/ малко известни факти от американската история, продължение /
Обама или „ранената империя”
„Избирането на Обама се откроява като едно от най-вредните за гражданските свободи събития в нашата история”
Джонатан Търли, професор по право в университета „Джордж Вашингтон”
Джак Голдсмит, служител в Министерството на правосъдието при Буш, така характеризира управлението на Барак Хюсеин Обама: „Стратегията на Обама е по-скоро опит да се направи подходът на Буш към тероризма по-лесен за преглъщане от политическа и правна гледна точка”. Показателен в това отношение е случаят с редник Брадли Манинг, предал неизвестно количество секретни документи на „Уикилийкс”. Някои от нелегално изнесените документи – например, видеозапис, на който американски войници хладнокръвно разстрелват една дузина иракски граждани и двама журналисти от „Ройтерс” – разкриват военни престъпления. Други съдържат подробности за извършени от американските военни зверства и за истинския брой – много по-голям от официално обявения – жертви сред мирното население. Срещу Брадли са повдигнати 34 (!) обвинения, в това число и за предателство, което се наказва със смърт. Въпреки че не е осъден по нито едно от обвиненията, той е държан гол в килия в продължение на 9 месеца в условия, които мнозина биха определили като мъчение. Фактът, че администрацията на Обама предава Манинг на военен съд заради това, че е разкрил истината, а не предприема никакви действия срещу Буш, Чейни и техните приближени, по чиито заповеди са извършвани мъчения и военни престъпления, говори достатъчно ясно за представите на Обама за справедливост и прозрачност. Преподавателката по право Марджъри Кон заявява: „Ако Манинг беше извършвал военни престъпления, вместо да ги излага наяве, днес щеше да е на свобода”.
Не по-малко възмутителна е реакцията на правителството в случая с Джулиан Асандж, основателя на „Уикилийкс”, който разкрива в своя сайт над 250 хил. дипломатически грами, излагащи на показ двуличието на американските власти по редица важни въпроси, включително нападенията над Ирак и Афганистан. Отгласът сред международната общественост е безпрецедентен – почти всеки ден във водещите световни вестници излизат статии, написани на базата на изтеклите документи. През ноември 2011 г. „Уикилийкс” получава наградата на фондация „Уокли” за принос в журналистиката „заради разкриването на неудобни истини за войната, мръсните дипломатически трикове, търговията с гласове на високо равнище и намесата във вътрешните работи на суверенни държави”.
Посланията на Обама към света са в същия дух – например, речта му при приемането на Нобеловата награда за мир през 2009 г. Фактът, че на президент, който е водил две войни[1], се присъжда тази награда, е абсурден сам по себе си. Но членовете на Нобеловия комитет вероятно са изпитали още по-силно раздразнение, когато са чули как Обама защитава американския империализъм относно изпращането на подкрепления в Афганистан.
Американо-пакистанските отношения се отличават с опортюнизъм от двете страни. През 80-те години на 20-ти век САЩ си сътрудничат с пакистанското разузнаване, което подпомага муджахидините, сражаващи се срещу съветските войски в Афганистан. В знак на благодарност за помощта срещу СССР, САЩ си затварят очите пред опитите на Пакистан да се сдобие с ядрено оръжие, в резултат на което през 2011 г. Пакистан измества Франция от петото място в списъка на държавите с най-големи ядрени арсенали в света. Заради занижените мерки за сигурност обаче, възможността някоя ислямистка групировка, воюваща в Афганистан, да се сдобие с ядрено оръжие се превръща в реална заплаха. САЩ плащат на Афганистан над 2 млрд. долара годишно, за да принудят талибаните да напуснат укрепленията си в пограничните райони, откъдето воюват срещу силите на НАТО. Това не дава кой знае какви резултати и САЩ предприемат едностранни действия, като американски спецчасти и екипи на ЦРУ започват секретни операции на пакистанска територия. Пакистанците са силно възмутени от това нарушение на суверенитета си и най-вече от атаките с безпилотни самолети (дронове) във вътрешността на страната, които причиняват смъртта на 1350 – 2250 души, според „Вашингтон пост”. През май 2009 г. Дейвид Килкълън, съветник на ген. Дейвид Петреъс през 2006-2008 г., и Андрю Ексъм, офицер, участвал в мисиите в Ирак и Афганистан, изтъкват, че според пакистанските вестници, през последните 3 години американски дронове са убили 700 цивилни и едва 17 терористи, което означава, че на един убит терорист се падат по 50 цивилни жертви! Килкълън и Ексъм предупреждават, че „зад всяка невинна жертва има скърбящо семейство с желание за мъст, в резултат на което все повече хора се присъединяват към ислямистките бойни групи”. Пакистанският фотограф Ноор Бехрам, който снима в племенния регион Уаризистан, където са извършени най-много нападения с безпилотни самолети, споделя: „След атаките остават само разхвърляни парченца овъглена плът. Няма трупове. Хората събират късчетата и проклинат Америка. Убедени са, че Америка ни избива в собствената ни държава, в собствените ни домове, само защото сме мюсюлмани. Всички, които са виждали атака с безпилотен самолет, изпитват ненавист към Америка. Американците си мислят, че този метод помага, но нанесените вреди са далеч по-големи”. В резултат, делът на пакистанците, които виждат в САЩ враг на държавата си, нараства от 64% през 2009 г. на 74% през 2012 г.
