/ малко известни факти от американската история – продължение /
Палестинският въпрос
В началото на 1947 г. Великобритания оповестява, че ще преустанови мандата си в Палестина, като остави ООН да вземе решение за бъдещето на територията. През май външният министър на СССР Андрей Громико съобщава съветската позиция пред ООН – федерална държава на евреи и араби или, при невъзможност, създаване на две отделни държави. Предложението за две държави е одобрено от евреите, но категорично отхвърлено от арабите. В края на 1947 г. ООН одобрява разделянето на Палестина на две независими държави. Руснаците подкрепят това решение; британците и арабите са против, а САЩ, след известно колебание, дават съгласието си. Веднага след това в Палестина избухва вълна от арабско насилие. На 14 май 1948 г. Израел провъзгласява независимостта си, а 11 минути по-късно САЩ признават официално новата държава. Само няколко часа след това съседните арабски държави нахлуват в израелска територия, но са разгромени от малобройното еврейско население, което разчита единствено на съветско и чешко оръжие.
Мао Дзедун завзема властта в Китай
През 1949 г., след създаването на НАТО, Китайската компартия на Мао Дзедун сваля правителството на Чан Кайши и завзема властта в най-многочислената държава в света. Това е началото на края на американското присъствие в Азия. Генерал-майор Клер Чено предсказва, че ще се стигне до „трета световна война, ако САЩ допуснат комунизмът да победи в Китай, и тогава враговете ни ще бъдат милиарди”. Въпреки че американската общественост е изненадана от победата на комунистите, правителството отдавна е било наясно накъде отиват нещата заради некомпетентността и корумпираността на Чан Кайши, а не толкова заради заложбите на Мао. Труман си признава: „Заложихме на куц кон”. Според него, правителството на Чан Кайши е „едно от най-корумпираните правителства в света, не е ясно как изобщо е управлявало страната”. Чан Кайши се оттегля в Тайван, макар че според американското разузнаване и там комунистите ще завземат властта „до една година”.
Ядрената надпревара във въоръжаването
През септември 1949 г. СССР тестват своя атомна бомба. Съветските физици коментират, че така са „избили коза от ръцете на американската ядрена дипломация”. Сенатор Брайън Макмахън, председател на американската комисия за ядрена енергетика заявява, че сега „възможно най-бързо САЩ трябва да заличат руснаците от лицето на земята”.
Три дни преди избирането на Айзенхауер за президент (1953 г.), САЩ тестват първата водородна бомба на един от Маршаловите острови в Тихия океан. Островът гори в продължение на 6 часа, а после изчезва напълно. Взривът с мощност над 10 мегатона надминава всички очаквания. Един от моряците твърди: „Имах чувството, че целият свят гореше”. Физикът Харолд Агню, който е бил на борда на кораб на 25 мили от взрива, споделя: „Никога няма да забравя горещината. Не взривът ни притесни, а постоянно увеличаващата се жега. Беше страшно”.
През лятото на 1953 г. ЦРУ публикува доклад, според който липсват всякакви доказателства за разработване на водородна бомба от СССР. На 12 август същата година, Съветският съюз взривява 400-килотонна водородна бомба в Казахстан. Въпреки че е с много по-малка мощност, съветската бомба не само съществува, но е и „суха”, т.е. не се нуждае от замразяване. Бюлетинът на атомните физици премества стрелката на часовника, отброяващ времето до Страшния съд, на две минути преди полунощ.
През пролетта на 1954 г., военният план на стратегическото военно-въздушно командване предвижда нападение срещу Съветският съюз с 600-750 ядрени бомби с цел „за два часа да останат само димящи, радиоактивни отломки”. Планът включва унищожаването на 80% от населението в 118 големи града, или 60 милиона души (!) През следващите 4 години в Западна Европа са разположени почти 3000 атомни бомби.
В края на февруари 1954 г. американските власти евакуират жителите на няколко острова от групата на Маршаловите в Тихия Океан за нова серия от тестове с водородна бомба, хиляда пъти по-мощна от тази, разрушила Хирошима. Радиоактивният облак се предвижва към островите Ронгелап, Ронгерик и Утрик и поразява 236 островитяни и 28 американци. Засегнат е и японски риболовен кораб с 26 членен екипаж, чийто заразен улов от риба е продаден на японския пазар. Международната общност е силно възмутена – Джавахарлал Неру заявява, че американските лидери са „опасни, егоцентрични лунатици”, готови да „взривят всеки човек и всяка държава, изпречила се на пътя им”. Най-остра е реакцията в Япония, където, въпреки наложената цензура от САЩ, се изготвя петиция с 32 милиона подписа (една трета от населението), в която се призовава към забрана на водородните бомби. През май същата година Айзенхауер се оплаква: „Всички ни мислят за мерзавци и войнолюбци”. Държавният секретар Джон Фостър Дълес добавя: „С всеки изминал ден позициите ни в Англия и другите ни съюзници отслабват, всички ни упрекват в милитаризъм. Сравняват ни с Хитлер и неговата военна машина”.
През 1962 г., военновъздушните сили кроят грандиозни планове за ракетни бази на Луната. Генерал-лейтенант Доналд Път обяснява, че бойните глави ще се изстрелват от силози под лунната повърхност, с което се гарантира голяма преднина пред държавите, чиито оръжия са на Земята. Ако врагът реши да унищожи базите на Луната, преди да атакува Земята, ще трябва да предприеме „мощна ядрена атака срещу тях ден-два преди да нападне континенталната територия на Съединените Щати”, с което сам ще издаде намеренията си. Ако Съветският съюз създаде свои бази на Луната за да неутрализира предимството на САЩ, американците, от своя страна, могат да построят бази на по-отдалечени планети, откъдето да атакуват както СССР, така и базите му на Луната. В коментара си за тези планове независимият журналист И.Ф. Стоун предлага на военните да създадат нова служба за война на Луната и да я нарекат „Министерство на лунатиците”.
Подбор и адаптация – Георги Вълков, д-р инж.