Руският език е един от най-сложните. Това е свързано не толкова с лексиката и синтаксиса, колкото с историята му. Дори за носителите на езика много неща в руския език и до ден днешен са неясни и загадъчни.
Посланието,
Лингвистите не веднъж са отбелязвали акрофоничния принцип на построение на църковнославянската азбука и даже са виждали в нея скрито «послание към славяните». Всяка буква има свое име и, ако се прочетат тези имена в азбучен ред, то ще се получи: “Азъ буки веде. Глаголъ добро есте. Живите зело, земля, и, иже како люди, мыслите нашъ онъ покои. Рцы слово твердо – укъ фърътъ херъ. Цы, черве, шта ъра юсъ яти”. Един от вариантите на превода на този текст е: “Аз зная буквите: писмото е достояние. Трудете се усърдно, жители на земята, както подобава на разумните хора – постигайте мироздание! Носете словото убедено: знанието е дар Божи! Дерзайте, вниквайте, за да постигнете същинската светлина!”
Кой език е по-близък до славянския «прародител»?
Между патриотично настроените жители на славянските страни отдавна се водят спорове: кой език е най-близко до исконния славянски? Откъде въобще са тръгнали различията между говорите на територията на Източна Рус (тоест днешна централна Русия), Южна (съвременна Украйна) и Западна (днешна Белорусия)?
Работата е там, че в генезиса на националните езици на тези страни са участвали различни елементи. На територията на Рус, освен славяни, са живели и угрофински племена, балти. Често са идвали номади от южните степи. Татаро-монголските завоеватели не само са грабили и разорявали Рус, но и са оставили след себе си много заимствания.
Шведите, германците, поляците – европейските съседи, също са обогатявали руския език с нови думи. Това, че част от днешна Белорусия исторически е била под полска власт, а Южна Рус непрекъснато са я нападали номади, не е могло да не се отрази на местните езици. Както се казва, с когото се поведеш.
Но кой език е най-близък до своя славянски «прародител»? Трябва да признаем, че руският много се е отдалечил он славянския. Украинският е много по-близък до него. Ако не вярвате – опитайте се да четете богослужебни книги, написани на църковнославянски език.
Украинците по-лесно ще ги разберат, в украинския до ден днешен се използва лексика, която в руския вече отдавна се смята за архаизъм. Но не трябва да се разстройваме. Това, че руският е толкова далече от прародителя си, не е в резултат на масонски заговор. Това е резултат от усърдната работа на много талантливи хора, които са създали руския литературен език в този вид, в който съществува днес. Ако ги е нямало вдъхновените от тях реформи, нямаше да ги има поезията на Пушкин, прозата на Толстой, драматургията на Чехов. Кой е създал езика, който се говори днес?
Първото «уволняване на букви»
През XVIII век на власт идва Петър I. Той започва преобразования във всички области от живота, не пропуска и руския език. Но реформите му касаят само външната страна, не проникват в същността на езика, в неговите синтаксис, лексика, граматика.
Петър I опростява правописа, като маха гръцките букви пси, кси и омега. В руския език те не обозначавали никакви звуци и от загубата им езикът не обеднял. Петър се опитал да се отърве и от още редица букви в руската азбука: «Земля», «Ижица», «Ферт», също така махнал диакритичните знаци, но под натиска на духовенството му се наложило да върне последните букви.
Азбучната реформа облекчила живота не само на учениците от това време (трябвало да учат по-малко букви), но и на печатниците, на които не им се налагало да печатат повече излишните знаци, които не се произнасяли при четене. Ломоносов казал следното: «По времето на Петър Велики не само болярите и болярките, но и буквите хвърлили широките шуби и облекли летни одежди».
Защо е била нужна реформата?
Истинската реформа става със силите на писателите и поетите на XVIII век: Тредиаковски, Ломоносов, Карамзин. Те създават руския литературен език и го «затвърждават» в произведенията си. Преди това руският език, заради постоянните контакти със Западна Европа, бил в хаотично състояние.
Просторечните форми са съжителствали с книжните, със заимстванията от немския, френския, латинския, които се използвали заедно с руските аналози. Тредиаковски променя принципа на руското стихосложение, взимайки и адаптирайки европейската силаботоническа система – основана на редуването на ударни и неударни срички.
Ломоносов дели всички думи в руския език на три групи: към първата принадлежат рядко употребяваните, особено в разговорната реч, но разбираеми за грамотните хора: «отверзаю» (отварям), «взываю» (призовавам). Към втората – думи, общи за руския и църковнославянския език: «рука» (ръка), «ныне» (сега, днес), «почитаю» (почитам). Към третата група отнасял думите, които нямали аналог в църковните книги, тоест руски думи, исконно славянски: «говорю» (говоря), «ручей» (ручей, поток), «лишь» (само, единствено).
