a-specto публикува интервю с диригента Валерий Гергиев, дадено за сп. Spiegel, в което журналистът притиска руския музикален експерт и се опитва да му вмени дискриминационна вина по отношение на Русия. Повече от 20 години Валерий Гергиев е генерален и артистичен директор на легендарния Мариински театър в Санкт Петербург. През 2007 г. става главен диригент на Лондонския симфоничен оркестър, а в момента заема тази позиция в Мюнхенската филхармония. В интервюто за Spiegel световноизвестният руски музикант коментира отношението си към музиката и Путин, както и грешките на Запада по отношение на украинския конфликт и бежанската криза.
Валерий, първия си концерт като главен диригент на Мюнхенската филхармония започвате с Втората симфония на Густав Малер, а след това с Брукнер и Брамс. Седмица по-късно ще изпълнявате Прокофиев и Чайковски. Защо не започнахте с руските композитори?
За мен не е важна последователността, а честотните характеристики в частите. И това ще стане ясно още в първата седмица. Искам да предложа на публиката големи и в същото време интересни композитори. Знам, че Мюнхенската филхармония работи изключително сериозно като онези световни оркестри, които не гледат първо националността на композиторите. Разбира се, винаги съм се възприемал като посланик на руската музика. В крайна сметка аз съм руснак.
Какво означава това за вас?
Може би познавате двуглавия орел, който в миналото е бил символ на царството, а днес е герб на Русия. Това много добре описва и моето положение. Погледът ми е насочен едновременно към Запада и Европа, но и към Изтока и Азия. От една страна, животът ми е напълно свързан с Мариинския театър в Санкт Петербург. От друга страна, половината от концертите ми са в Европа и Америка. Не мога да живея без западната музика.
Не сте ли по-скоро руски патриот, отколкото космополит? Или по-точно един осетинец от Кавказ?
Между другото географската ми родина е точно Осетия, Кавказ. Там съм израснал, но Русия със сигурност е моята музикална родина. Дипломирах се в Консерваторията на някогашния Ленинград и е естествено като диригент да стоя в голямата традиция на руската музика. Но доста рано се запознах с композитори като Бах, Моцарт и Бетовен. Музикалното образование в Съветския съюз беше на изключително високо ниво. Много големи руски музиканти по онова време свиреха преди всичко в собствената си страна, само най-големите гастролираха в чужбина, като пианиста Святослав Рихтер или цигуларя Давид Ойстрах. Въпреки че тези хора са музиканти от световна класа, те идваха и в малкия Владикавказ, където живеех като момче. Когато бях на 10-12 години, родителите ми ме водеха на техните концерти. Тогава не само в училищата се обръщаше голямо внимание на класическата музика, но и в единствените два телевизионни канала, където се представяха страхотни музиканти!
Днес това не е ли така?
Абсолютно! Руската телевизия днес прелива от безсмислие и реклами, които се поднасят на хората и те са длъжни да гледат. Това обаче е подаръкът от Запада за нас руснаците. За съжаление не мога да го променя, но ако можех, бих заменил многобройните реклами с музика на Прокофиев и Чайковски или на Моцарт, Брамс и Бетовен. С това светът щеше да се намира в далеч по-добра ситуация от сегашната.
И до ден-днешен Русия има гигантски световни музиканти. Музикалната школа все още ли е на толкова високо ниво?
След разпадането на Съветския съюз имаше известен упадък и в музиката по същия начин, както в икономиката и научната дейност. Но в момента музикалното изкуство отново се развива смайващо нагоре, и то с чудесни таланти, които са станали важни имена в постсъветска Русия. През 2011 г. пианистът Даниил Трифонов например спечели ръководения от мен Международен конкурс на името на Чайковски. Трифонов тогава беше едно слабичко и неизвестно момче на 20. Този брилянтен музикант днес е голяма звезда.
Вие самият едва на 23 години сте излизали на сцена с Берлинската филхармония. Какво научихте от Херберт фон Караян?
Влиянието на Караян беше много голямо. Всичко започна с грамофонните плочи, които през първата половина на 70-те слушахме с възхищение в Съветския съюз. Разбира се, тогава бях особено впечатлен и от Вилхелм Фуртвенглер.
Искате да кажете, че стилът на дирижиране, който имате с пърхането на ръцете, сте го наследили от Фуртвенглер?
Да ви отговоря ли честно? Дирижирането е нещо, което се случва между мен и оркестъра. За хората, които гледат „отвън”, тази връзка е трудна за разбиране.
Вие може би сте най-натовареният диригент на света, имате най-малко по 300 концерта на година. Как мислите, страда ли качеството от това?
Някои от тези концерти са много кратки, като например „Петя и вълкът” от Прокофиев. Вчера го дирижирах пред деца и без хонорар. Това правя и по време на ежегодните ми пътувания из градове в Сибир: по два концерта на ден, единият като подарък от мен за децата, младежите и пенсионерите.
