През 10 век се образува Древноруската държава с център Киев (съвр. Украйна). Около 988 г. Киевската държава приема християнството в православния му вариант, с посредничеството на България, от която възприема и старобългарския език и кирилската писменост. Първият духовен глава на Руската църква и първите руски епископи са българи по народност. През 12-14 век централизираната държава Киевска Русия (Рус) се разпада и на нейно място възникват редица феодални държави, сред които Новгородската република, Владимиро-Суздалското княжество, Галицко-Волинското княжество и други княжества. През 13 век източнославянските княжества, Волжко-Камска България и другите държави от Източна Европа са подложени на монголо-татарското нашествие (1237-1242 г.), което се съчетава с шведска и немска агресия срещу руските княжества (Невската битка, 1240 г.; Ледовото побоище, 1242 г.). Освобождението от почти 250-годишното монголо-татарско иго започва с прогонването на нашествениците от обединените сили в Куликовската битка и 1380 г. и завършва с Противостоенето на Угра, 1480 г. Основна заслуга за това има велик княз Дмитрий Донски (1350—1389), който окончателно превръща Москва в център на руските земи.
През 14-16 век, след завладяването на Новгородската република, около Москва се образува централизираната Московска държава, която включва всичките земи на североизточните и северозападните княжества, и залага ядрото на образуващата се великоруска народност. Едно от най-големите териториални разширения е под управлението на Иван III (1440—1505), който утроява територията на Московското княжество и побеждава Великото литовско княжество. След падането на Константинопол през 1453 Филотей Псковски лансира концепцията за Трети Рим в лицето на вече могъщото Московско княжество. Териториалното разширение е съпроводено с нарастване на княжеската власт и централизация на държавата. От края на 16 век до средата на 17 век в Московската държава се оформя крепостното право.
След завладяването на Константинопол от османските турци, постепенно изкристализира идята за Трети Рим – след проведените Констанцки събор и Фераро-Флорентински събор. Огромна е ролята за изграждането на концепцията на дейците на Търновската книжовна школа заминали за далечна Рус да проповядват божието слово.
С началото на великите географски открития започва изграждането на първата колониална империя – Испанската империя, а на изток Иван Грозни се прогласява за цар (с титул и Български след завладяването на Казанското ханство), започвайки усвояването и колонизирането на Сибир.
Иван IV (1530—1584) става първият владетел, провъзгласил се официално за цар, с което се отбелязва превръщането на Московското княжество в Руско царство. Иван IV, наречен по-късно Грозни („Страшни“) засилва неимоверно влиянието на царската власт и безмилостно подчинява аристокрацията на своята воля, екзекутирайки и изпращайки в изгнание всеки, който му противоречи. От друга страна, той се доказва като прозорлив държавник и реформатор като изработва нови закони (т.нар. Судебник) през 1550,създава Земския събор (феодален парламент), намалява влиянието на духовническата власт и поощрява местното самоуправление в селските райони.
По отношение на външната политика, Иван Грозни претърпява тежко поражение в Ливонската война,но за сметка на това завладява Казанското, Астраханското и Сибирското ханства, с което превръща Русия в многоетническа държава. В края на управлението му страната е опустошена от вътрешна нестабилност, нападения на кримските татари, болести, глад и последователни полско-литовски и шведски инвазии на северозапад. Единственият син и наследник на Иван Грозни — Фьодор, се оказва напълно неспособен да управлява, заради което властта отива в ръцете на регента Борис Годунов. Смъртта на бездетния Фьодор слага край на Рюриковата династия, а тази на Борис Годунов е последвана от период на бедствия, беззаконие и постоянни чужди намеси в управлението (напр. поставянето на Лъже-Дмитрий I на трона от страна на Жечпосполита), останал известен като Смутно време.
Хаосът приключва с изгонването на поляците от Москва през 1613 и избирането на Михаил Романов от народно събрание, съставено от представители от 50 града. С това се полага началото на династията Романови, която управлява Русия до 1917. Новият цар успява да стабилизира страната и се възползва от тежкият конфликт между Швеция и Жечпосполита, за да върне под руски контрол редица загубени територии. Следващият цар, Алексей, води страната срещу Полша по време на Първата северна война, която приключва през 1667 с полска загуба преминаване на източна Украйна, Киев и Смоленск под руско управление.Управлението на първите Романови царе обаче се характеризира и с неимоверно увеличение на данъците (вкл. ангария и военна повинност) над селяните, което довежда до серия от бунтове, като Солния бунт през 1648, Медния бунт през 1662, и Московското въстание през 1682. Казаците се присъединяват към бунтовете и под ръководството на Стенка Разин оказват съпротива на държавата и отхвърлят нейните институции, която в крайна сметка смазва всички въстания.