Така Ломоносов определил три «стила», като всеки се употребявал в определени жанрове: високият стил бил подходящ за оди и героични поеми. Средният стил се използвал в драматични произведения, проза – изобщо, във всички произведения, където трябвало да бъде изобразена живата реч. Ниският стил – в комедии, сатира, епиграми. Накрая, Карамзин обогатява руския език с неологизми,отказва се от църковнославянската лексика, синтаксисът на езика в неговите произведения се доближава до «по-лекия» френски. Именно на Карамзин дължим, например, появата на думите «влюбленность» (влюбеност) или «тротуар» (тротоар).
Трудната буква „Ё“
Карамзин е един от яростните «поклонници» на буквата «ё», но не той я е измислил. През 1783 година се провело едно от първите заседания на Академията на Руската словесност. Неин учредител била Екатерина Дашкова. Заедно с известните литератори от това време: Державин и Фонвизин, княгинята обсъждала проекта за Славяно-руски речник.
Екатерина Романовна предложила за по-удобно обозначаването на звука «io» да е с една буква «ё». Нововъведението било утвърдено на общо събрание на академията, новаторската идея на Дашкова подкрепил Державин, който започнал да я използва в произведенията си. Той пръв започнал да използва новата буква в кореспонденцията си, също пръв напечатал фамилия с „ё“: Потёмкинъ. По това време Иван Дмитриев издал книгата „Моите дреболии“, отпечатвайки в нея всички необходими точки. И, накрая, „ё“ започнала широко да се използва, след като се появила в поетичния сборник на Карамзин.
Буквата имала и противници. Министърът на просветата Александър Шишков яростно прелиствал многобройните томове в своята библиотека и собственоръчно задрасквал двете точки над буквата. Сред писателите също имало много консерватори. Марина Цветаева, например, принципиално писала с «о» думата «чорт», а Андрей Белый, по същите съображения, «жолтый».
В печатниците също не обичали буквата, заради нея изразходвали излишна боя. В дореволюционните буквари тя била изпратена в края на азбуката, заедно с отмиращите «ижица» и «тита». А днес тя се намира в ъгъла на клавиатурата. Но не навсякъде се отнасят с такова пренебрежение към буквата «ё» – в Уляновск има дори паметник.
Тайната на «Ижица»
В известния декрет на Луначарски от 1918 година за промените в руския език не се споменава буквата Ѵ («ижица»), която в дореволюционната азбука била последна. Към момента на реформата тя се срещала много рядко и можела да се намери основно в църковните текстове.
В гражданския език «ижица» се използвала фактически само в думата «миро». В мълчаливия отказ на болшевиките от «ижица» много видели знак: Съветската власт като че ли се отказвала от едно от седемте тайнства – миропомазването, чрез което на православния му се подават даровете на Светия Дух, призвани да укрепят неговия духовен живот.
Любопитно е, че недокументираното премахване на «ижица», последната буква от азбуката и официалната ликвидация на предпоследната – «тита» направили последна буквата «я». Интелигенцията видяла в това още една злонамереност на новите власти, които умишлено пожертвали две букви, за да сложат в края буквата, която изразява човешката личност, индивидуалността.
Тайната на руските псувни
Практически през целия XX век господстваше версията, че думите които наричаме псувни, са попаднали в руския език от монголо-татарите. Но това е заблуда. Ругатни се срещат в новгородските брезови грамоти, датирани от около XI век: тоест много преди да се роди Чингис хан. Самото понятие «мат» (псувня, ругатня) се е появило доста късно. В Русия в продължение на векове са го наричали «лая матерная». Първоначално в този език се е използвала изключително думата «майка» във вулгарен, сексуален контекст. Думите, обозначаващи детеродни органи, които днес отнасяме към ругатните, не са се отнасяли към «лая матерная».
Съществуват десетки версии за функцията на ругатните. Някои учени предполагат, че ругатните са се появили в началото на прехода на обществото от матриархат към патриархат и е означавало властното утвърждаване на мъжа, който след извършването на ритуала на съвкуплението с «майката» на рода, публично го съобщавал на хората от племето. Има също така хипотеза, според която «ругателствата» са имали магическа, защитна функция и са се наричали «кучи език». В славянската (и индоевропейската като цяло) традиция кучетата са се считали за животни от «задгробния» свят и са служили на богинята на смъртта Морена.
Има още една дума, която несправедливо я отнасят към ругателствата. Ще я наречем «дума с буквата «Б». Тази лексема спокойно е съществувала в стиховете на руски език (може да я срещнете в църковните текстове и официалните държавни грамоти), със значението на «разврат», «измама», «заблуда», «ерес», «грешка». Народът често е използвал тази дума за развратните жени. Може би, по времето на Анна Йоанновна тази дума е започнала да се използва по-често, вероятно, в последния контекст, защото именно тази императрица я е забранила.
Вера Потопаева
Источник: Загадки русского языка
© Русская Семерка russian7.ru