Игор Лукоянов е завеждащ отдел и един от водещите и авторитетни сътрудници в Санкт-петербургския институт за история при Руската академия на науките. Автор е на много статии и разработки, а неговите научни интереси са насочени преди всичко в областта на руската история в периода ХІХ-ХХ в., история на външната политика на Русия, историографията.
Игор Владимирович е доктор на историческите науки и зад гърба си освен многото научни трудове и статии, има и няколко книги. Носител е на юбилейния знак „Държавна Дума. 100 години“ като автор-съставител на историко-документалното издание „Държавната Дума в Русия. 1906 – 1917“.
Руският учен беше гост по време на „Петербургските срещи в София“ и изнесе лекция пред студенти в Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ на тема „Историческа екскурзия: Руско-турската война 1877-1878“
Локоянов се съгласи да даде интервю за сайта на СБЖ, посветено на темата за Руско-турската война 1877-1878, в което изложи своята гледна точка за Освобождението на България от турско робство.
-По какви маршрути минахте, Игор Владимирович, във вашата „историческа екскурзия“ из Руско-турската война 1877-1878 г., която направихте пред студентите от Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“?
-Вървях по политическите маршрути. Войната е начин чрез военни действия да се решат общите проблеми, но тя не решава нищо, а просто позволява да се извоюва победа или пък да се претърпят поражения. Но не дава конкретни решения на политическите или социалните проблеми. Това беше начин, макар и отчасти, Русия да продиктува своята воля на Турция. Точно и за това говорих кой как е обмислял в Русия да диктува тази своя воля, какви задължителни условия да се поставят, какви са били съществуващите варианти и как да се осъществят.
-Волята на народа е била една, на императора друга…
-Не е точно така. Мнението на народа е било съвсем ясно изразено чрез създаването на Славянските комитети, за да се помогне на братята славяни да се освободят от турското робство. Това е единственият случай в историята на Руската империя, когато война извън територията на Русия да е получавала такава масова подкрепа от народа и интелигенцията. Това е единственият прецедент в историята на страната. Императорът не е имал друга воля. Просто всяко решение на този проблем е водело до много въпроси, като например как да се съгласуват решенията с европейските държави, каква ще е реакцията на Австро-Унгария, а и какви изобщо трябва да бъдат тези решения. Да освободят – това е ясно, но как да бъде устроен след това животът на Балканите след освобождението от турците. Това е било много важно, а и едновременно неизвестно. В Русия е имало различни варианти за решаването на тези проблеми. Не е имало противоречия, но са съществували различни гледни точки, но всички са били единодушни,че трябвало да се вземат решения в полза на славяните.
-През последните години много учени и общественици у нас са на мнение, че трябва да се преосмисли Руско-турската война 1877-1878. Смятат, че е необходим нов прочит. Според вас нужен ли е нов прочит на тази война?
-Едва ли сама по себе си войната би предизвикала друг прочит. Казвам това в контекста като история на бойните действия, като история на водените сражения, като история на походите. Вероятно е необходимо да се преосмислят твърде сложните вътрешнополитически процеси, които тогава са протичали. Според мен трябва не да се правят някакви преосмисляния, а да се уточнят някои детайлни обяснения какви интереси са стояли зад действията на едни или други хора, сили или държави.
Ние не притежаваме информация как например са се вземали решенията в Русия. Невинаги разбираме едно или друго решение на върховната държавна власт, така че може неуверено да обясним какви интереси са стояли зад тях и как са се формулирали. Така че в този смисъл е необходимо известно преосмисляне.
-Вероятно имате впечатление и мнение с днешна дата какво е мнението в Русия за тази война и познато ли ви е българското мнение за нея?
