/малко известни факти от американската история – продължение /
През февруари 1967 г. излизат наяве възмутителни разкрития за незаконни операции на ЦРУ в редица организации в страната и чужбина. „Ню Йорк таймс” и „Вашингтон пост” провеждат разследване и доказват, че ЦРУ е плащало на преподаватели, журналисти, мисионери, профсъюзни лидери и активисти за граждански права. Сред дискредитираните организации са: Конгресът за културни свободи, фондация „Форд”, радио „Свободна Европа” и радио „Свобода”.
„Студената” война
На заседание на Американския конгрес през март 1947 г. Труман настоява за отпускането на 400 млн. долара, с които да се финансира американската намеса в Гърция и Турция, обявявайки че САЩ трябва да подкрепят „независимите държави, които се противопоставят на опити за подчинение от страна на въоръжени малцинства или на външен натиск”. Точни тези му идеи впоследствие са наречени доктрината „Труман”. Съветският съюз реагира гневно – вестник „Правда” обвинява САЩ в „империалистическа експанзия под прикритието на благотворителност” и опит да пренесе доктрината „Монро” в Европа. Посланието на Труман променя атмосферата в цяла Източна Европа. В края на май Съветският съюз организира комунистически преврат за сваляне на демократично избраното правителство в Унгария. „Ню Йорк таймс” е на мнение, че „превратът в Унгария е отговор на Русия срещу действията ни в Гърция и Турция”.
През 1947 г. гражданската война в Гърция се ожесточава – в зоната на сраженията пристигат американски военни. Те използват Гърция като опитно поле за тактики, които по-късно ще бъдат приложени във Виетнам: унищожаване на профсъюзите, мъчения, изгаряне на цели села с напалм, масова депортация в концлагери, изпращане на жени и деца в затвор, налагане на цензура, екзекуции по заповед на военни съдилища. Боевете продължават две години с „диващини и жертви от двете страни, в които дори децата са заложници” (американският историк Джордж Херинг). Освен че изпращат голям контингент от „съветници”, САЩ осигуряват и оръжие за монархистите. Така Гърция остава в ръцете на монархистите и богатите предприемачи, много от които са сътрудничили с нацистите. Жертвите са главно работници и селяни, оказвали съпротива и на нацистките войски. Тази война води и до скъсване на взаимоотношенията на Сталин с маршал Йосип Броз Тито заради отказа на последния да му се подчини и да преустанови подкрепата за партизанското движение в Гърция, за което Сталин настоявал, верен на уговорката си със Съюзниците.
През 1947 г. дори Труман се страхува, че под управлението на Едгар Хувър, ФБР може да се превърне в „американското Гестапо”. Правителството организира големи събирания, на които присъстващите пеят химна на Америка и се кълнат в свободата. През периода 1947 – 1951 г. около 300 правителствени служители са уволнени, а около десет пъти повече – принудени да подадат оставка. Налага се принципът на виновност по презумпция и се поощрява затъпяващото подчинение, така че повечето хора автоматично слагат знак за равенство между инакомислието и предателството.
През декември 1947 г. Труман одобрява специален анекс NSC 4-A, с който ЦРУ се упълномощава да извършва секретни операции. Изброени са следните задачи на службата: „Пропаганда, икономическа война, превантивни действия, вкл. саботаж, дейности по унищожаване и евакуация, подривни действия срещу вражески държави, в т.ч. подпомагане на нелегални съпротивителни движения, партизански движения и групи, оказване на подкрепа на местни антикомунистически елементи в застрашените държави от свободния свят”. Тези дейности трябвало да се извършват по такъв начин, че американското правителство да не бъде свързвано с тях. През август същата година Труман одобрява анекс NSC 20, чрез който дава разрешение за сформиране на бойни групи в Съветския съюз и Източна Европа.
