренно различна режисура.

– Над какво работите в момента?

– В момента приключих кастинга и подготовката за тв сериала “Анна Каренина” и започвам снимките на 14 октомври. Нищо по-хубаво не е писано за любовта от “Анна Каренина”. Вече имам актриса за главната роля – великолепната Елисавета Боярская, дъщерята на Михаил Боярски. Все не можех да почувствам със сърцето си жената, която може да влезе в тази роля, и накрая категорично се спрях на Елисавета, която успя да ме разчувства. Завърших като продуцент и “Пътят към Берлин”, чиято премиера беше в София в РКИЦ на 22 септември. Интересно ми е да правя различни жанрове, такъв ми е характерът.

– За коя работа получихте двойната награда през в 2013-а на фестивала на руското кино в Тунис за най-добър сценарий и за най-добър игрален пълнометражен филм?

– За “Белият тигър”. Тази творба имаше невероятен успех навсякъде.

– Кое ви се отдава по-лесно – да бъдете режисьор или продуцент?

– Обичам повече режисурата. Но определено е много по-лесно да си продуцент. Имаш по-малко отговорности, няма толкова врътня и суета, нещата са доста по-опростени в продуцентството.

– Някога играли ли сте в собствените си филми, както това правят други режисьори в последно време?

– Не, никога не съм играл в собствените си филми. Не съм против другите колеги да го правят. Всеки има избор. Мисля, че съм лош актьор. Въпреки че снимам за телевизията, но това са съвсем различни неща.

– Не ви ли се струва, че в последно време творчеството е на второ място, изместено от технологиите? Къде е мястото на младите таланти?

– Техническите ефекти са също творчество. Но не и изкуство. Доста сложно е да се направи “Безумния Макс” – трябва да правиш трикове, каскади, ефекти. “Трансформърс” също е творчество – и то много трудно. Компютърната графика дава огромни възможности, но не изисква специален талант.

– Карен Георгиевич , вие смятате, че на съвременното руско кино не му достигат само идентификация и общи идеи, както е било в съветското кино, а също така има и недостиг на личности. Какво според вас може да се коригира в съвременното руско кино?

– И в западното кино не виждам да имат кой знае какви идеи и личности. Изобщо напоследък идеята куца и на Запад, и на Изток. В съветско време не беше така. Сега няма интелектуалци от ранга на Федерико Фелини, Лукино Висконти, Микеланджело Антониони, Пиер Паоло Пазолини. Само италианците назовах дотук. А кризата е всеобща. Може би времето е такова. Има такива периоди в историята. Сега сме в доста буржоазен период, но той е към своя край. Вървят доста интересни събития, които безспорно ще засилят изкуството и ще доведат до появата на личности.

– Твърдите, че сега на пръсти могат да се изброят действително талантливите режисьори. Бихте ли ги изброили?

– Няма да изброявам руските, защото работя с абсолютно всички като директор на “Мосфилм” и ако не назова някой, ще си имаме неприятности. Любими са ми Фелини, Уди Алън, Сергей Айзенщайн, Пазолини, Стенли Кубрик, Висконти, Антониони. Велики са.

– Кои са любимите ви писатели?

– Обожавам Толстой, Чехов, Булгаков, Гогол. От поетите – Пушкин. Всеки автор разкрива определена част от света. Руският народ е много четящ. Литературата в Русия е главното условие за живот. Тя е компилация от история и философия, взети заедно. Затова винаги препоръчвам на младите повече да четат, за да обогатяват своя мироглед.

– Какъв съвет ще дадете на начинаещите режисьори и актьори?

– Не им достига ерудираност. Младежите трябва повече да четат и да се самообразоват в най-различни сфери. Не са лоши, но малко знаят. А това е съществен проблем – особено в киното.
Рене Клер казва: “Когато започнеш да снимаш филм, си убеден, че ще направиш шедьовър, а после се чудиш кога най-сетне ще го завършиш”.

– Какво ще пожелаете на читателите на “Стандарт”?

– Идването ми в България съвпадна с националния ви празник 22 септември – обявяването на Независимостта. Пожелавам ви да направите всичко възможно за запазване на националното си самобитно кино. В соца то беше много силно.

Гледайте филмите си. Пожелавам благополучие, късмет и здраве. Нека България да процъфтява. Ние сме възпитани на любов към българския народ.