Генерал Недялкова носела испанска барета вместо фуражка

Генерал Недялкова носела испанска барета вместо фуражка

Публикувано от:

На 8 декември се навършват 100 години от рождението на Полина Недялкова, първата в България жена генерал. До званието генерал-майор (днес — бригаден генерал) стига през 1974 г.

В многобройните учебници по история в съвременното школо това име не фигурира, както и много други, изтрити от късата памет на т. нар. демокрация в български вариант. Заслужава си обаче да се опитаме да възкресим тази личност — в снимки и спомени за нея, защото такива хора май вече се раждат все по-рядко.

За дъщерята Цветана и внучката Полина генерал Недялкова е просто майка и баба. Естествено е те да говорят за нея със суперлативи. Не парадират с роднинството си, а изключително искрено, с голяма топлота и без капка фалш — в един разговор това винаги се долавя, разказват за тази удивителна личност.

Цветана Недялкова живее в България, пенсионерка е. А Полина Недялкова от 1997 г. живее в Париж. Заминала по лични причини, след като завършила испанска филология у нас. В Париж учила в Сорбоната, където през 2008 г. защитила дисертация по руска история. Пак там преподавала седем години български език и история.

От 2010 г. е преподавател по руски история и език в университета в Хавър (Нормандия). Владее еднакво добре и двата езика (както и френски, разбира се) и пояснява, че това е благодарение и на баба й, но и на баща й, който е руснак. До трети клас учила в Москва, а след това семейството се преселило в София.

Преподавателският опит на Полина Недялкова й позволява да има оформено впечатление за това какъв е интересът към руския език на Запад. По думите й във Франция руски език се изучава в 26 университета, а и в доста средни училища. В момента тя обучава 60 студенти и смята, че това е добър резултат. Още повече, че не става дума за славянски факултет, а за Център за източни езици във факултет по международни отношения. Студентите от 4 и 5 курс получават там специализация по търговски обмен със страните от Азия и по избор изучават шест езика: руски, китайски, японски, корейски, индонезийски и арабски. „Навремето баба ми мечтаеше да стана юрист, или дипломат като нейния баща”, казва Полина-младша.

Антон Недялков завършил право в Швейцария, завърнал се в България, но след събитията от 1923 г. е осъден на смърт и със съпругата си Цветана емигрират в СССР. Завръщат се в родината през 1946 г., а през 1948 г. Антон Недялков става първият български посланик в Аржентина, след това в Париж, а после и в Китай.

– Значи, Полина, може да се каже, че частично все пак сте сбъднали мечтата на генерал Недялкова, защото преподавате на студенти по международни отношения. Вие носите името на баба си и според поверието би трябвало да сте взели нещо от нейния живот и характер. Така ли е?

Полина Недялкова (П.Н.): — Много добре си я спомням не само от малка, но и като по-голяма, защото от 16-та ми година до заминаването ми във Франция живеех при нея. Тя беше чудесна баба, грижеше се много за мен, и когато бях малка ме вземаше с нея, когато пътуваше из страната. Тогава доста я канеха и аз се запознавах с много хора, винаги ми беше интересно, защото около нея имаше личности, които останаха в моята памет. Спомням си срещата с дъщерята на Сергей Корольов например, с българския космонавт Георги Иванов.

– Това съчетание баба-генерал и баба като всички останали, баба-редник, как се отразяваше на възпитанието ви?

П.Н.:- Много ме разглези (смее се), но от друга страна, мъжкият й характер също се отразяваше, макар че към мен не беше особено строга. Тя беше човек твърд, с принципи, с убеденост, с идеи, имаше много точни и ясни позиции и това несъмнено ми е повлияло и оформило моето виждане за живота. Сигурно затова, когато станаха драматичните събития през 1989-​а, за нея беше много тежко да вижда промените. Тя почина през 2001 г., беше на 85 години. Преживяваше всичко вътрешно. А тя познаваше механизмите на системата, знаеше истината отвътре и въпреки това вярваше в доброто, в това, че наистина тази система е най-правилната и това й убеждение беше много искрено. Тя не разбираше как е възможно всичко направено да се отрече с лека ръка, да се отхвърли. Това направо я дестабилизираше, и аз мисля, че срутването на системата психологически, а и физически, доста я подкоси.

– Остана ли забравена генерал Недялкова след 1989 година?

П.Н.: — Не бих казала, че беше забравена, нейното обкръжение оставаше, просто хората си отиваха поради напреднала възраст, болест. Така че в един момент доста намаля кръгът на общуване, а и тя, естествено, стана по-малко активна.

– Какви хора бяха в това нейно обкръжение?

Цветана Недялкова (Цв. Н.): — Освен средата, с която общуваше във връзка с работата си — военни, хора завършили в Съветския съюз, имаше и друго обкръжение — много хора, свързани с музиката, с културата, артисти, режисьорката Весела Ганева например й беше много близка, поддържаше връзки със Свобода Михайлова, с интербригадистите.

П.Н.: — Да, с тях редовно общуваше. Аз ги познавах, защото през 1989 г. баба ме взе с нея в Испания, където беше поканена по повод 50 години от гражданската война. Може би това определи моя избор — завърших първо испанска гимназия, а после и филология. Испания ме порази с хората и с уюта си.

