/ малко известни факти от американската история – продължение /
НАТО – създаване и развитие
В края на юни 1948 г. САЩ еднолично въвеждат валутна реформа в трите западни сектора на окупирания Берлин, които са 100 мили навътре в съветската зона. За СССР този ход е не само стъпка към създаване на независима западногерманска държава, но и нарушение на американското обещание за изплащане на репарации от по-процъфтяващите западни зони. В отговор съветските войски налагат пълна блокада на Берлин. В резултат на кризата с блокадата на Западен Берлин, САЩ постигат не само създаването на западногерманска държава, но и на Северно-Атлантическия военен пакт НАТО през април 1949 г. В този сблъсък САЩ залагат на атомния си монопол и печелят.
40 години по-късно, на 9 ноември 1989 г., Берлинската стена пада. През февруари 1990 г., президентът Джордж Х. У. Буш, държавният секретар на САЩ Джеймс Бейкър и германският канцлер Хелмут Кол се стремят да убедят Горбачов да изтегли съветските войски от Източна Германия. На 9 февруари Бейкър се среща с Горбачов и го пита: „Какво предпочитате: обединена Германия извън НАТО, без американски войски, или обединена Германия, обвързана с НАТО и с гаранции, че НАТО няма да се премести и на сантиметър в източна посока?”. Горбачов отговаря, че „всяко разширяване на зоната на НАТО е неприемливо”. На следващия ден Хелмут Кол уверява Горбачов, че „естествено, НАТО няма да разшири територията си” към Източна Германия. На 10 февруари германският външен министър Ханс-Дитрих Геншер предава същото послание на Едуард Шеврнадзе: „Осъзнаваме, че членството на обединена Германия в НАТО поставя сложни въпроси. За нас, обаче, е сигурно едно: НАТО няма да се разширява на изток”. За да подчертае, че това се отнася за цяла Източна Европа, не само за Германия, Геншер добавя: „Това важи по принцип, НАТО няма да се разширява”. Въпреки, че не са подписани никакви документи за това споразумение, Горбачов одобрява обединението на Германия. През септември 1990 г. той се съгласява с разполагането на войски на НАТО в Източна Германия, като дава ясно да се разбере, че се смята за измамен: „САЩ и Западна Германия обещаха да не разширяват НАТО нито на сантиметър на изток”. През 2009 г. президентът Дмитрий Медведев също изразява възмущение, че Съветският съюз не е получил „нито едно от обещаните неща, а именно, че НАТО няма да се разширява на изток и че интересите ни винаги ще бъдат вземани под внимание”. Американският посланик в Москва Джак Матлок потвърждава, че е бил поет „ангажимент” към Съветския съюз. През 2009 г. германското списание „Шпигел” публикува обширен материал, в който се казва: „След като разговаряхме с много от участниците и получихме достъп до разсекретени британски и германски документи, можем да потвърдим, че Западът е направил всичко по силите си, за да остане Съветският съюз с впечатлението, че за страни като Полша, Унгария и Чехословакия не може и дума да става за членство в НАТО”. Историчката Мари Елиз Сарот обяснява: „С две думи, Горбачов е слушал два поредни дни уверенията на Бейкър и Кол, че НАТО няма да се премести в източна посока и накрая се съгласява да позволи обединението на Германия”.
Превратът в Бразилия през 1964 г.
Томас Ман, новоназначеният през декември 1963 г. заместник държавен секретар на САЩ по въпросите на интерамериканското сътрудничество, провъзгласява нова доктрина: държавите в Латинска Америка ще бъдат оценявани на базата на това, доколко работят за интересите на САЩ, а не за собствените си национални интереси. Ман смята военните от Латинска Америка за „много свестни хора”; според него военната помощ е по-разумна инвестиция от икономическата помощ. САЩ вече няма да проявяват дискриминационно отношение към десните диктатори и правителства, дошли на власт след военен преврат. За разлика от Кенеди, който твърди, че подкрепя демокрацията, президентът Джонсън подкрепя просто антикомунизма.
През 1964 г. президентът на Бразилия Жоао Гуларт въвежда програма за поземлена реформа и контрол върху чуждите капитали и установява дипломатически отношения с Куба. В отговор, САЩ спират цялата си помощ за Бразилия за да дестабилизират икономиката. Инфлацията се покачва главоломно. Гуларт конфискува американските недвижими имоти. Американското посолство подстрекава бразилските военни да свалят президента. На 27 март посланик Линкълн Гордън призовава водещи американски политици да подкрепят главнокомандващия армията генерал Умберто Кастело Бранко „за да предотвратят голямо бедствие, което може да превърне Бразилия в Китай на 60-те години”. Зад кулисите ЦРУ също се залавя за работа. Когато правителството пада, Гордън съобщава, че генералите са осъществили „демократичен преврат”, който е „голяма победа за свободния свят”, като е предотвратена възможността САЩ да загубят „всички южноамерикански републики” и е подобрен климатът за „частни инвестиции”. Джонсън изпраща „най-сърдечни благопожелания” на новия държавен глава и го поздравява, че е решил проблема „в рамките на конституционната демокрация и без граждански вълнения”. По-късно, водещият американски политик Ръск уверява националния съвет за сигурност, че САЩ не са замесени в преврата, който е изцяло местна инициатива. На 11 април на власт идва генерал Кастело Бранко, който започва репресиите. Джонсън споделя с Бънди, че възнамерява да изпрати приветствие до генерала по повод встъпването му в длъжност; на възраженията на Бънди за репресиите на Бранко, президентът отговаря: „Знам, но пет пари не давам. Някои хора трябва да бъдат държани под ключ”. Само през първия месец от новия режим са арестувани над 50 хиляди души. През следващите няколко години към Бразилия са насочени огромни суми – от Световната банка, от Интерамериканската банка за развитие и от американските корпорации. Репресивният военен режим управлява страната двадесет години с подкрепата на американския долар. Пропастта между бедните и богатите постоянно се увеличава, но бразилските диктатори са сред най-верните съюзници на САЩ и винаги са готови да нахлуят с военна сила в съседните латиноамерикански държави, за да смажат надигналите се леви движения.