-За съжаление за българското мнение имам много слаба приблизителна представа. А колкото до руския поглед, бих говорил подробно и аргументирано. Войната е била следствие на много сложна дипломатическа дейност, свързана , бих казал, с два центъра. Първият в Петербург в Министерството на външните работи начело с Горчаков, който е търсел решаването на славянските проблеми на Балканите при помощта на преговори с европейските държави, да се установи консенсус с тях и посредством него да се направи опит да се въздейства върху Турция, за да действа съгласно с тези условия. Наистина Горчаков е водил активни преговори , но проблемът е бил в това, че те са дали слаби резултати. Страните са могли да се договорят за нещо, но твърде сложно е било да настояват за изпълнението на техните договорености от страна на Османската порта. От друга страна е била линията,олицетворена от руския посланик в Константинопол граф. Н. П. Игнатиев, който се е придържал към съвършено друга гледна точка. Той е смятал, че ако се водят преговори, то те да не са между Русия и европейските страни, а Петербург директно с Великата Порта да решат въпроса на Балканските славяни, преди всичко отношенията между двете съседни империи. А от друга страна граф Игнатиев е бил убеден, че няма да се мине без военен конфликт, но въпросът е бил до неговите детайли – как ще изглежда той, какво участие в него ще вземе руската армия, какво ще е участието на славяните и няма ли да се опитат да осигурят на Русия други по-изгодни позиции от тези, които тя е заемала до този момент. И така той вероятно е направил нестандартни крачки, за да организира удар по Османската порта от три страни – откъм Египет, Кавказ и въстание на славяните на Балканите. Целта е била да бъде разчленена империята в буквалния смисъл на тази дума. Той не успява да направи това напълно, но, разбира се, е повлиял на някои процеси на войната. Той не се е ползвал с такова влияние на Балканите, че да контролира национално-освободителното движение, но всячески го е подкрепял и стимулирал. Това изиграва известна роля върху събитията във войната. Освен това граф Игнатиев е имал съюзник и това е руският генерал Ростислав Фадеев. Той е, който установява контакти с египетския управляващ хедив Исмаил и го уговаря да вземе участие в руската комбинация. Тя обаче не се е състояла, но това е друг въпрос. Те сериозно са били загрижени за детайлите как да освободят славяните и какъв да бъде след войната Балканският полуостров. След Априлското въстание двамата са изказали мнение, че Русия е длъжна всячески да спомогне да бъде създадена на Балканите голяма Българска държава, която да има излаз несамо на Черно, но и на Егейско и Мраморно море, и тя да бъде главният балкански съюзник на Руската империя, за да контролира в една или друга степен Черноморските проливи. Това е планът „Игнатиев-Фадеев“, който не е с произход Петербург. И ако го съпоставим със Санстефанския мирен договор, ще открием много сходни моменти. Друг въпрос е, че това не е било окончателното решение, и Берлинският конгрес и някои негови документи по-скоро отразяват линията на Горчаков, която се състои в това първо да се достигне съгласие с европейските държави, а след това на негова основа да се постигне нещо и за славяните.
Всяка една от тези позиции си има своите силни и слаби страни. Игнатиев и Фадеев в по-малка степен отчитали реакцията на Европа, а Горчаков – обратно. Той се е опирал на реакцията на Европа, абсолютно не познаващ и неинтересуващ се от славянските дела. При Игнатиев-Фадеев има и друго важно различие. Те са били много прагматично настроени. Знаели са какво представляват Балканите, сложната и противоречива ситуация тук, и много внимателно са подхождали за създаването на славянска държава, предполагайки, например, че е опасно да бъде създадена голяма Сръбска държава, която ще е твърде доминираща. Поради това са заложили на България и са разчитали на участието на българските дружини в състава на руската армия.
И поради наличието в Русия на две различни линии по отношение на управлението на Балканите като цяло, е важно да бъде разбрана както причината на войната, така и нейният изход.
-А как смятате – решенията на Берлинския конгрес и отношението на Великите сили не са ли виновни за днешния негативизъм към Русия, който в момента се е появил?
-Смятам, че това не е директно. Берлинският конгрес е по време, когато доминира политиката на Горчаков, политиката на съглашение с Великите сили на всяка цена, липсата на разбиране и заинтересованост директно от славянските дела, когато става ясно, че контролът над проливите от Русия в резултат от войната няма да се получи. Тогава в Петербург изчезва интересът към тези въпроси. По-скоро проблемът е другаде. След Берлинския конгрес Игнатиев е отстранен практически напълно от Балканските дела и на неговото място идват други хора, по-малко професионално подготвени, и са били склонни да се придържат към линията, диктувана им от Петербург. Те откровено зле познавали сложността на събитията на Балканите и поради това невинаги точно са оценявали обстановката и не могли да предложат на Петербург обосновани решения. И в края на краищата се получава така, че те са представили този курс, който е поела Русия на Балканите така, че той се оказва неизгоден за самия Петербург, неудобен за много балкански славянски страни и по този начин на Балканите се засилва европейското влияние, най-вече на Австро-Унгария, което довежда до влошаване на отношенията с Русия. А и последвалите събития, като това, че Александър Батенберг поема открит курс към Виена, променя отношенията между властите в Петербург и София и те започват да имат откровен негативен характер. А това е оказало влияние на много последвали процеси, и едва в началото на ХХ век с голям труд отношенията се нормализират. Тази политика се отразява и на масовото съзнание. Все пак руският народ се е отнасял добре към славяните, смятайки ги за единоверци. И доколкото знам, в България силни антируски настроения не е имало. А политическите грешки, разбира се, са оказвали влияние на атмосферата.
-А според вас, къде са корените на развиващия се днес негативизъм към Русия? Някъде в миналото ли се корени той?