Баба ми беше посрещната там с голям интерес, задаваха й въпроси, слушаха разказите й не само за испанските години, но и за съдбата й след това, която е свързана с участието й в Отечествената война. Казваха й Паулина и много бяха впечатлени от нея.

– Как съчетаваше тя тази мъжка професия с изтънченото културно обкръжение около нея, какво я свързваше с хората на изкуството?

П. Н.: — По-скоро брат й беше свързан с артистичните среди, с културата, понеже е завършил ГИТИС в Москва — Владимир Недялков.

Цв. Н.: — Още от Москва се запазиха контакти с дейци на културата — дружбата с Тихон Хренников например, с артисти от МХАТ. А тук майка ми беше в много добри отношения със Златка Дъбова и съпруга й Христо Нейков, с Таня Масалитинова, Олга Кирчева, Любка Колчакова, Асен Гаврилов, Митко Узунов и първата му съпругата Нели, а и с последната — също, с Бисер Киров… На стр. 20

От стр. 19

– А тя самата имаше ли някакво хоби, с какво обичаше да се занимава през свободното си време?

П. Н.: — Много красиво плетеше на една кука — елеци, рокли, покривки. Правеше много вкусни блини, истински — с мая, и ги правеше в познатите руски стари чугунени тиганчета. Много обичаше Масленица и блините й бяха коронното блюдо. Обичаше да посреща гости, слагаха се богати софри, тя цял ден шеташе. Много добре си спомням вечерите по време на Масленица.

– Имаше ли Полина Недялкова някакви предпочитания към книги, филми?

Цв. Н.: — Всичко й беше интересно, обичаше мемоарна литература, още повече за хора, с които е била в личен контакт, известни личности. Имаше много техническа литература, както и книги, свързани с испанската война с автографи от авторите, включително и от Долорес Ибарури.

П. Н.: — През последните години четеше разказите на Чехов, така съм я заварвала, с книгата.

– А возила ли ви е някога на танк?

П. Н.: — Никога! Вкъщи имаше един макет на танк — подарък за нейната 50-годишнина и това е единственият танк, който съм докосвала. Аз много обичах да я виждам в униформа, много й отиваше, особено парадната. Наистина е рядко жена в униформа да изглежда елегантно.

Цв. Н.: — Тя не носеше фуражка както се полага, а с разрешение на министъра на отбраната слагаше барета, с каквато е ходила навремето в Испания, и всичките й испански приятели й изпращаха барети. А на тях слагаше отличителния знак на Българската народна армия.

П. Н.: — Всички мои приятелки много я обичаха. Младежите я обожаваха, тя много се интересуваше от живота им, не питаше просто формално „Как си?”, а питаше с участие, което направо подкупваше. Много помагаше на хората, правеше каквото можеше и никога не е отказвала. Беше много активна, вкъщи направо не я свърташе, пътуваше из градове и села, посещаваше училища, канеха я навсякъде.

Цв. Н.: — И моите приятелки в Москва много я обичаха, наричаха я Полина Антоновна, а тя с удоволствие влизаше в нашата компания. Бяхме с нея различни поколения, но не си пречехме, напротив — беше ни интересно. Тя ни съединяваше.

П. Н.: — Тя нямаше артистични таланти, но й се отдаваше общуването с хората, умееше да ги привлича, защото беше наистина много искрена в своите симпатии, макар че имаше и обратното, но никога безпричинно. Беше много открит човек и може би точно това се старая да пренеса в своя характер, поне си мисля, че тази нейна черта е останала у мен. Тя се отнасяше чудесно и към шофьора, и към генерала. Откритост и всеотдайност към другите, оптимизъм и добронамереност – нещо, което е рядкост, особено в днешно време — това беше баба ми. За нея нямаше проблем, имаше решение на проблема, нямаше паника, никога не съм я виждала в състояние не нервен срив например. Информацията се приема, обмисля се и се дава конкретно решение без паника и вайкане. Такава беше и в работата, и у дома. Много, много ми липсва. Сега съжалявам, че не съм била настойчива да я накарам да разказва, да изтръгна повече от нея и да запиша свидетелства за историята, видени и преживени лично от нея.

В бита генерал Полина Недялкова била много скромна и непретенциозна — вещите и храната съществували за нея дотолкова, доколкото са необходими. С излъчването си и биографията си успяла да впечатли екипа на френската телевизия, който през 1986 г. пристигнал в София специално, за да снима филм за нея. Много добронамерено и с най-добри чувства французите представили генерал Недялкова като истинска звезда — в работата й и извън военната атмосфера, като жена и всеотдайна майка и баба. Разкошни били кадрите как Полина Недялкова, облечена в дълга рокля танцува и разговаря с двама генерали в една от залите на ЦДНА… А млади танкисти допълнили образа й, като казали пред камерата, че не само не се притесняват да ги командва генерал Недялкова, но и се гордеят с това.

За Недялкова има и пиеса — „Момичета в шинели”, създадена от Инна Сабурова въз основа на военните години на Полина Недялкова. Спектакълът бил поставен в СССР и в България.

в. Русия днес – Россия сегодня