По времето на Обама безпилотните самолети се използват не само в Пакистан, а и още в 6 държави. През февруари 2012 г. САЩ добавят в списъка и бунтовниците във Филипините. Том Енгенхарт проницателно отбелязва, че „безпилотните самолети летят на крилете на принципа, че Вашингтон има неоспоримото право да действа като световен съдия, еднолично жури от съдебни заседатели и екзекутор, недосегаем от съда и закона”.
Мнозина критици на използването на безпилотните самолети обръщат внимание и на директната намеса на президента в изготвянето на списъка с лица, които трябва да бъдат убити. През 2006 г. бившият вицепрезидент Ал Гор заявява по адрес на Буш: „Ако президентът има власт да подслушва американските граждани без разрешение, да ги изпраща в затвора по свое усмотрение, да отвлича и да измъчва, то остана ли нещо, което да не му е позволено?”. Смразяващият отговор на този въпрос са целенасочените убийства, извършвани по времето на Обама. Глен Грийнуолд предупреждава: „Твърде опасно е да се повери на един-единствен човек да дава разпореждане за екзекуция на хора”. Разходите за подобни операции са огромни. Военновъздушните сили, поддържащи безпилотните самолети в Ирак и Афганистан, отделят за тях по 5 млрд. долара годишно. В края на 2011 г. нападения с безпилотни самолети се извършват от над 60 бази по целия свят. През същата година Пентагонът оповестява, че през следващото десетилетие ще вложи 40 млрд. долара в закупуването на още 700 безпилотни самолета, както и че ще разработи планове за снабдяване на войниците с хиляди ръчно управляеми мини-безпилотни самолети за наблюдение и нанасяне на изненадващи удари. Местната съпротива срещу използването на подобни атаки, обаче, нараства. Така например, ако в Йемен през 2009 г. има около 300 последователи на „Ал Кайда”, то в средата на 2012 г. броят им надхвърля 700. „Безпилотните самолети убиват бойци на „Ал Кайда”, но и ги превръщат в герои”, предупреждава местен активист в областта на правата на човека.
На 1 май 2011 г. американските спецчасти убиват Осама бин Ладен в дома му в Аботабад, Пакистан. Операцията обтяга отношенията между Вашингтон и Илсамабад. Пакистан официално заявява, че повече няма да сътрудничи на САЩ при извършването на атаки с безпилотни самолети и ще ограничи свободата на действие на американските разузнавателни агенти вътре в страната.
Двете войни в Афганистан и Ирак са пълна катастрофа. Последиците от годините недалновидност дават отражение навсякъде по света. След като става ясно, че американските военни са виновни за смъртта на стотици хиляди мирни граждани в Ирак и Афганистан, вече никой не приема сериозно възмущението на Белия дом срещу репресивните режими, които използват сила срещу цивилни. Всъщност, критикувайки репресивните режими в Близкия изток, Обама умишлено не споменава Саудитска Арабия, където монархията е поддържана от САЩ в продължение на 6 десетилетия в замяна на саудитския нефт. Саудитска Арабия е сред най-големите купувачи на американско оръжие. „Уолстрийт джърнъл” посочва, че последната сделка, одобрена от Обама през 2010 г., е на стойност над 60 млрд. долара. Саудитска Арабия се противопоставя на демократичните реформи в региона и активно се намесва във вътрешните работи на съседите си, като дори изпраща войски в Бахрейн, но САЩ предпочитат да си затворят очите, показвайки че са ненадежден съюзник на онези, които се стремят към демократични промени.
