Андрис Лиепа: Руският народ притежава качество: когато положението е тежко, ние се обединяваме

Андрис Лиепа: Руският народ притежава качество: когато положението е тежко, ние се обединяваме

Публикувано от:

Обичам самотата , тя ме прави силен и творчески независим.Вярата ми дава сила и осмисля жизненото ми битие, споделя световният маестро на балета пред журналист от в. Стандарт Оля Ал-Ахмед.

Софийската опера представя за първи път в България на 14, 15 и 16 октомври едноактните балетни шедьоври по музика на Игор Стравински “Петрушка” и “Жар-птица”, част от легендарните Руски сезони в Париж (1909-1929). Участва целият състав от трупата на Пламен Карталов. Диригент е Григор Паликаров “Работя много добре с вашите изключително талантливи балерини и балетисти. Постановките ги поръча академик Пламен Карталов. Убеден съм, че публиката ще остане доволна”, споделя режисьорът Андрис Лиепа. Той оценява стореното от него като реставрация на оригиналната постановка по хореографията на Михаил Фокин. Световноизвестният Лиепа извършва немислимото – 80 години по-късно съживява оригиналите. Проектът под наслов “Завръщането на “Жар-птица” е превърнат в кино от “Мосфилм” в съпровод на оркестъра на Болшой театър. През 2003-а компанията “Юнивърсъл” издава DVD с тези записи, което промотира заедно с най-новите албуми на Лучано Павароти и Андреа Бочели. Феновете в София ще видят автентичната сценография на Наталия Гончарова и костюмите, с които руските артисти превземат Париж преди повече от век.Според Лиепа, зрелищата са еднакво подходящи за деца и възрастни. Първите се докосват до приказките, вторите – до магията на на Руските сезони в Париж.

– Андрис, какво жертвахте заради балета?

– Майка ми беше много известна актриса в театър “Пушкин”. Баща ми е световноизвестният балетен ас Марис Лиепа. Не съм си и мислил как би се подредил животът ми, ако бях роден в друго семейство. Позволявам си да кажа, че съм роден балетист с предопределена съдба. Но е вярно, че отнема част от живота, която би могла да се посвети на семейството, на ваканциите или други блага. Нито един от нас, например, не може да се поглези три месеца на селската си вила. Поне докато е в активна форма. Но пък балетът запълва същността ми. Всеки, който се е заразил от любовния вирус към прашните зали и задкулисния хаос, ще ме разбере. Дори след принудителното напускане на Болшой татко казваше, че е готов да работи като библиотекар в родния театър само и само да е в него. Толкова безкрайна беше любовта му към сцената.

– С какво ви повлия великият Марис Лиепа?

– Вкъщи той беше прекрасният и весел баща. Знаехме, че точно на Коледа е на работа и няма как да е с нас у дома. А той се преобличаше като Дядо Мраз – поне докато навършихме 7-8. Веднъж в тази му роля ми подари фенерче. Светнах в лицето на Дядо Мраз и забелязах залепената брада. Очите му приличаха на татковите. За да не рискува, на следващата Нова година баща ми помоли известен актьор, който живееше под нас, да се превъплъти в Дядо Мраз. Той обаче с влизането си удари няколко чаши шампанско и приказката свърши до тук. В училище нашият баща ни преподаваше дует. Той бе перфектен танцьор. Със сестра ми Илзе сме репетирали под негово ръководство много съвместни партии и танци, а в театъра той няколко пъти е присъствал на нашите класове. А после му забраниха да идва. Дори му отнеха пропуска. За него това бе голяма трагедия. А “напускането” на Болшой театър беше компенсирано с назначаването на Илзе в трупата. Всъщност всичко бе инсценирано от тогавашното ръководство.

