Легендарния капитан Петко войвода е един от най-колоритните и прославените поборници за народна свобода, шетали с чета в Родопите и Беломорска Тракия. Дълги години той е бил крило на клетите сиромаси и страшилище за народните изедници. Името му се предава от уста на уста като легенда и се споменава с упование и надежда от унизените и оскърбените .
Роден е през 1844 г. в голямото тракийско село Доган хисар, Дедеагачка околия, Западна Тракия. Майка му Груда е от съседното на Доганхисар село Тахтаджик, от рода на Калояновци, а баща му е Кирко Каракирков. Той има осем братя и сестри. Бил е висок и пъргав и обичал да пее родопски песни. Първоначално учи в родното си село при даскал Лефтер. Едва седемнайсетгодишен, на 6 май – Гергьовден 1861 г. хваща хайдушките пътеки и става войвода на малка чета от седем хайдути, за да отмъсти за смъртта на своя брат Матю и братовчед Вълчо, убити по заповед на местния турски бей. Не след дълго успява да ликвидира Мехмед Кеседжи бей и неговите джелати убили Матю и Вълчо. На 16 юни 1861 година, при село Бахшибей разбиват турската потеря, като убиват двама и тежко раняват още няколко турци. След още няколко успешни боя четата на Петко войвода става легендарна.
На 6 януари 1863 г. една потеря от 130 души открива и обгражда четата край селото Исьорен в Еноската кааза. Двама се убити, а Петко войвода заедно с трима свои другари са ранени, пленени и хвърлени в затвора в Гелибол. Те не се отчайват и организират бягство, но са заловени и преместени в Солен в затвора „Камлъкуле“. Там са подложени на жестоки инквизиции, но не издават останалите си другари. Турците решават да ги прехвърлят в затвора в Драма. По пътя хайдутите успяват да се избягат отново, но попадат на турска засада и всички, освен Петко Киряков са пленени. През 1864 г Петко сформира нова чета. През юни същата година води тежки боеве с турските потери юни при крепостта на Момчил Буруград, при езерото Буругьол, Ксантийско и в планината Саръкая, Маронийско. Одринският Вали паша, силно обезпокоен, праща срещу четата прочутият кърагасъ Осман ага, който победил преди това четата на Ангел войвода. Въпреки че превъзхожда в жива сила 20 пъти хайдутите, Осман е победен, заловен и опозорен от Петко войвода. Заради това когато се връща в Одрин, вбесеният паша го хвърля в затвора. През август и септември същата година Петко войвода и неговата чета водят успешни боеве с турците в планините Карлък и Шапкъна, край Гюмюрджива.
През есента на 1864 година българският войвода е привлечен от гърците в борбата им за освобождение. Той заминава в Атина, където постъпва във Военното училище. След това предприема революционна агитационна обиколка в Македония.
Прелом в неговия живот изиграва срещата му през 1865 г. с легендарния борец за свободата и обединението на Италия, Джузепе Гарибалди. През 1866 г. двамата организират прочутата „гарибалдийска дружина“ в състав от 220 италианци и 67 българи, която участва в Критското въстание. При пристигането си на остров Крит, на Петко Киряков е възложена мисия с малък самостоятелен отряд да действа срещу турците в района на планината Шилик. Тук Петко войвода отново се проявява като храбър и смел ръководител и си спечелва званието „капитан“. Въпреки че проявяват лъвска смелост в боевете с турците, волонтирите на Гарибалди не могат да спрат настъплението на турските войски и въстанието е удавено в огън и кръв. Местното население е подложено на жестоко клане. Капитан Петко войвода прикрива с дружината си, беззащитните жени, деца и старци от развихрилата се дива вакханалия на турците.
След въстанието, се скита по далечни и екзотични земи. Живее за кратко в Александрия в Египет, Марсилия във Франция,в Италия, в Македония и в Атина, Гърция, откъдето разпространява възвание към сънародниците си за освобождение на целокупното си отечество. Запознава се с редица известни революционери. Самообразова се и чете вестника на Георги Раковски “Дунавски лебед” и вестник “Свобода” на Любен Каравелов. Мирогледът му постепенно се променя. От хайдутин става съзнателен борец за освобождението на поробената си родина.
На 12 май 1869 г. капитан Петко войвода събира четата от 82 души и от Атина тръгва по море към българския беломорски бряг. Пътьом преоблечени като низами „правят инспекция“ на турският гарнизон в крепостта Сир, остров Митилин/ Лесбос/ и благополучно 3 юни 1869 година пристигат в Енос при устието на река Марица. През лятото на 1869 г. четата пет пъти влиза в бой с турски потери в Дедеагачка, Еноска и Кешанска околии и успява да ги отблъсне. През 1872 г. одринският валия изпраща срещу четата на Петко войвода Арап Хасан, който скоро е пленен от Петковите четници. Животът му е пощаден срещу освобождаването на всички задържани по затворите Петкови помагачи. Пашата в Одрин само двадесет и четири часа след това освобождава всички тях от Одринския затвор, а на 30 юли 1872 година каймакамшът на Фере Мустафа Сусам в свое писмо до Петко войвода го признава за „самоуправен владетел“ и му плаща „налог“ 6000 златни турски лири !!!