През 2011 г. впечатлихте мюнхенската публика с пълния цикъл от симфонии на Шостакович. Много от тези симфонии в Германия са били напълно неизвестни. Мислите ли, че Западът се интересува по-малко от руска музика?
Във времето, в което са композирали Моцарт или Бетовен, все още не е имало кой знае колко значима руска музика. В цялото си величие тя се развива през последните 150 години. С истинско въодушевление и страст. Михаил Глинка, съвременник на Вагнер, Верди и Берлиоз, е първият голям руски композитор. В средата на XIX век Русия вече има две собствени опери – „Руслан и Людмила” и „Живот за царя”, и двете, композирани от Михаил Глинка. През следващите 50 години се появяват дузина големи руски музиканти като Чайковски, Мусоргски, Римски-Корсаков, Бородин. И тогава идва ХХ век, когато Русия допринася извънредно много за развитието и напредъка на световната музика. Това е време, когато музикално Русия не може да бъде сравнявана с никоя друга държава. Само си спомнете Прокофиев!
Поради или въпреки Съветския съюз композитори като Прокофиев и Шостакович успяват да създадат шедьоври?
И двете. Нека да ви дам за пример кантатата на Прокофиев за 20-годишнината от Октомврийската революция. Той е написал това произведение със сарказъм. И всеки, който има музикално ухо, разбира това. Това можеше да бъде, разбира се, и смъртната присъда на Прокофиев. Той написва тази кантата през 1937 г. по време на най-интензивните сталински чистки. Било е достатъчно само някой да го очерни пред Сталин. Мюнхенската и германската публика като цяло е любопитна и отворена, но малцина познават това брилянтно произведение. Точно това бих искал да променя.
Прокофиев на всичкото отгоре е композиторът на прословутата кантата „Здравица”, която е написана за 60-годишнината от рождението на Сталин. И вие сте я дирижирали доста пъти. Да не сте скрит сталинист?
Изключително важен момент от нашия разговор! Бих искал да разкажа на читателите за един интересен обяд в Токио с големия пианист Святослав Рихтер. Беше през 1995 г. точно преди един от големите му солови концерти, които аз дирижирах. Във вените на Рихтер тече и немска кръв. Но той не е от онези пианисти, които се вторачват само в концертите за пиано, а не са слушали почти никоя от симфониите на Брамс например. Тогава Рихтер ми препоръча да дирижирам произведения, които през съветско време са били малко познати или непозволени, например „Парсифал” и всичките части на „Пръстенът на Нибелунгите” на Вагнер, и дори Прокофиев с неговите кантати.
В „Здравица” се пее „Грее ли по-иначе слънцето на земята, значи е при Сталин в Кремъл”. Сталин е възпяван като човек, който е по-силен и от природните стихии. Въпреки това вие сте изпълнявали доста пъти тази кантата.
Да, веднага ще ви кажа защо. Преди няколко дни в Санкт Петербург открих ръкописа на една „надгробна песен”, която Игор Стравински е написал в памет на неговия учител Римски-Корсаков. Това е сензация. Възможно най-скоро ще започна да изпълнявам и тази част, тъй като всеки ред от Стравински ме вълнува изключително много. И по същия този начин ме интересува всеки ред, написан от Прокофиев.
Тоест вие приемате музиката отделно от текста и историческото време, в което е писана?
Текстът на кантатата за Сталин доста ядосва хората, дори и мен. Но въпреки това не бива да се прекалява с тези неща, както постоянно правят някои музикални бюрократи. Още през 1996 г. в Ню Йорк дирижирах кантата на Прокофиев за 20-годишнината от Октомврийската революция, както и Единадесетата симфония на Шостакович за революцията от 1905 г. Според някои критици само изпълнението на последната е един вид революция. Изведнъж в САЩ прозвучава музика, която комунистите са използвали за оправдаване на господството си. Вие знаете, предполагам, че през 1905 г. царят е свален кърваво от трона.
Трябва ли Шостакович и Прокофиев да се изпълняват по различен начин в Ню Йорк и Мюнхен? Различно например от изпълняването им в Москва и Шанхай.
Не. Уважавам публиката навсякъде, но точно заради това трябва да се изисква винаги повече от нея. Само така тя се развива.
Какво имате предвид?
Преди 15 години публиката в Китай ядеше, пиеше и говореше по време на концерт. Хората се разхождаха насам-натам в залата и си говореха по телефона. Тогава реших да направя пауза от няколко години, докато не бях поканен от бившия президент Дзян Дзъмин да открия една много модерна концертна зала. И днес всичко е съвсем различно. Вече не свиря в Китай най-простите симфонии на Прокофиев, а и по-сложните, а публиката слуша и разбира. Или да вземем Стравински, който днес спада вече към класиката: на първата премиера на неговия балет „Пролетно тайнство” през 1913 г. в Париж настанал голям хаос. Някой от публиката се провикнал: „Моля, доведете ми зъболекар!”, след това изкрещял и друг: „За мен също един, моля!”. Тази новаторска музика е носела дори физическа болка за традиционния слушател.