Ерозията на американската мощ и влияние е очевидна и в Латинска Америка, където, както и в Близкия изток, в резултат на вековната подкрепа на САЩ за диктатори, поставящи политическите им интереси и американските компании над благополучието на собствените си народи, антиамериканизмът завладява целия континент. През декември 2011 г. Уго Чавес организира двудневна среща на държавните глави от Южна Америка и Карибите, където колоритният венецуелски президент дава да се разбере, че целта му е да създаде нова организация в противовес на доминираната от САЩ Организация на американските държави, като отправя покана към 33 страни, в това число Куба, но не и към САЩ и Канада. Чавес провъзгласява срещата за „най-важното политическо събитие в нашата Америка за последните сто години”. Изолацията на САЩ е видима и на срещата на върха на държавите от Северна и Южна Америка през април 2012 г. Дебатите са съсредоточени върху два въпроса, които са от основно значение за взаимоотношенията в Западното полукълбо – Куба и войната на САЩ срещу наркотиците. Ръководителите на държавите от Южна Америка в съвместна декларация заявяват, че повече няма да търпят наложената от САЩ и Канада изолация на Куба. Президентът на Колумбия Хуан Мануел Сантос порицава американската политика като „анахронизъм” и настоява Куба да бъде поканена на форума, а президентът на Бразилия Дилма Русеф подчертава, че повече няма да участва в подобни срещи, ако на тях не бъде допусната Куба.
През юни 2012 г. десницата в Парагвай извършва парламентарен преврат, като прекратява правомощията на левия президент Фернандо Луго, чиято умерена програма за поземлени реформи заплашва интересите на богатите земевладелци и на мултинационалните корпорации. „Интернешънъл хералд трибюн” бърза да се разграничи от случилото се с аргумента, че САЩ, които преди са дърпали конците в Латинска Америка, вече нямат никакво влияние върху политическите процеси в региона. Но все пак с отказа си да се присъединят към държавите, които заклеймяват преврата, на практика САЩ изпращат сигнал за подкрепа на десницата. Аржентина, Бразилия и Уругвай, обаче, веднага изключват Парагвай от южноамериканската асоциация за свободна търговия и на негово място приемат Венецуела.
Въпреки поредицата от поражения в Близкия изток и Латинска Америка, американската военна мощ остава без конкуренция. Както отбелязва Чалмърс Джонсън, САЩ поддържат глобалната си хегемония чрез империя от военни бази, разпръснати из цялата планета. Журналистът Ник Търс твърди, че е невъзможно да бъде посочен точния им брой, но със сигурност са над хиляда. През 2010 г. САЩ имат 124 бази в Япония и 87 в Южна Корея. През 2012 г. изследователят Дейвид Вайн потвърждава, че след закриването на 505 бази в Ирак, общият им брой все още е над хиляда, а ежегодните разходи за поддръжката им са около 250 млрд. долара. Структурата на тази мрежа постепенно се трансформира от големите бази от времето на Студената война към широко разпръснати по-малки бази в Близкия изток, Азия и Латинска Америка. Военните разходи, вкл. секретните операции, разузнаването, чуждестранната военна помощ и помощите за ветерани, са 1 трилион (1012) долара. Според Кристофър Хелман, ако се прибавят всички разходи в областта на охраната на сигурността, САЩ заделят за военни цели и защита на националната сигурност над 1,2 трилиона долара от общия си бюджет от 3 трилиона долара, т.е. над една трета от бюджета си. Тази сума се равнява приблизително на съвкупните военни разходи на всички останали държави в света, а дори в разгара на Студената война делът на САЩ е бил 26% от съвкупните военни разходи.
САЩ са на кръстопът – след Студената война светът отказва да играе по правилата им. Нито безпрецедентната военна мощ, нито икономическото превъзходство им осигуряват възможност да направляват хода на историята. Светът престава да бъде еднополюсен. Най-яркият символ за това е възходът на Китай, чиято икономика, в която 40% от предприятията са държавна собственост, процъфтява въпреки авторитарната политическа система, контролирана от комунистическата партия. През 2011 г. БВП на глава от населението на Китай отбелязва ръст от 400% спрямо данните отпреди 4 години. Само за няколко години Китай прави забележителен скок и от 7-мо място в света през 2003 г., през 2011 г. измества Япония и се превръща във втората по големина икономика в света. Китай притежава американски облигации над 1 трилион долара и на практика е хванал за гушата икономиката на САЩ. Освен това Китай отдавна е изместил САЩ от позицията на най-голям търговски партньор на всички държави в Азия.
/ продължението следва /
Подбор и адаптация – Георги Вълков, д-р инж.
[1] в Афганистан и Либия, без да броим продължаващата военна окупация в Ирак