Народът боготвори своя закрилник и съчинява песни за него. По тъмни доби Петко войвода създава революционни комитети по селата и заклева съзаклятниците над кръстосаните кама, револвера и светото евангелие. Апостолът на свободата Васил Левски високо цени неговата революционна дейност в Тракия. Петко Киряков написва Устав на създадените от него революционни комитети .Дружината му се структурира със свои бойна част-„четници“, тилова част-„ятаци“, разузнаване – „шпиони“, счетоводство – „каса“, снабдена е с добро оръжие и с палатки. През 1873 г. дружината му достига до петстотин души и става въстаническа. Петко войвода създава устав и печат с надпис „Тракийска революционна българска дружина”.
През Руско турската Освободителна война 1877- 1878 г., капитан Петко войвода с четата си от 300 души води девет тежки сражения с турците в Родопите и Беломорието, брани местното население от издевателствата на башибозука и всява паника всред врага с внезапните си набези. Постепенно изтласква турците и създава свободна територия с център град Марония . Участвал с четата си в разгрома на башибозушки и дезертьорски турски части в Родопите, водени от английския офицер, граф Сен Клер. В тези боеве получава тежка рана и само благодарение на усилията на руските военни лекари, оживява.
Руското командване е във възторг от неговите подвизи и го награждава с орден за храброст. За съжаление, след жестокия Берлински конгрес на Великите сили, голяма част от Тракия и Родопите остават отново под турско робство. Покруса ляга в душите на местните българи. Напразно са отишли стотиците, хиляди жертви.
След войната, капитан Петко войвода заминава за Русия. Там е представен на император Александър II .Той го произвежда в чин капитан от руската армия, награждава го с орден за храброст „Георгиевски кръст“ за участието му във войната и имение от 160 000 декара в Киевска губерния, което Петко Киряков скоро продава и се връща в България.
През 1880 г. година той се заселва във Варна, където година по-късно се оженва за втори път за Рада Кравкова от Казанлък, която е сестра на известния книжовник и общественик Иван Кравков. Голяма е ролята и значимостта на капитан Петко войвода за тракийското движение. По негова инициатива на 12 май 1896 г.в град Варна се създава Одринско емигрантско дружество „Странджа“, с което се поставя началото на тракийската организация на българите- бежанци от Тракия. Петко войвода е сред основателите на Демократическата партия във Варна. През 1891 г. е оклеветен за опит за атентат срещу министър-председателя Стефан Стамболов. При обиск в дома им градоначалникът Спас Турчев заграбва и спестяванията на войводата – 110 акции на стойност 44 000 златни лева и още ценни книжа за около 16 000 златни лева, придобити от продажбата на имението в Киевска губерния. Петко Киряков е хвърлен във варненската тъмница и е изтезаван сто и четиридесет дни. “Сопаджиите на Стефан Стамболов го смилат от бой, без да има капчица вина. Единственият му грях е , че е русофил и че остро критикува разбойническите методи на управление на Стамболов. Без капчица уважение към заслугите му за свободата на България, жандармите го малтретират по височайшата заповед на градоначалника на Варна Спас Турчев, а турците живеещи във Варна , срещу които е воювал цял живот, му помагат с каквото могат, за да си стъпи на краката. Те се отнасят към него с почитание, защото знаят, че през робството той не е воювал срещу бедните и малоимотни турци, които наравно с българите, са делили тежестите на данъчното бреме, а срещу българските чорбаджии и турските бейове, свалящи и последната кожа от гърба на народа. С разбито здраве след излизането му от затвора е интерниран в Трявна. Вследствие на тормоза и жестоките инквизиции във влажните килии на Варненския зандан, се разболява. Огорчен до дъното на своята душа от гаврата с него, той, който участва в повече от сто боя с турските поробители и има над тридесет рани от ятагани и куршуми, издига черно знаме върху покрива на къщата, в която живее и изрича паметните думи по адрес на управлявашата дворцова камарила на Фердинанд и Стамболовистка крика: “ Те погребаха България!”
След падането на Стамболов на 18 май 18984 г. той се връща във Варна, но на 19 февруари 1900г. умира скоропостижно на56 годишна възраст. Народът превръща смъртта му в манифестация срещу терора на стамболовистите, които са готови да минат и през трупа на майка си, за да запазят благините на властта!
Автор: д-р Петър Ненков