-Знаете ли, корените на такива процеси трябва да се търсят в интересите, които или присъстват, или отсъстват. Тези симпатии между руснаци и българи са възникнали от техните интереси. Русия е била заинтересувана от решаването на Източния въпрос за проливите, но това не е било на базата масово благожелателно отношение към българите, а само защото са ги смятали за единоверци. Смятало се, че това е борба с тези, които преследвали хора с еднаква като тяхната вяра. Практически това е било свято дело. Тоест идеята за покровителство е била твърде силна и основание за заемане на някаква позиция. Това е бил конкретен и ясен интерес. От една страна България да е силна, което е позволявало на Русия да влияе за проливите. А за България Русия е възможност за освобождение от робството и най-после да се утвърди българската държава. След като задачата е била решена, интересите е трябвало да имат свои нови основания. Ако е имало възможност да се утвърди някакъв консенсус на базата на това българските управляващи да действат в голямо съгласие с Петербург, то тогава Петербург би проявил по-голяма заинтересованост към българските дела. Но това не е станало, не защото не е било възможно, а защото са били извършени редица погрешни действия. В частност, по-късно Горчаков провежда слаба външна политика – неразбиране какво би търсила Русия още на Балканите след освобождението на България от турско иго. Именно от такива събития като че ли интересът на Русия започва да се разсейва, а и по-следващите войни и участието в тях на България също водят до нееднозначни последици.
Не знам доколко днес присъства негативизмът към Русия в българското масово съзнание, но вероятно все пак е останало отношение към отминалите събития, в които участие има и Русия, но според мен не бива това да бъде основа да се поставят отношенията ни веднъж и завинаги. Трябва да се търсят общи интереси и ако това не се случва, е лошо и означава, че отношенията ни се влошават. Повтарям, трябва да се търсят общите интереси и важното е за това да има желание.
-А какво е вашето мнение, като историк, за участието на българите в Руско-турската война 1877-1878 година?
-Това е интересна история, тъй като отначало участието на българите не се предвиждало. Чак след Украинското въстание, когато Игнатиев и Фадеев започнали да разработват конкретни варианти, са стигнали до извода, че трябва да се опрат на България, а не на Сърбия. Известно е, че в Русия е имало съставени комитети за подпомагане на сърбите, имало е голям поток от доброволци за участие в Сръбско-турската война. Главнокомандващ на сръбската армия е бил генерал Черняев. И паралелно на тези процеси, без да се опита как да ги потисне, ген. Фадеев активизира в Русия организирането на Славянски комитети, които са в помощ на българите. Той пише серия от записки, в които предлага да се използват български доброволци в състава на руската армия. И точно тези български доброволни отряди помогнаха на руската армия за освобождението на страната от турците. Те са разбирали важността на този въпрос и ми се струва, че на генерал Фадеев трябва да му се отдаде дължимото, че той е помогнал за българското участие. Е, това не е станало веднага, но българските опълченски отряди са били използвани от руското командване за помощ и подкрепа. А това е било много важно, защото по същество те са помогнали много на руската армия.
-Може ли да се мисли, че след промените през 1989 г. у нас нашите политици използват Руско-турската война 1877-1878 в името на своите интереси и какво е значението на медиите?
-Според мен интересите са базови, тъй като между имперска Русия и България не е имало някакви тесни отношения, нито икономически, нито политически. Но по времето на Съветския съюз, когато го имаше СИВ, икономиките бяха съвсем близки. Дали това е било добро или лошо, е друг въпрос, но връзките са били много тесни. Според мен ми се струва, че трябва просто да се тръгне от интересите. Доколко България има интерес да участва в някакви проекти, свързани с руския пазар, или пък доколко Русия влияе върху българската икономика. И ако интересите са взаимни, трябва да се опираме на тях. Това е много важно, защото ако конкретните интереси бъдат нарушени, това ще повлече и всичко останало. Но ако взаимните интереси се напипат точно, си мисля, че няма да има никакви проблеми. Доколкото усещам България, при нея нещата са двойствени. От една страна тя е европейска страна и е ориентирана към Европа, близка е до европейската икономика, а от друга страна в миналото е свързана със Съветския съюз, икономическата й ориентацията тогава е била натам. Така че България трябва да намери решение на тези проблеми. Тя няма да прави опит да се откъсне от Русия, а и от друга страна Русия ще се отнася благосклонно към българските усилия за съвместни проекти. Но и Европа е реалност и трябва да се диверсифицират своите интереси, за да не си противоречат едни на други. И това ще даде основание за бъдещи важни изводи, в това число и политически. А сега ми се струва,че повече доминират безотговорни политически решения в историческите реалии.
А колкото до медиите, те много често не осмислят проблемите, а формулират лозунги, настроения. Ако те имаха ясно представи за истинските интереси, които да се опират на нещо разбираемо, като традициите, икономиката или нещо друго, а не на политическата конюнктура или настроения, щеше да е по-добре. Защото липсата на такъв подход се отразява на масовото съзнание като някакви оценки, без да се разбира много какво стои зад тях. Това формира не чак толкова положителни настроения, каквито, за съжаление, има в днешната действителност.
-Как да се борим с тях?
-Единствено като се формулират ясно интересите, на тях да не се противопоставят всякакви лозунги.
Автор: Розалина Евдокимова, Източник: СБЖ