Официално не можеха да го уволнят

Той бе лауреат на Ленинска награда, народен артист на СССР – тоест имаше право да остане в театъра колкото си иска. Затова му поставиха условие – ще приемат Илзе, ако той напише молба за напускане “по собствено желание”. И баща ми я написа. Направи го с открито сърце и блага воля, защото безумно обичаше сестра ми. Но за него това бе началото на края. До последните си дни бълнуваше Болшой театър. Когато заминавах на работа в Америка, той все ми повтаряше: “Само не изоставяй Болшой, сине, само не го изоставяй”. Аз пък реших тогава, че може да се работи във всеки театър по света, след като пренесеш магията и силата, които притежава именно Болшой.

– Така ли се оказа в крайна сметка?

– Продължих делото на баща си. Много ми харесваше да танцувам – при Морис Бежар, при Михаил Баришников, при Рудолф Нуреев, в Шведската опера… Къде ли не. С Божията помощ винаги съм успявал. И баща ми би могъл да направи същото. Но на него му пречеше поразителната вяра, че Болшой театър е върхът на върховете. По-високо от него няма. Татко никога не е мислил да напусне СССР – както направиха другите. Защото това щеше да се отрази върху нас.

– Работохолик ли сте като него?

– Абсолютно. Учил съм се от баща си. Със сестра ми видяхме колко е предан на изкуството, на професията. Работим много. Това е задължително за децата, които са в сянката на известните си родители. И ако тяхното поколение беше много талантливо, направо гениално, то моето е трудолюбиво. Няма нито един в живота ми, в който да не мисля за балета. Програмата ми за година напред е запълнена, а всеки трупата работи за петима. Пълни сме с ангажименти. Понякога се чудя как успяваме. Имам много проекти, свързани не само с класическия балет, но и с поп музиката, операта, цирка, новогодишното шоу. Имаме програма, посветена на ветераните от Великата отечествена война, която фондът “Марис Лиепа” прави вече десет години. Всяка година в началото на декември на “Поклонната гора” в Москва правим Бал на победителите. И винаги в Деня на воинската слава, когато фашистите са спрени до Москва през 1943-а. Тук бих цитирал Кенеди: “Не се питайте какво държавата е направила за вас. По-добре кажете какво вие сте направили за страната си!”. Велика мисъл, която следвам. Така съм възпитан. Ако ние не работим за родината си, то следващото поколение със сигурност няма да го направи.

– Наказваха ли ви като деца?

– Да, разбира се. Но наказанията на баща ни бях удивителни. Той взимаше любимата си пиеса на Шекспир “Ромео и Жулиета” и ни показваше от къде до къде да учим наизуст.

– Как ви се отрази разводът на родителите ви?

– Татко напусна семейството и се ожени повторно. Останахме с майка ни. Тя не искаше да общуваме с баща ни, но ние все пак продължавахме да поддържаме връзка с него. Постоянната и почти денонощна работа ме спаси емоционално. Така преодолях тази доста драматична ситуация.

– Поддържате ли се със сестра ви Илзе?

– Израснахме заедно. Разликата ни е година и единадесет месеца. Цялото ни детство мина в два театъра – в “Пушкин” и в Болшой. Когато трябваше да избираме на какво ще се посветим, помолих татко да ме заведе в балетното училище. Бях едва на 9, когато ме взеха в Хореографското. Илзе тръгна с половин година по-късно, за да ме догони и да бъдем в един клас. На нашите така им беше по-лесно да ни водят и взимат след часовете и репетициите. Целият ни творчески живот с Илзе е общ. Неведнъж сме танцували като дует. При жените конкуренцията е много по-голяма. Това не означава, че при мъжете тя не съществува. По правило танцьорите винаги са по-малко от балерините. И до ден днешен със сестра ми поддържаме прекрасни топли и близки отношения. Тя е много нежна и чувствителна личност – всеки от нас винаги усеща емоциите у другия. Илзе е кръстница на дъщеря ми Ксюша.

– Три пъти сте женен и разведен. Защо?

– В живота съм вълк единак. И това ми харесва. Обичам самотата, тя ме прави силен и творчески независим. Възприемам всичко в живота като закономерна даденост. Ситуацията, в която се намирам в момента, ни най-малко не ме притеснява. Бързо се адаптирам. Първата ми съпруга беше примабалерината на Болшой театър Людмила Семеняка. С нея съм танцувал в България в “Лешникотрошачката” през 1987-а. Люда е по-голяма с десет години от мен. Тя бе напълно призната като звезда, народна артистка на СССР – а аз бях начинаещ, прохождах на сцената.

