Миналата неделя държавният секретар на САЩ Джон Кери заяви следното: „Ние искаме да сменим Асад, а не режима“. Научили уроците от провала в Ирак, САЩ и неговите западни съюзници се стремят да запазят институциите на сирийската държава, за да не могат ислямистите да създадат хаос в случай, че падне властта в Дамаск. Въпреки това, след четири години война, нито руските и ирански съюзници на Асад, нито дори опозиционерите могат да посочат името на приемника на сегашната власт, който би могъл да даде гаранции на малцинствата и да запази реда.
Защо е така сложно да се намери заместник на Асад? Защото всичко се върти около президента. Мнението на бившия сирийски посланик в Лондон Сами Хиями по този повод е следното: „Неговият баща Хафез Асад изгради такава система, че всички се подчиняваха на лидера, който стои в центъра на играта. Вторият проблем е свързан с алауитското малцинство. Генералите алауити, ще трябва да се подчиняват на този, който ще смени Асад“.
През 2015 г. Башар Асад вече не е този неуверен президент, на когото се налагаше да дели властта с хората от семейния кръг. Сега той е самотният военачалник, срещу когото стоят хиляди опозиционери. Конфликтът засили контрола му във всички сфери на властта, дори при решаването на най-несъществени въпроси. Ако например „Хизбула“ се опита да вземе къщата на някой предприемач в Дамаск, той веднага може да се обърне към президента за решаване на спора. Или, каквито случаи има, хора от опозицията, базирани в Бейрут, да искат разрешение от президента, за да участват на конференция в Норвегия. От своя страна, дипломатическият съветник на иранския лидер, Али Акбар Велаяти, каза следното: „При управлението на Хафез имаше и други силни фигури в политиката и разузнаването като Али Дуба, Фарук аш-Шараа и Абделхалим Хадам. Днес никой от нас не е в състояние да предложи нова фигура. Башар създаде вакуум около себе си. Ние се опитвахме да намерим приемник на Асад, но не успяхме. Поради тази причина преврат отвътре е невъзможен“.
Един дипломат от ООН каза, че „именно това руснаците се опитват да обяснят на американците, като ги питат: „Башар сега е гарант на армията и държавата, имате ли някой друг, подобен, който да го замести“?“ Днес Асад държи всички карти в ръцете си, в това число и най-силните: армията и специалните служби. За да му бъдат отнети, ще трябва да мине доста време. Това е и целта на преходния период, предложен в средата на ноември тази година на първата среща във Виена. Но кои са ключовите фигури в преходния процес? В качеството на лидери и участници в процеса, се обсъждат няколко имена.
Първото от тях е на бившия вицепрезидент Фарук аш Шараа, сунит, който е под домашен арест в Дамаск още от началото на революцията (започнала с масови протести на 15 март в гр. Даара, поради ареста на 15 деца от полицията на Асад- б.пр.). Той може да бъде нужната компромисна фигура. Както казва поддържащият с него връзка опозиционер Хайтам Мана: „Шараа устройва едновременно своята партия „Баас“ и опозицията“. Шараа е несъгласен с подхода на Асад към революцията и това го направи симпатичен на много от членовете на опозицията.
Бившият министър на външните работи и вицепрезидент при режима на Хафез Асад е добре известен на европейците и американците, а Саудитска Арабия не изпитва враждебни чувства към него. И макар иранците да не са във възторг от това предложение, те биха предпочели да имат отношения с лидер, който им е известен, а не с такъв, който не познават. С неговата фигура обаче са свързани два проблема. Първият е, че на Асад едва ли ще му хареса Шараа да оглави преходното правителство. Както отбелязва един експерт по сирийската криза: „Асад се страхува, че ако преходният процес завърши успешно, той ще трябва да се оттегли от властта“. Вторият проблем е преклонната възраст на Шараа (77 години) и крехкото му здраве.
Сегашният шеф на националната сигурност, Али Мамлюк, който се ползва от поддръжката на Русия, е втората фигура, която може да играе някаква роля. Дори да не заеме премиерския пост, той е подходящ за министър на вътрешните работи с разширени пълномощия. Мамлюк е сунит и поддържа връзка със западните разузнавателни служби, с които сътрудничи против ислямистите до 2011 г. Той е добре приет в Египет, ОАЕ и Оман. А това лято се срещна в Рияд със сина на саудитския крал Мохамед бин Салман. Освен това, Мамлюк е доверено лице на Асад и това лято беше изпратен в Москва, Техеран и Кайро да се договоря за руската операция в Сирия. Хайтам Мана е сигурен, че „той отговаря на руско-американското разбиране за приемственост в армията и спецслужбите“ в бъдеща Сирия.
