Навършиха се 172 години от рождението на легендарния капитан Петко войвода. Той е един от най-колоритните и прославените поборници за народна свобода, шетали с чета в Родопите и Беломорска Тракия . Дълги години той е бил крило на клетите сиромаси и страшилище за народните изедници. Името му се предава от уста на уста като легенда и се споменава с упование и надежда от унизените и оскърбените .
Роден е на 6 декември през 1844 г. в голямото тракийско село Доган хисар, Дедеагачка околия, Западна Тракия. Майка му Груда е от съседното на Доганхисар село Тахтаджик , от рода на Калояновци, а баща му е Кирко Каракирков. Той има осем братя и сестри. Бил е висок и пъргав и обичал да пее родопски песни .Първоначално учи в родното си село при даскал Лефтер.
Едва седемнайсетгодишен, на 6 май – Гергьовден 1861 г.хваща хайдушките пътеки и става войвода на малка чета от седем хайдути , за да отмъсти за смъртта на своя брат Матю и братовчед Вълчо, убити по заповед на местния турски бей. Не след дълго успява да ликвидира Мехмед Кеседжи бей и неговите джелати убили Матю и Вълчо. На 16 юни 1861 година, при село Бахшибей разбиват турската потеря, като убиват двама и тежко раняват още няколко турци. След още няколко успешни боя четата на Петко войвода става легендарна.
На 6 януари 1863 г. една потеря от 130 души открива и обгражда четата край селото Исьорен в Еноската кааза. Двама се убити, а Петко войвода заедно с трима свои другари са ранени, пленени и хвърлени в затвора в Гелибол. Те не се отчайват и организират бягство, но са заловени и преместени в Солен в затвора „Камлъкуле“. Там са подложени на жестоки инквизиции, но не издават останалите си другари. Турците решават да ги прехвърлят в затвора в Драма. По пътя хайдутите успяват да се избягат отново , но попадат на турска засада и всички, освен Петко Киряков са пленени. През 1864 г Петко сформира нова чета . През юни същата година води тежки боеве с турските потери юни при крепостта на Момчил Буруград, при езерото Буругьол , Ксантийско и в планината Саръкая, Маронийско. Одринският Вали паша, силно обезпокоен, праща срещу четата прочутият кърагасъ Осман ага, който победил преди това четата на Ангел войвода . Въпреки че превъзхожда в жива сила 20 пъти хайдутите, Осман е победен, заловен и опозорен от Петко войвода . Заради това когато се връща в Одрин , вбесеният паша го хвърля в затвора. През август и септември същата година Петко войвода и неговата чета водят успешни боеве с турците в планините Карлък и Шапкъна, край Гюмюрджива .
През есента на 1864 година българският войвода е привлечен от гърците в борбата им за освобождение. Той заминава в Атина, където постъпва във Военното училище. След това предприема революционна агитационна обиколка в Македония.
Прелом в неговия живот изиграва срещата му през 1865 г. с легендарния борец за свободата и обединението на Италия, Джузепе Гарибалди. През 1866 г. двамата организират прочутата „гарибалдийска дружина“ в състав от 220 италианци и 67 българи, която участва в Критското въстание. При пристигането си на остров Крит, на Петко Киряков е възложена мисия с малък самостоятелен отряд да действа срещу турците в района на планината Шилик. Тук Петко войвода отново се проявява като храбър и смел ръководител и си спечелва званието „капитан“. Въпреки че проявяват лъвска смелост в боевете с турците, волонтирите на Гарибалди не могат да спрат настъплението на турските войски и въстанието е удавено в огън и кръв . Местното население е подложено на жестоко клане . Капитан Петко войвода прикрива с дружината си, беззащитните жени, деца и старци от развихрилата се дива вакханалия на турците.
След въстанието, се скита по далечни и екзотични земи. Живее за кратко в Александрия в Египет, Марсилия във Франция, Италия, в Македония и в Атина, Гърция, откъдето разпространява възвание към сънародниците си за освобождение на целокупното си отечество. Запознава се с редица известни революционери. Самообразова се и чете вестника на Георги Раковски “ Дунавски лебед” и вестник “Свобода” на Любен Каравелов . Мирогледът му постепенно се променя. От хайдутин става съзнателен борец за освобождението на поробената си родина.
На 12 май 1869 г. капитан Петко войвода събира четата от 82 души и от Атина тръгва по море към българския беломорски бряг. Пътьом преоблечени като низами „правят инспекция“ на турският гарнизон в крепостта Сир, остров Митилин/ Лесбос/ и благополучно 3 юни 1869 година пристигат в Енос при устието на река Марица. През лятото на 1869 г. четата пет пъти влиза в бой с турски потери в Дедеагачка, Еноска и Кешанска околии и успява да ги отблъсне. През 1872 г. одринският валия изпраща срещу четата на Петко войвода Арап Хасан, който скоро е пленен от Петковите четници. Животът му е пощаден срещу освобождаването на всички задържани по затворите Петкови помагачи . Пашата в Одрин само двадесет и четири часа след това освобождава всички тях от Одринския затвор, а на 30 юли 1872 година каймакамшът на Фере Мустафа Сусам в свое писмо до Петко войвода го признава за „самоуправен владетел“ и му плаща „налог“ 6000 златни турски лири !!!