Втората ми жена беше американка

Тя ми е връстница. Когато работех в Ню Йорк в трупата на Баришников, там танцувахме само два месеца в началото на годината и през трите летни месеца. През останалото време пътувахме из Щатите. Жена ми беше служител в ООН – стабилен и статичен ангажимент. И се разминавахме. Третата също е балерина – Екатерина Лиепа от Мариинския театър. С нея се разведох през 2012-а. Тя е майката на моята Ксения. Но на Катя просто й омръзна ролята на съпруга. Двете ми първи жени са Козирог като мен. Всичките ми бракове се разпаднаха поради моята заетост. Разбрах, че всъщност съм женен за работата ми.

– Какво е за вас вярата?

– На 37 приех православието. До тогава бях лутеранин. Лутеранството е едно от най-старите протестантски течения в християнството. С него е свързано самото възникване на понятието протестантство, тъй като именно лутераните започват да се наричат протестанти след техния протест срещу решението, възобновяващо Вормския едикт. Лутеранството е официална религия в много страни, включително в Латвия, Литва и Естония. Баба ми, която е латвийка, ме е кръстила в Евангелската лутеранска църква. Катя, третата ми съпруга, безспорно ми повлия в покръстването – тя е православна. Имаше и нещо друго – бях скъсал кръстна връзка, а това автоматично води до слизане от сцената. На секундата и завинаги. Когато се преместих да живея в Санкт Петербург, се миропомазах и с всички обреди преминах в православието. После си купих апартамент в Москва с изглед към православен храм . И така почувствах, осъзнах, че православното християнство е моята религия. Че вярата ми дава сила и осмисля битието ми. Поколението на баща ми се отдаваше изцяло на работата си – включително и душата си. Аз се отдавам изцяло на работата си, но душата си не я давам. Тя принадлежи на Бога. А и съм роден на 6 януари – на Рождество Христово.

– Дъщеря ви Ксения ще става ли балерина?

– Тя е на 18. Много исках да продължи семейната традиция. Ксюша започна, имаше огромни успехи, но майка й не я пусна да продължи в балета. Доверих се на интуицията на Катя – че като родител ще вземе правилното решение. Сега дъщеря ми четвърта година учи в Швейцария. На мен това не ми допада. Не само защото нямат руска литература в програмата. Убеден съм, че като нашето образование няма никъде – където и да отида, знам най-много. Затова исках Ксюша да завърши училище в Москва. Момичето ми мечтаеше за за кино, но майка й я насочи към маркетинга. За мен това не е професия.

– Обиколили сте целия свят. Защо останахте в Русия, а не имигрирахте, както направиха много ваши колеги?

– Никога не съм заминавал някъде с цел “завинаги”. В Щатите работих с виза H1 като танцьор.

Нито за мих не съм желал “зелена карта”

Това много учудваше местните власти. Бих могъл да я получа веднага, но не съм се стремял към нея. Не ми беше нужно. Ако ми предложат интересна работа в Китай, тръгвам веднага. Но не и за постоянно. В Русия ми харесва да работя с талантливи артисти, които правят прекрасен декор, великолепни костюми. На Запад всичко това отдавна не съществува. Дори шивачите им не могат един тегел на костюма да направят като хората.

– Какво спомняте за великата Мая Плисецкая?

– 10 години правех нейните вечери. Имам над 20 спектакъла с Плисецкая в Москва, Париж, Лондон, Мадрид, Рига. Издадохме книгата й “Аве, Мая”. Най-интересното е, че Мая Михайловна ме помоли да организирам и последното й представление. Без, естествено, да знае, че това ще е краят. Тогава тя за първи път написа целия сценарий. Обикновено това го правех аз. Но точно в този момент тя изненадващо поиска да се заеме с драматургията, а за мен остави само режисурата. Каза: “Ето, Андрис, всичко е готово. Остава само да доживеем”. Но не доживя. Отправи финалните си послания към своята публика. И си тръгна. А аз изпълних проекта до край. За финалните овации спуснах екран на сцената, на който тя танцуваше “Болеро”.

