Истинското величие на Райна Княгиня започва с поражението на въстанието. Това е величието на човека, останал сам, подкрепян единствено от собствената си съвест и дух, когато не знае какво го очаква, какво е станало с близките му и пред очите му е убит собствения му баща. Когато е болен и смъртта за него е избавление. Преди да влезе в затвора тя е трябвало да мине през шпалир от забулени кадъни и турци, които я подлагат на всевъзможни унижения и гаври. Бият я, скубят я, плюят и хвърлят по нея камъни и развалени яйца.
Затворът Имам – Евине е бил мрачно и влажно подземие в частна имамска къща, което е служило за затваряне на пияни и луди жени, и крадливи циганки. В тяхното обкръжение Райна Княгиня прекарва мъчително дните си. Разболява се тежко, без надежда да се свърже с близките си, оставени произволно на съдбата. Всеки ден за нея минава в мъчително очакване да бъде окачена на бесилката.
До затвора я придружава д-р Михаил Владос, гръцки лекар, който се грижел за здравето на затворниците. Тук тя престоява при нечовешки условия, оставена само на хляб и вода. По щастлива случайност тук попада и Цвята Зографска, която е помагала на Райна при ушиване на знамето. В тези тежки дни тя намира единствено морална подкрепа от нея.
Жестокото потушаване на въстанието намира широк отзвук по цял свят. Месеци наред демократичното човечество живее с тревожната мисъл за съдбата на българския народ. Будната световна мисъл е разгневена. Съвестта на велики хора подкрепя справедливата борба на българите и те започват да търсят отговорност за варварските изстъпления на Османската империя
Кореспондентът на „Дейли нюз” – Макгахан, прави анкета сред пстрадалото население в Батак, Перущица, Клисура, Панагюрище, Пещера и други селища. Неговата четвърта дописка до вестника е озаглавена: „Панагюрще: Със знаме всичко е възможно”. В нея той отразява турските жестокости при потушаване на въстанието в Панагюрище. За Райна Княгиня се застъпват: княз Церетелев, Скайлер, Макгахан и редица други дипломати и журналисти. От затвора е освободена на 31 юли 1876 година. Чужди дипломати от Русия, Англия, Америка, Швейцария и Германия й предлагат убежище в своите държави. Но, както пише тя в своята автобиография, писана в Русия и отпечатана на руски: „Аз предпочетох нашата едноверска и едноплеменна матушка Русия (предложението е на княз Церетелев), която ще остане завинаги в сърцето й, до края на дните й. Преди да замине за Русия, Райна се връща в Панагюрище, за да види майка си и по-малките си братя и сестри. Смятала да остане известно време, но след направените опити за покушение над нея, тя решила да побърза със заминаването си в Русия. До Одрин я завежда Тодор Манев, а княз Церетлиев й дава пари за пътуване. Отива в Цариград. Тук, по това време руски консул е граф Игнатиев. При него се запознава със секретаря му – княз Лев Шаховски. Предполагала ли е тя тогава, че брат й Васил след години ще влезе в известното руско семейство, като се ожени за вдовицата на княз Шаховски?
В Москва Райна е настанена в Страстний манастир – учебно заведение под егидата на църквата, с игуменка Евгения. Днес, на това място се издига паметникът на Пушкин. Поради влошеното си здравословно състояние Райна Княгиня престоява шест месеца в болница. Тук се намирал и пансионът за девойките. По това време на жените в Русия им било забранено да учат в университет, а само да го посещават като слушатели. През цялото време на обучението й нейната мисъл е отправена към Панагюрище и близките й. Свързва се със Славянския благотворителен комитет, с център в Москва и клонове в Петербург, Одеса, Киев. Този комитет бил създаден с цел да се оказва помощ на южните славяни. Чрез него тя издействала за 32 панагюрчета да отидат и получат образование в Русия. Сред тях били сестра й Мария и брат й – Васил. По-късно тези деца стават първите образовани кадри за новата българска държава.
В същото време, в приемно семейство в Русия, била изпратена Екатерина Каравелова. Често се отбивала тя в Страстний манастир, за да си поговори с момичетата на български. Едно от панагюрските момичета в манастира – Стоянка Илчева, споделяло стая с Елена – дъщерята на Черногорския княз Никита, по-късно съпруга на италианския крал Виктор Емануил и майка на българската царица Йоанна.
По време на престоя си в Русия, Райна води оживена кореспонденция със свещеник Манчо Джуджев, с роднини и приятелки от женско дружество „Китка” и семейството си. От запазената кореспонденция се вижда, че на всяко получено писмо в горния десен ъгъл тя е отбелязвала: получено – дата; отвечено – дата.
В Русия тя получава писма и от съгражданина си Васил Дипчев. Преди въстанието той бил учител в Брацигово и взел дейно участие в него. След погрома, бяга в Румъния и когато идват руските войски минава с тях Дунава; 13 месеца остава на работа в Никопол. Като научил, че майка му е починала, се върнал в Панагюрище. Оттук пише на Райна: „Тук ми ся представи ужасна картина, като видях дома си углушен, без родителски глас”. Роднините му го забрали да го женят и престанали чак, когато им казах „че аз, която обичам и ще живея честно, я нема тук”, и ме оставиха на мира”. Разправя й за своя живот „откакто сме ся разделили”, пита я кога ще се завърне и остава с благи надежди за отговор.
Цялата кореспонденция от този период е предадена през 1928 г. на Националната библиотека „Кирил и Методий” от сина й Иван.
От Русия тя изпраща посуда за двете опожарени и ограбени църкви през въстанието, както и пътни разноски за панагюрските деца, които отивали на учение в Русия.
През месец август 1879 г. българска делегация, начело с Антим І посещава Петербург, а да връчи благодарствен адрес на император Александър ІІ за дарената свобода.
Член на българската делегация е епископ Климент (това е писателят Васил Друмев), който произнася трогателна реч. Делегатите посещават и Москва, където епископ Климент предлага на Райна да стане учителка във Велико Търново. Там предстояло откриване на Втора девическа гимназия. Първата девическа гимназия била вее открита в София от Марин Дринов.
До този момент Райна не е мислила да се връща като учителка в Панагюрище. За това свидетелства нейно писмо до роднини във Варна, с което ги моли да й потърсят учителско място там.
На 1 септември 1879 г. Райна се връща в България с две дипломи – едната за учителка, другата – за повивалня бабка, т. е. – за акушерка.
Тя е една от първите три учителки в новооткритата Втора девическа гимназия във Велико Търново, заедно с Марийка Ферадова, завършила в Русия и с Тодорка Илиева, завършила в Румъния. Директор на учебното заведение бил епископ Климент. Гимназията в началото си имала 119 ученички, разделени в три класа. В нея Райна преподавала ботаника, история и ръкоделие. В същото време отговаряла и за пансиона. Тук учителства три години и оставя много мили спомени за себе си у своите ученички. През цялото това време панагюрското училищно настоятелство я моли да се върне в Панагюрище, за да учи техните девойчета.
Автор: Лушка Караянева
https://vreme2001.wordpress.com/2016/05/31/%D0%B6%D0%B8%D0%B2%D0%BE%D1%82%D1%8A%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D1%80%D0%B0%D0%B9%D0%BD%D0%B0-%D0%BA%D0%BD%D1%8F%D0%B3%D0%B8%D0%BD%D1%8F-%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%B4-%D0%BF%D0%BE%D1%82%D1%83%D1%88%D0%B0%D0%B2/