Другата възможна фигура е бившият генерал от републиканската гвардия Манаф Тлас, който избяга в Париж през лятото на 2012 г. с помощта на френското разузнаване. В момента той може да играе ролята на своеобразен жокер. Тлас е сунит и син на бившия министър на отбраната в правителството на Хафез Асад, поради което отлично познава представителите на западния свят в Дамаск. Той е настроен категорично против религията. Опозиционният лидер Хайтам Мана предполага, че „антирелигиозните му настроения могат да играят важна роля при формиране на новата армия. Защото тя трябва да остане национална и светска“.
Полковникът алауит, Сухаил ал-Хасан, по прякор „Тигъра“ е един от най-видните офицери във войната с метежниците. Той се ползва с поддръжката на алауитското малцинство и може да стане началник-щаб на новата сирийска армия. Освен това, относно креслата в новото правителство, трябва да си спомним и за представения от Москва списък с 38 опозиционери, в който влизат и тримата бивши президенти от националната коалиция (Ахмед Джабра, Моаз ал-Хатиб и Хади ал-Бахра) и нейния сегашен лидер Халид ал-Ходжа. В списъка има и опозиционери от близкото минало, като Мишел Кило, и даже двамата представители на „Мюсюлмански братя“ Мохамед Тайфур и Мохамед Хабаш. Саудитска Арабия също представи списък с 20 имена, а Египет с 10.
Освен това, има кандидати и от полевите командири на опозицията като Захран Алуш и Мохамед Хабаш и разни други личности, някои от които приемливи, а други не. Иначе казано, с „кастинга“ няма да бъде лесно. Интересно е обаче, колко човека трябва да се сменят, за да се приключи с режима на Асад. Оценката е от 40 до 50 в едни сектори и до 200 в други. Става дума за ръководствата на специалните служби, армията и структурите, които са играли водеща роля в репресиите. Около 20 човека от тях вече са изчезнали, докато някои от роднините на Башар, като например братовчед му Хафез Махлуф са намерили убежище в Беларус.
Независимо от това кой каква длъжност ще заеме в преходното правителство, приоритетна задача трябва да бъде премахването на контрола на специалните служби върху армията. Един от бившите генерали дезертьори споделя следното: „Преди време, когато командвах един армейски отряд, до мен винаги стояха трима полковници алауити. Теоретично те бяха на мое подчинение, но това не се отнасяше до някои решения, които аз нямах право да взема. Например, ако направя опит за бягство, те имаха право да ме убият“. Русия иска да запази гръбнака на армията, която десетки години е обучавала. Един от опозиционните лидери казва: „В нашата армия има около двадесет генерала, които могат да изпълнят тази роля. Но те нищо не могат да направят докато има война и не е даден ход на политическия процес. Те не могат да действат открито, защото сега е необходимо първо да успокоят алауитското и християнско малцинство, които се страхуват от отмъщението на въстаниците.
След това да отстранят най-близките до Асад хора, като едновременно с това съхранят гръбнака на отбранителната система и не се поддадат на желанието на бившите жертви за отмъщение. Задачата ще бъде много сложна, особено отчитайки необходимостта от запазване на ръководството за борба с ислямистите и местните полеви командири, които нямат намерение да сложат оръжие. Затова до провеждането на изборите са ни необходими здрави институции, а не обратно. В противен случай, всичко ще решават емоциите, а не качеството на хората“. Руснаците и иранците считат своя съюзник Башар Асад за най-добрият бастион срещу сунитско-ислямисткия тероризъм. Обаче в средносрочен план техните задачи могат да се разминат. Иран преди всичко държи много повече на Асад, отколкото Русия. На 6 ноември Али Акбар Велаяти заяви в Техеран: „За нас Асад е червената линия“. Иран се чувства задължен на Дамаск за това, че той беше единствен негов съюзник по време на войната с Ирак (1980-1988). Освен това, силни позиции в Сирия имат и съюзниците му от „Хизбула“. А Иран в никакъв случай няма да се откаже от „Хизбула“, иранският „прозорец“ в Ливан, който сунитското правителство постоянно се мъчи да затвори.„Хизбула“ обаче не вълнува Москва.
За руснаците най-важна е армията. Неотдавна Сергей Лавров смъмри сирийската опозиция като ядосано им каза: „Стига сте ми казвали, че сме адвокати на Асад“. Въоръжените сирийски отряди, които иранците подготвят от 2012 г., са естествен съюзник за Техеран. Те са тясно свързани персонално с Асад и едва ли ще оцелеят без него. Иран също така не харесва военната намеса на Русия, която позволява на Москва да играе ръководна роля в провежданите операции. Още повече, че в опита си да разклати неутралитета на страните от Персийския залив, Путин им обеща да намали зависимостта на Сирия от Иран. Русия също така се стреми да привлече на своя страна нефтените монархии от залива. Защото, кой ще плаща за възстановяването на Сирия? Разбира се, че те ще плащат, а не Иран.
Жорж Малбрюно, Le Figaro / a-specto.bg.