– Какво е състоянието на културата в Русия? Икономическите санкции оказват ли влияние?

– Естествено, че санкциите удрят и по изкуството. Това е пълна безсмислица. Нашите Руски сезони вече не се случват в Лондон и Париж. В списъка със санкциите попаднаха големи компании, които ни подкрепят – така и ние изпаднахме. От три години не съм поставял спектакли в Латвия. Смисълът на санкциите срещу Русия е абсолютно неразбираем, защото заради тях страната ни стана още по-силна и вътрешно по-организирана. Руският народ притежава това качество:

когато положението е тежко, ние се обединяваме

И се трудим още повече за благото на родината. Изкуството не може да бъде спряно никога! Продължавам да пътувам като член на жури в различни конкурси. Неотдавна се върнах от Шанхай и Ню Йорк, догодина заминавам за Пекин. Ще отпразнувам 55 в Тбилиси.

– Има ли място политиката в изкуството?

– Да. Няма как да бъде по друг начин. Балетът и операта съществуват изключително с държавна подкрепа. Но едва сега Западът проумя, че нашите артисти не правят пропаганда по време на турнетата си.

– Бихте ли се съгласили да работите без хонорар?

– Да. Правил съм го неведнъж. По различни причини – или хората са некоректни и не могат да платят, или с благотворителна цел. Понякога безплатните спектакли се получават по-добре. Тогава още веднъж разбирам, че работя най-вече заради творчеството. Фондът “Марис Лиепа” работи с хосписи, приюти към манастири. Каним деца да гледат без билети.

– Балетът има ли бъдеще?

– Да. Най-големият му проблем е, че няма музика! Композиторите се изчерпаха. Край! Свършиха! Което е написано – това е. “Жар Птица” е поръчана на Стравински. На Прокофиев – “Ромео и Жулиета”.

– Какво ще покажете утре на българската публика?

– “Петрушка” и “Жар Птица” – уникални спектакли, създадени преди повече от 100 години. Удивителното е, че и до днес продължават да са актуални. Със същите костюми, декори и хореография, сътворени за оригиналните им премиери в Париж през 1910-1912 г. Дълго време те не са показвани в Русия, защото Фокин, Дягилев и всички участници в Руските сезони са останали да живеят извън Русия. Поради тази причина те не са включвани в репертоара на Мариинския театър до 1993-а. Тези представления по право принадлежат на Русия, макар че са направени от нашите артисти за французите, които ги приемат като свои. След революцията, когато Дягилев, Павлова, Карсавина, Стравински, Беноа и Бакст остават в чужбина, е било политически неправилно да им се прави реклама в Русия.

През 1992-а реших да възстановя тези спектакли

Порових в библиотеката “Луначарски”. Оказа се, че през 1957-а Виталий, синът на Михаил Фокин, е изпратил в Русия два грамадни сандъка със записки на баща му. Сред тях има разпечатки и рисунки на позите от “Жар-птица”. Бях първият, видял съдържанието на сандъците. Никой до този момент дори не подозираше за съществуването на този огромен архив. Помогна ми и Изабел, внучката на Михаил Фокин, с която се запознах в Ню Йорк. “Петрушка”, “Жар-птица” и “Шехеразада” ги възстановихме в Център “Дягилев” в Москва, а премиерата беше в Мариинския театър Санкт Петербург през януари 1993 г. След това ги показахме и в Болшой.

– Как се чувствате у нас?

– Много пъти съм идвал в България. Обичам страната ви. Обожавам София. Толкова ми е спокойно тук, всичко ми е удобно. Имам пълен творчески комфорт. Често обикалям вашите храмове и манастири. Най-често ходя в Рилския. Приятел съм с Архимандрит Филип, настоятел на Руската църква. Православната вяра ни обединява. Трябва да я пазим.