Дори привидно безобидният план „Маршал” представлява прикритие за подривни акции – половината от парите, предвидени за административни дейности, се отклоняват за финансиране на секретни операции на ЦРУ. Кенан (авторът на идеята) твърди, че „така се поставя началото на организирана политическа война”. Част от парите по плана „Маршал” отиват за финансиране на украинската партизанска армия „Славей”, създадена от Вермахта през 1941 г. с помощта на Степан Бандера, водач на радикалното крило на Украинската националистическа организация. На следващата година Микола Лебед основава терористично крило на организацията – Украинската бунтовническата армия. В нея членуват украински ултранационалисти и нацисти, които подпомагат или пряко участват в убийствата на хиляди евреи, руснаци и поляци, но в същото време се противопоставят и на германците, които са против създаването на самостоятелна украинска държава. В края на войната Лебед бяга в Рим и установява контакт със Съюзниците. Корпусът за контраразузнаване към американската армия го прекарва нелегално в Мюнхен през 1947 г., където започва да сътрудничи на ЦРУ. През юни 1949 г. ЦРУ урежда прехвърлянето му в САЩ. Когато Министерството на правосъдието се опитва да го депортира, Алън Дълес, петият директор на ЦРУ, заявява че Лебед е „от неоценима важност за агенцията”, тъй като подпомага „операции от първостепенно значение”. Сред тези операции, наречени „специални проекти”, е и една, ръководена от офицера от ЦРУ в Мюнхен Стив Танър, който в края на 1948 г. се свързва с Върховния съвет за освобождение на Украйна. През следващата година той подготвя няколко операции за проникване в Украйна. На 5 септември 1949 г. първият украински агент на ЦРУ е хвърлен с парашут над страната. От своя страна Бандера, сътрудничещ си с британските специални служби още от 1940 г., им помага при подготовката и изпращането на техни шпиони в СССР. Руснаците бързо залавят повечето агенти, но тези операции показват ясно на какво са способни САЩ за да разклатят съветската държава.
В периода на студената война Уолъс, министър на земеделието при Труман, многократно обявява, че обвиненията в комунизъм се използват за ограничаване на свободата и правата на хората.
В строго секретна докладна от 1948 г. Джон Кенан пише: „Ние притежаваме 50% от световното богатство и едва 6,3% от населението и заради това сме обект на завист и негодувание. Наша непосредствена задача е да изградим такива взаимоотношения с другите страни, че да запазим водещата си позиция… Трябва да спрем да говорим за неясни и нереални цели като права на човека, повишаване на жизнения стандарт, демократизация. Колкото по-малко ни възпрепятстват идеалистичните лозунги, толкова по-добре.”
През юни 1971 г. „Ню Йорк таймс” започва да публикува Доклада на Пентагона за войната във Виетнам, предаден им от анализатора Даниел Елсберг. Последният е един от малкото, получили достъп до доклада през 1969 г., който разбира, че американската политика във Виетнам е „морално неоправдана” и „плод на американската агресия”. За Елсберг тази война е „престъпление”, „масово убийство”; той знае, че обещанието на Никсън да сложи край на бойните действия е лъжа. Елсберг прави фотокопие на 47-те тома от доклада и се опитва да убеди някои сенатори да го включат в регистъра за публичен достъп. Те обаче отказват и Елсберг предава част от материалите на „Ню Йорк таймс”. На 13 юни 1971 г. вестникът публикува първия откъс, но няколко дни по-късно федералният съд в Ню Йорк забранява временно публикациите. Това действие е безпрецедентно – за пръв път в историята на САЩ се налага забрана за публикуване. За да заобиколи тази пречка, Елсберг дава документите на „Вашингтон пост”, който започва публикуване на следващите откъси, но също е спрян със съдебна заповед. Елсберг е очаквал подобен ход и е изпратил копия на още 17 вестника. Общо 19 вестника публикуват откъси от Доклада. Междувременно ФБР издирва укриващия се Елсберг в продължение на 13 дни. На 28 юни Елсберг се предава на властите. Един журналист подхвърля към него: „Как се чувствате сега, като знаете, че ще лежите в затвора?”. Елсберг отговаря: „Вие не бихте ли отишъл в затвора, за да спрете войната?”. На 29 юни сенаторът демократ от Аляска Майк Грейвъл се опитва безуспешно да прочете откъси от Доклада от трибуната на Конгреса, а след това раздава на журналистите голям брой непубликувани документи. На следващия ден Върховният съд се произнася в полза на „Таймс” и отменя забраната за публикуване. Елсберг е обвинен в углавно престъпление и го очаква присъда от 115 години затвор! Съдът обаче установява, че събирането на улики е извършено с конституционни нарушения, което предизвиква широки обществени протести, довели до оправдаването на Елсберг. С началото на втората Иракска война Еллсберг подновява антивоенната си дейност, като дотогава чете лекции и издава книга. В 2009 г. за живота на Елсберг е снет документален филм, номиниран за „Оскар”: „Най-опасният човек в Америка: Даниел Елсберг и документите на Пентагона”. Понастоящем Даниел Елсберг активно поддържа Джулиан Асандж и дейността на сайта „Уикилийкс”.
В годишното си обръщение към Американския конгрес на 23 януари 1980 г. президентът Джими Картър декларира: „всеки опит на която и да е чужда сила да добие контрол върху Персийския залив ще се смята за посегателство срещу интересите на САЩ и това посегателство ще бъде отблъснато с всички необходими средства, в това число и военна сила”. Това изказване добива известност като доктрината „Картър” и се тълкува от Кремъл като неприкрита военна заплаха.
Подбор и адаптация – Георги Вълков, д-р инж.