Едуард Аркадиевич Асадов, руски поет и преводач, е роден на 7.09.1923 г. в гр. Мари (Мерв), Туркменска ССР. По националност e арменец. На 8 г. написва първото си стихотворение. Родителите му са участници в революцията и гражданската война, после – учители. След смъртта на баща му през 1929 г. семейството се премества в Свердловск (Екатеринбург). Детството на бъдещия поет минава в Урал. През 1938 г. майката и синът се местят в Москва. Завършва средното си образование в столицата. Абитуриентският бал в училище № 38 на Фрунзенски район в Москва, където учи Асадов, е на 14 юни 1941 г. След започването на войната, през 1941 г. , на 17 г., се записва доброволец и воюва през цялата война – отначало на Волховския и Ленинградския фронт, после е офицер, командва батарея на Северо-Кавказкия и 4-ти Украински фронт, сражава се геройски. В битката за освобождението на Севастопол в нощта на 3 срещу 4 май 1944 г. при изпълнението на важна бойна задача е тежко ранен край село Билбек от взрив на вражески снаряд и завинаги изгубва зрението си. През 1946 г. постъпва в Литературния институт „Горки”. Печата от 1948 г. През 1951 г. завършва института, излиза първата му книга със стихове „Светли пътища”, приет е за член на партията и за член на Съюза на писателите. Работи като литературен консултант в „Литературная газета”, списания „Огоньок” и „Млада гвардия”, в издателство „Млада гвардия”. Издава книгите „Снежна вечер” (1956), „Войниците се върнаха от война” (1957), „В името на голямата любов” (1962), „Лирични страници” (1962), „Обичам завинаги” (1965), „Бъдете щастливи, мечтатели” (1966), „Избрана лирика” (1968), „Островът на романтиката” (1969), „Доброта” (1972), „Песен за безсловесните приятели” (1974), „Вятърът на неспокойните години” (1975), „Съзвездие хрътки” (1976), „Години на мъжество и любов” (1978), „Компасът на щастието” (1979), „От името на съвестта” (1980), Избрано в два тома (1981), „Димът на Отечеството” (1983), „Сражавам се, вярвам, обичам!” (1983), „Високият дълг” (1986), Събрани съчинения в три тома (1987), „Съдби и сърца” (1990), „Мълнии от войната” (1995), „Не трябва да се предаваме, хора” (1997), „Не смейте да биете човека”(проза, 1998), „Не трябва да даваме любимите” (2000), „Не минавайте край любовта. Поезия и проза” (2000), „По-добре смях, отколкото терзания. Поезия и проза” (2001), Събрани съчинения в шест тома (2003), двутомника „А все пак ще обичаме!”, „Страници от любовта”. Пише и проза (разказите в „Мълнии от войната”, „Разузнавачката Саша”, повестта „Фронтова пролет”), превежда стихове на поети от Азербайджан, Башкирия, Грузия, Калмикия, Казахстан, Узбекистан. Любим поет на милиони читатели. Книгите му, издавани в 100-хилядни тиражи, веднага се разграбват, а литературните вечери в продължение на няколко десетилетия, минават в пълни зали (до 3 000 души) в цялата страна. В черните години на „перестройката” и „реформите” Асадов не се пребоядисва в „демократ”, като много негови „колеги”, а продължава да защитава Родината си в остро публицистични стихове. В стихотворение, написано в края на 1998 г., той решително се обявява срещу диктата на Америка, възприемаща се като “супердържава”, над целия останал свят. Почетен гражданин на града-герой Севастопол. Герой на Съветския Съюз (1998). На поета е посветена книгата на генерал-лейтенант Иван Семьонович Стрелбицки „За вас, хора” (1979). Асадов е женен за Галина Валентиновна Разумовская (1925-1997), артистка от Москонцерт – майстор на литературното четене, с която живее дълги години, пътуват по страната и участват в съвместни литературни прояви. Умира на 21.04. 2004 г. в краймосковския град Одинцово. Погребан в Кунцевското гробище в Москва. Според последната му воля сърцето му е погребано в Севастопол, в Сапун-планина. Посмъртно са издадени сборниците „Когато стиховете се усмихват” (2004); „Път към крилатото утре” (2004), „Какво е щастието” (2005), „Празници на нашите дни” (2006), „Първа среща” (2006), „Няма при любовта раздяла” (2006), „Ти отново ще дойдеш при мен. Поезия и проза” (2006), „Лирика” (2006) и др.
Едуард Асадов