Народът боготвори своя закрилник и съчинява песни за него. По тъмни доби Петко войвода създава революционни комитети по селата и заклева съзаклятниците над кръстосаните кама, револвера и светото евангелие. Апостолът на свободата Васил Левски високо цени неговата революционна дейност в Тракия. Петко Киряков написва Устав на създадените от него революционни комитети .Дружината му се структурира със свои бойна част-„четници“, тилова част-„ятаци“, разузнаване – „шпиони“, счетоводство – „каса“, снабдена е с добро оръжие и с палатки. През 1873 г. дружината му достига до петстотин души и става въстаническа. Петко войвода създава устав и печат с надпис „Тракийска революционна българска дружина”.
През Руско турската Освободителна война 1877- 1878 г., капитан Петко войвода с четата си от 300 души води девет тежки сражения с турците в Родопите и Беломорието, брани местното население от издевателствата на башибозука и всява паника всред врага с внезапните си набези. Постепенно изтласква турците и създава свободна територия с център град Марония . Участвал с четата си в разгрома на башибозушки и дезертьорски турски части в Родопите, водени от английския офицер, граф Сен Клер. В тези боеве получава тежка рана и само благодарение на усилията на руските военни лекари, оживява.
Руското командване е във възторг от неговите подвизи и го награждава с орден за храброст. За съжаление, след жестокия Берлински конгрес на Великите сили, голяма част от Тракия и Родопите остават отново под турско робство. Покруса ляга в душите на местните българи.Напразно са отишли стотиците, хиляди жертви.
След войната, капитан Петко войвода заминава за Русия. Там е представен на император Александър II .Той го произвежда в чин капитан от руската армия, награждава го с орден за храброст „Георгиевски кръст“ за участието му във войната и имение от 160 000 декара в Киевска губерния, което Петко Киряков скоро продава и се връща в България.
През 1880 г. година той се заселва във Варна, където година по-късно се оженва за втори път за Рада Кравкова от Казанлък, която е сестра на известния книжовник и общественик Иван Кравков. Голяма е ролята и значимостта на капитан Петко войвода за тракийското движение. По негова инициатива на 12 май 1896 г.в град Варна се създава Одринско емигрантско дружество „Странджа“, с което се поставя началото на тракийската организация на българите- бежанци от Тракия. Петко войвода е сред основателите на Демократическата партия във Варна.
През 1891 г. е оклеветен за опит за атентат срещу министър-председателя Стефан Стамболов. При обиск в дома им градоначалникът Спас Турчев заграбва и спестяванията на войводата – 110 акции на стойност 44 000 златни лева и още ценни книжа за около 16 000 златни лева, придобити от продажбата на имението в Киевска губерния. Петко Киряков е хвърлен във варненската тъмница и е изтезаван сто и четиридесет дни.
“Сопаджиите на Стефан Стамболов го смилат от бой, без да има капчица вина. Единственият му грях е , че е русофил и че остро критикува разбойническите методи на управление на Стамболов. Без капчица уважение към заслугите му за свободата на България, жандармите го малтретират по височайшата заповед на градоначалника на Варна Спас Турчев , а турците живеещи във Варна , срещу които е воювал цял живот, му помагат с каквото могат, за да си стъпи на краката. Те се отнасят към него с почитание, защото знаят, че през робството той не е воювал срещу бедните и малоимотни турци, които наравно с българите, са делили тежестите на данъчното бреме, а срещу българските чорбаджии и турските бейове, свалящи и последната кожа от гърба на народа. С разбито здраве след излизането му от затвора е интерниран в Трявна. Вследствие на тормоза и жестоките инквизиции във влажните килии на Варненския зандан, се разболява . Огорчен до дъното на своята душа от гаврата с него , той, който участва в повече от сто боя с турските поробители и има над тридесет рани от ятагани и куршуми, издига черно знаме върху покрива на къщата, в която живее и изрича паметните думи по адрес на управлявашата дворцова камарила на Фердинанд и Стамболовистка крика: “ Те погребаха България!”
След падането на Стамболов на 18 май 18984 г. той се връща във Варна, но на 19 февруари 1900г. умира скоропостижно на 56 годишна възраст . Народът превръща смъртта му в манифестация срещу терора на стамболовистите, които са готови да минат и през трупа на майка си, за да запазят благините на властта!
Автор: д-р Петър Ненков