Какво означава за вас новият ви ангажимент с Мюнхенската филхармония?
Мюнхен е една от най-значимите културни столици, сигурен съм, че има много хора от мюнхенската публика, които искат да чуят смели и дръзки произведения. Точно затова аз изпълнявам и съвременни композитори като Йорг Видман от Мюнхен и моя сънародник Родион Шчедрин.
Ще свирите ли и в Мюнхен химна на Прокофиев за Сталин?
Защо не? Дори ми се върти в главата да направя един цял фестивал за Прокофиев.
Германците са отворени към всякакви музикални експерименти, но назначаването ви за главен диригент на Мюнхенската филхармония през януари 2013 г. предизвика негодувание заради близостта ви с Путин. Разбирате ли възмущението на хората?
Аз слушам внимателно онези, които наистина обичат музиката. Например при „Здравица” – кантатата за Сталин, аз обичам музиката, не текста. Някои други хора гледат обратното. Но когато човек поставя текста като централен, тогава това води до случая с Вагнер, който в продължение на почти 100 години не е бил изпълняван в Русия.
Защото е бил антисемит и почитан от Хитлер?
… и затова в демократичен Израел до ден-днешен не се поставя Вагнер. Не защото неговата музика е лоша, а заради текстовете. Аз вече отдавна свикнах да се съсредоточавам само върху музиката.
Въпреки това вие, освен че сте музикантът Валерий Гергиев, също така сте и човек, който е политически ангажиран. Наистина ли не сте член на кремълската партия „Единна Русия”?
Не, разбира се, че не.
Но подкрепихте Владимир Путин в предизборната му борба. Защо?
Вие сте германци, а аз съм руснак. Вие не живеете в Русия. Също така не сте живели през 90-те години там, за да знаете, че бяха изключително тежки времена.
Искате да кажете, че Путин е довел страната до стабилност?
Просто разказвам как беше преди. В Санкт Петербург през 1993 г. по време на изпълнението на операта на Пучини „Мадам Бътерфлай” някакъв сътрудник направо ме изнесе от ложата. В Москва имаше опити за преврат, както и информационна блокада. Телевизиите не излъчваха. Вие, германците, не знаете изобщо какво е това по някаква причина да ви изчезнат ARD или ZDF.
Ние, германците, имаме право да критикуваме политиката на Кремъл.
Руснаците трябва сами да изберат по кой път искат да поеме страната им и от кого да бъде управлявана. В Европа повечето хора си мислят, че разпадането на СССР е голямо щастие. Ще ви помоля обаче да се запознаете повече с факта, че архитектът на това разпадане е силно недоволен от резултатите. Говоря за Михаил Горбачов. Той ми е приятел, а не лице, което познавам само от телевизора. В тази позиция и Горбачов, и Путин са на едно мнение. Много конфликти и войни на нашия континент се случиха именно заради разпада на Съветския съюз. В Източна Украйна конфликтът беше кървав с хиляди убити. Дори трябва да се ужасим от това, че този конфликт доведе до по-голяма война. Русия обаче не иска Сирия и Ирак в Европа.
Защо тогава подкрепихте анексирането на Крим от Русия?
Говорил съм два или три пъти публично за Крим. И всеки път казвах: единственото, което има значение е, че там беше предотвратен кървавият конфликт, който видяхме в Източна Украйна.
Русия обаче стабилно поддържа сепаратистите в Източна Украйна.
Западът в миналото много се заблуждаваше и направи много грешки. И днес ги прави. През 2008 г. беше руско-грузинската война, целият Запад сочеше Русия за агресор. Президентът на Грузия Михаил Саакашвили, един от фаворитите на вашия свят, беше голяма звезда по всички телевизии. После излезе информацията, че всъщност Саакашвили е изпращал войските и че умишлено е допуснал да бъде бомбардиран град Цхинвали, столицата на Южна Осетия. Точно заради това като осетинец тогава направих концерт в Цхинвали и изпълних Ленинградската симфония на Шостакович…
Същата симфония Шостакович дирижира по време на блокадата на Ленинград от войските на Хитлер.
Впрочем в Грузия Саакашвили би бил арестуван, и то не от Путин, а от правителството на Тбилиси. Западът тогава толкова много сгреши, точно както се заблуждава и в момента с конфликта в Украйна.
Западът настоява само Украйна да може сама да избере по кой път иска да върви.
Не смятам, че Путин е отговорен за това, че Киев гореше в пламъци и агресивни демонстранти хвърляха коктейли „Молотов” по полицията.
