Людмила Ивановна Игнатова (Якимцева) е родена на 27 март 1937-ма в Москва в семейство на чиновници. Цялото й детство минава под грохота на бомбите, глада, смъртта и ужаса на войната. 25 години е учител по география. Награждавана е многократно за успешната си преподавателска дейност. Майстор на спорта е по кънки-бягане. У нас идва като следва съпруга си българин. Майка е на двама синове. Когато започва войната, Люба е само четири годинки, а брат й – на шест. Живеят в много красиво място в покрайнините на Москва. Къщата им е между Криския мост, построен от Сталин, и моста Лужники. През 1943 година по него минават безкрайните колони на пленените в Сталинград немци. Те работят на унищожените от бомбите пътища в Москва и околностите. Не минава и без саботажи. Един от построените от тях театри се срутва по време на представление и убива стотици…
Журналистите от в. Стандарт Оля Ал- Ахмед и Исак Гозес предлагат неподправените истории, преживени и видени от едно малко момиченце през дългите и жестоки дни на Отечествената война:
Върху мостовете в Москва всеки ден пускаха по 1000 бомби. Винаги бяхме готови за евакуация. Веднъж обаче не успяхме да избягаме. Останахме вкъщи и се надявахме се на чудо, което да ни спаси. В този миг на вратата се почука. Ток нямаше. Майка ми Фаина отвори и в тъмнината забелязахме, че на прага стои …немец! Интелигентно лице с пенсне… Пленникът каза, че е много гладен. Майка ми раздели на четири единственото парче черен хляб, което имахме, и подаде една част от него на немеца. „Защо е тази война, защо ни избихте?“, промълви тя. „Хитлер заповяда всички да отидем на фронта. Не ни е питал дали искаме или не…,“ отвърна на развален руски изтощеният мъж. Беше на около 45 години, много слаб и смутен.
В подобна ситуация хората реагираха различно. Повечето обаче разделяха комата си, дори и с немците. Колкото имаме, с толкова сме щастливи, обичат да казват руснаците. И това още веднъж потвърждава широките ни души.
С брат ми Николай спяхме във ваната. Банята нямаше прозорци и затова беше най-защитеното от вятъра и студа местенце. Постилахме няколко одеяла и се свивахме под тях. Един ден водата от душа шурна, докато спяхме, и заля единственото ни топличко скривалище. За малко да се удавим.
Майка ни по цял ден търчеше под бомбите да търси храна. Ядяхме единствено това, което намери. Днес то се рекламира като диетично и здравословна. Сутрин, обед и вечер – каша от сварени пшенични, ръжени или овесени зърна. В детската градина ходех единствено заради яденето. Дажбата ни беше същата като на офицерите. От американците получавахме консерви и черен шоколад. Той беше на триъгълни блокчета и много дебел. Спяхме върху дълги чинове, иззети от училищата. Нареждаха ни като риби в консервена кутия, без одяла, възглавници и чаршафи. Който не спи, няма шоколад.
Под блока ни отвориха бакалия. Казват, че гречката или както вие я наричате елда, е спасила руснаците от глад. Да, но не е съвсем точно. Защото тогава килограм гречка можеш да си купиш само ако заедно с нея вземеш и кутия червен хайвер. Откъде пари за такъв деликатес обаче. Спасиха ни американците. Те изкупиха с долари всичките ни запаси от хайвер. Така за нас остана гречката. Спомням си, че когато камионите с хляб спираха до хлебарниците, изневиделица се появеше тълпа момчета. Те се шмугваха под платнището, грабваха някои самун и с бързината на мълнееносна ракета изчезваха. Приличаха на мишки в чувал с брашно.
През 1942 година брат ми тръгна на училище. Гладът беше ужасен и никаква наука не бе в състояние да влезе в главата на първокласниците. В класа на Николай имаше петима испанци. Те дадоха идея да се просят витамини от аптеката. Така ще залъжат глада и ще излъжат, че са болни. През голямото междучасие на учениците раздаваха геврече и две бонбонки „лукчета“. Каква радост! После следваше масово главоболие и всички си тръгваха. Каква ти математика и какви науки. В училището се мислеше само за ядене. Но войната и гладът с нищо не пречеха на нивото на преподаване. Помня всеки един урок по руски и останалите предмети. Домашни не пишехме. В главите ни бе това, което сме научили в час.
Силата на руснака е в способността му да се справя с абсолютно всичко и от нищо не прави трагедии. Това е ген! По време на войната живеехме три семейства в един апартамент. И всяка сутрин тези съвсем чужди хора се събираха в общата кухня и се питаха кой колко пари има. После финансите се обединяваха и един поемаше отговорността върху прехраната на всички. Храната деляхме поравно. Живеехме дружно, като едно цяло.
Съседката от другия апартамент роди второ дете. Мъжът й работеше в някакъв завод за много малко пари. Едва свързваха двата края. Тогава майка ми грабваше някоя вещ или дреха от къщи и я носеше в оказиона. Спечелените пари, разбира се, бяха за комшийката.
Кримският мост беше параноична цел на немците. Непрекъснато го бомбардираха, но без успех. До парка „Горки“ пък имаше висше учебно заведение. Него бомбата успя да го разруши. И ние, децата, се ровехме из руините и събираме металните осколки от бомби. Те бяха нашите играчки. Други нямахме.
Университетът, върху който падна бомбата, пламна като факла. Една жена остана вътре. Беше ясно, че не може да се спаси. Но преди да умре, тя напълни един куфар с ценни документи и може би важни научни изследователски работи и скочи от единадесетия етаж. Жената загина, но трудът на толкова хора бе спасен.