Събитията в Индонезия (1965-67 г.)
Индонезия е най-многобройната мюсюлманска държава в света и петата по население през 1955 г., когато президентът Сукарно е домакин на среща в Бандунг на ръководителите на 29 държави от Азия и Африка. Срещата поставя началото на Движението на необвързаните, обявява неутралитет между двата противникови лагера от Студената война и си поставя за цел борба с колонизацията и подпомагане на държавите от Третия свят. След конференцията Сукарно прави завой към комунистическия блок, посещава СССР и Китай и купува оръжие от Източна Европа, с което си спечелва ненавистта на държавния секретар Джон Фостър Дълес. През 1955 г. в ЦРУ е сформирана специална комисия, която да организира убийството на Сукарно. Тези планове не се осъществяват, но в края на 1957 г. ЦРУ активно подкрепя заговор за военен преврат на недоволни от Сукарно офицери. Пилоти на ЦРУ оказват помощ на бунтовниците и бомбардират военни и цивилни мишени. Опитът за преврат обаче е неуспешен и Айзенхауер публично отрича, че САЩ имат нещо общо с него, а ЦРУ организира медийна кампания за да убеди аудиторията, че тренировъчните екипи в Индонезия са всъщност ловци на едър дивеч и учени, търсили екзотични пеперуди. Жертва на провала става директорът на отдела за секретни операции в ЦРУ Франк Уизнър, който отдавна показва признаци на умствено разстройство, а след събитията в Индонезия постъпва в болница с диагноза „психотична мания”. След шестмесечна електрошокова терапия се връща в ЦРУ и оглавява бюрото в Лондон.
След опита за преврат, Сукарно елиминира по-голямата част от опозиционните политически партии и се обявява категорично против американската външна политика във Виетнам. В резултат, Индонезийската компартия набира популярност и страната установява близки отношения с комунистически Китай. ЦРУ обаче не се отказва от идеята си да го свали и обявява Сукарно и Патрис Лолумба за „най-опасните хора в света, бесни кучета, които са заплаха за САЩ”. В същото време в Индонезийската компартия членуват 3,5 млн. души и тя става третата компартия в света след тези на СССР и Китай. Сукарно обявява, че скоро и Индонезия ще извърши ядрен опит с помощта на Китай. Междувременно комунистическите отряди нахлуват в американското консулство и експроприират 160 хил. акра от плантациите на няколко американски компании. На 1 октомври 1965 г. група офицери от армията, водени от командира на охраната на Сукарно, избиват шестима генерали, обвинени в заговор за преврат, организиран от ЦРУ. Министърът на отбраната генерал Насутион и началникът на военния стратегически резерв генерал Сухарто, които са сред затворниците, успяват да избягат. Под командването на Сухарто, армията разгромява поддръжниците на Сукарно. Заместник държавният секретар Джордж Бол изразява надежда, че армията „няма да спре и ще ликвидира комунистическата партия”. САЩ подклаждат конфликта, макар да няма никакви доказателства, че комунистическата партия има вина. Военните разпространяват снимки на убитите генерали и обвиняват комунистите, че са измъчвали жертвите си, кастрирали са ги и са им изболи очите. САЩ усилено пригласят. По-късно аутопсиите сочат, че всичко е пълна лъжа, но щетите са вече нанесени. Подстрекавани от военните, тълпите започват да нападат членовете на комунистическата партия и нейните симпатизанти. Резултатът е „едно от най-дивашките масови кръвопролития в съвременната история”, според „Ню Йорк таймс”. Ислямските екстремисти организират отряди на смъртта и разнасят набодени на колове главите на убитите. По-късно, американските дипломати признават, че са предали на индонезийската армия списъци с имената на хиляди комунисти, за да бъдат елиминирани. Британците и австралийците също участват. През следващите месеци с американско оръжие са избити между половин и един милион комунисти и хора с леви убеждения. Около един милион са хвърлени в затвора, а някои остават там в продължение на десетилетия. През 1967 г. Сукарно е свален от власт и на негово място идва Сухарто. През 1968 г. ЦРУ признава, че „по отношение на броя на убитите, антикомунистическите кръвопролития в Индонезия се нареждат сред най-големите масови убийства на XX век”. На тайно заседание на сенатската комисия по външни отношения посланик Грийн заявява, че никой не знае точния брой на загиналите.
Сухарто управлява страната десетилетия, но, въпреки огромните природни богатства на Индонезия, обикновените хора тънат в бедност. През 1993 г. в статия на „Ню Йорк таймс” се твърди, че „индонезийците изкарват средно по 2-3 долара на ден и смятат електричеството и канализацията в домовете си за немислим лукс”. През всичките тези години, обаче, вестникът щедро сипе похвали по адрес на диктатора, а американските корпорации се радват на благоприятен бизнес климат, изграден благодарение на икономически съветници от САЩ и пазен ревностно от бруталния военен апарат на Сухарто.
Подбор и адаптация – Георги Вълков, д-р инж.