В Киев хората излязоха по улиците, за да протестират срещу правителство на Янукович.
Съжалявам, но не приемам тази картина за пълен и реален образ на събитията. Подкрепата на демонстран-тите на Майдана беше гигантската грешка на Запада. Западният свят просто се полакоми да си отреже сладко парче торта – Украйна. Снайперисти стреляха по полицаи, а западната преса нито веднъж не се поинтересува от това, както и германската! Тази западна преса по същия начин не се заинтересува и от събитията на 2 май 2014 г. в Одеса, когато Областният съвет на профсъюзите в града беше подпален от националисти и загинаха десетки невинни хора.
Ние обаче също така нямаме впечатлението, че на зрителите на руската телевизия им се предлага обективна картина.
Ще видите, че това, което се случи по време на грузинската война, ще се случи и в Украйна. Скоро истината ще стане ясна, т.е., че радикалните националисти сътвориха този преврат. Но в момента ми идва да ви задам един въпрос.
Моля! Задайте ми.
Според вас Санкт Петербург европейски или азиатски град е?
Разбира се, че е европейски.
Точно така. И може би дори е най-красивият от всички италиански градове, нищо, че не е в Италия. Имам хиляди приятели в Европа и САЩ. И наистина ме боли много, когато виждам огромната пропаст между Русия и Запада. Ситуацията е ужасна, политическата криза е драматична, както никога досега от края на комунизма. Ние просто не се разбираме повече. Политиците ми изглеждат като един огромен лош оркестър. Те свирят толкова фалшиво, колкото не съм чувал и в най-лошия ансамбъл през тези 40 години, в които се занимавам с музика. Те просто не си пасват един с друг. Имаме нужда от мъдрост и мъже като Хенри Кисинджър. Като начин на мислене той е на светлинни години по-напред от Обама. При това западните ценности не се различават толкова много от руските, може би малко от азиатските. Но най-високата ценност е преди всичко човешкият живот.
В Мюнхен ще изложите ли възгледите си в рамките на отворени дискусии?
В момента Германия има съвсем други проблеми, несъм аз проблемът. Всички са заети с бежанците и терористите от „Ислямска държава”. Но аз нито съм мигрант, нито терорист. Не съм опасен. И не искам в това интервю да обвинявам политиците, както самите те много обичат да правят в интервюта. Въпреки това мисля, че Западът носи значителна вина за тази бежанска катастрофа. Sorry!
Какво имате предвид?
Още съвсем в началото Западът не трябваше да се меси в Ирак. Герхард Шрьодер, френският президент Жак Ширак и Владимир Путин разбраха това през 2003 г. и се обявиха срещу нападението в Ирак. Аз съм просто музикант, но тогава дадох интервю за американския канал CBS, в което прогнозирах, че интервенцията в Ирак ще свърши за Запада точно така, както интервенцията на Съветския съюз в Афганистан. С челен удар. В такива страни не помага никакво военно надмощие. Тази част от интервюто съответно беше изрязана и не се излъчи.
Със сигурност има и други причини за бежанската криза, като например режимът на Башар Асад, който все още е поддържан от Русия.
Но Западът предизвика катастрофата. А Русия знае какво означават бежанци. Ние приехме близо един милион от Украйна, макар това да не се отбеляза по особен начин от западната преса.
Нека коментираме и още една, последна тема, която ви засегна през 2013 г., когато мюнхенските филхармоници протестираха срещу вас, защото подкрепихте публично закона срещу гейовете на Путин.
О, това са пълни глупости! Аз нищо не знаех за този закон, но както повечето руснаци, не възприемам темата сериозно.
Въпреки това много гей организации протестираха срещу вас.
Това не мога да го променя.
Законът, приет от Путин, забранява всякаква хомосексуална пропаганда. Срещу този закон излязоха на протест много движения. Вие днес каква позиция имате?
Абсолютно никаква. Може би това е един от онези глупави закони, които просто са хрумнали на някого. Защо обаче все слагате Русия на подсъдимата скамейка, когато става въпрос за граждански права? Западът си затваря очите, когато стане въпрос за неговите приятели от Саудитска Арабия или Катар. В сравнение с тях Русия е една свободна държава.
Господин Гергиев, вие сте и голям фен на футбола. Ще подкрепяте ли на стадиона футболните срещи на „Байерн” (Мюнхен)?
Разбира се. Ще ви споделя, че с голяма група филхармоници проследих на стадиона срещата на Германия с Бразилия на световното по футбол, когато ги победихте със 7:1. Беше един неповторим триумф за германците и, естествено, гигантска трагедия за Бразилия, страна, в която хората имат такава връзка с тази игра, както никъде по света. Това бяха триумф и трагедия в един момент. Така е и в голямата музика.
Превод от немски език: Юлия Владимирова, „Гласове“.