Отечествената война беше втората след онази с Наполеон, в която природата беше наш съюзник. Армията на Хитлер беше в шок от руските зими. Такъв студ никога не сме имали. Не мога да опиша с думи какво беше… Тежки коли и зилове кръстосваха замръзналата Москва река. Температурите стигаха до минус 30 градуса, ако не и повече. До училището, близо до Лужники, ходихме пеша. Нямахме валенки, хубави обувки. Носехме тънки ботушки и стискахме зъби! В тези месеци студът беше нашият приятел и спасител. Обичахме да се пързаляхме с кънки по реката. Нямаше бандити и престъпници. Твърде малки пораснахме и трябваше да се оправяме сами. В трети клас останах без тетрадки. В едно мазе „книжарница“ чак на Арбат намерих това, което ми е нужно. Дълго се пазарих, но накрая тетрадките бяха мои.
Ревнат ли сирените, майка грабваше вързопите и хуквахме към метрото. В Москва градски транспорт нямаше. Ние сме мънички, крачетата ни се преплитат. В едната ръка мама държеше бохчата, в другата ръка – брат ми, той пък влачеше мен. Целта бе метрото. Пъхахме се дълбоко в тунелите. Влаковете не вървяха, целият транспорт беше спрян. И това ни спасяваше. Ако продължиш по тунела до другата станция, хората стават хиляди. В тунелите всички спяха на релсите. Пълна тъмнина. Седяхме там, докато се чуе сигналът за прекратяване на тревогата. Никога не мога да забравя тъмните тунели на метрото, които за нас означаваха оживяване.
Баща ми Иван Якимцев за нищо на света не напускаше дома ни. Искаше да умре достойно, в къщата си. Казваше ни да бягаме, да се спасяваме. Нашият район беше постоянна цел на немската армия. Защото по Кримския мост минаваше влакът за фронтовата линия. Хитлер искаше да го взриви. Нощем нашите пускаха над него много дерижабли. Да пазят небето от техните самолети. Сега, след реставрацията, този мост е обикновен път. До него вече има стадион, който не знае нищо от войната.
Правителството нареди всички да предадат скъпоценностите си, семейни реликви, пръстени, гривни и с парите да се купят танкове. Хората носеха, но не получаваха никакъв документ. Не се знаеше къде отиват парите и дали не потъват в нечий джоб. Предатели, които работеха в полза на немците, имаше и сред руснаците. Когато германците отстъпваха, те ги оставаха в ръцете на партизаните. Руснаци започваха да се бият срещу руснаци. Имаше случаи братовчед да убие братовчед си: единият партизанин, а другият предател. Голяма каша беше.
Любимото ни детско занимание бе да се катерим по покривите и да събираме парчета от бомби. Правеше ми впечатление, че по таваните хората бяха прибрали всички съчинения на Ленин. Хем да ги запазят, хем да не ги намерят немците и обвинят собствениците им, че са комунисти. Не бях виждала толкова книги на Ленин събрани на едно място. И всичките бяха с червени корици.
След войната много дечурлига бяха пръснати по селата. Немците, които бяха останали у нас, ги събираха в кръг и им разказваха приказки на родния си език. Децата нищо не разбираха, но слушаха много внимателно. А когато разказвачите свършеха, получаваха като хонорар парче хляб, чаша мляко или яйце. Не е редно да се разказват приказки безплатно, казваха. Яденето трябва да се заслужи.
Войната свърши. Възстановяхме Родината си трудно, с любов и желание. Никой не хленчеше, въпреки някои несправедливости. За най-лекото провинение или битов скандал Сталин пращаше в трудовите лагери. Ако шляпнеш някой по задника, заминаваш на заточение! Съсед, с когото деляхме една квартира, се скарал с жена си, тя го наклеветила и изведнъж изчезна. Заповед и точка! Страшни времена бяха… Но успяхме да възродим страната ни! Обичам Родината си, обичам Русия, защото е изстрадала, а страданието те прави по-силен и непобедим!
Майка ми беше много хубава жена. Наш близък, който отиваше на фронта, я помоли да застане на Кримския мост и когато мине влакът с войниците, да им махне. Така ще запомнят красивото й лице. Казваха, че като видят ангелски образ, не им е страшно да умрат.
Последните две години от войната бях болна от много тежка малария, но и това преживях и оживях…
За да не сме сами, докато търси храна, майка ни често ни оставяше при съседката украинка. При нея беше много чисто и подредено. Банята й беше като пещерата на съкровищата. По рафтовете бяха наредени бял и черен бородински хляб, буркани с месо и мед. И всичко в гигантски количества. Украинката имаше момче и момиче на нашата възраст и никога не излизаше от къщи. А откъде е тогава всичката тази храна, сладкото, бисквитите, питах се и нямах отговор.
Веднъж лежахме четирите деца на дивана и в просъница чух, че някой влиза. Видях много едър мъж, с красива униформа, който веднага сграбчи домакинята и започна да я съблича. Любеха се направо пред нас. Скрихме се под одеялото, мълчим, все едно ни няма. Офицерите се сменяха често, но всеки от тях носеше от ценните хляб, мед, деликатеси. На война всеки се оправя, както може, а гладът е по-силен от морала.
По време на войната изнасилванията и доброволният секс вървяха ръка за ръка. Наша позната роди от немец. Тя живееше в Брянска област, която германците бяха окупирали. Помня първото им момченце. Беше много сладко. После им се родиха още три. Но невинаги бе така. Съобщят на жената, че мъжът й е загинал например, а той се върне жив и здрав и я завари бременна или родила от някой немец. Шок! И такива случаи имаше. После немците се изтеглиха и селата останаха без мъже. Нашите или бяха на фронта, или вече бяха загинали..
