Пролог към Ф.М.Достоевски. По повод 200 години от рождението на великия писател

Пролог към Ф.М.Достоевски. По повод 200 години от рождението на великия писател

Публикувано от:

Автор:

1. Ф. М. Достоевски винаги е бил четен и възприеман като велик писател-психолог, сърцевед, познавач на индивидуалната човешка душа. Изтъквани са, разбира се, редица конкретни поводи за написването на отделни негови произведения. Тези поводи са най-често политически събития, криминални престъпления, случаи на насилия, политически действия, факти от личната биография на писателя, не негови близки или приятели и т. н. Самият писател заявява, че неговият реализъм не е в копирането на живота, не е в неговото буквално пресъздаване, а е „висш реализъм”. Т. е. реализъм на истината, на вътрешния живот на личността, на човешкия дух. Той подчертава, че търси висшата истина, истината за човека и Бога, а не на един или друг конкретен факт. Михаил Бахтин дори твърди, че у Достоевски няма да намерим „типични характери”, присъщи на реализма като художествен метод. Според него великият писател следва друга естетическа линия и се интересува от вътрешния мир на човека, а не от неговата социална обусловеност.

И наистина, у Достоевски няма онези епически платна, присъщи на Л. Н. Толстой, нито социално-политическите анализи на редица други негови писатели-съвременници. Той действително се е съсредоточил в душевните преживявания, в конфликтите вътре в личността; сякаш не обръща внимание на социалната принадлежност на героите и на социалната среда, в която живеят и действат. Героите му дори не работят, не мислят за прехраната си, не участват в обществения живот. Те предимно говорят, спорят, обсъждат, вълнуват се, страдат и то някак извън „времето и пространството”. Няма сякаш никакво значение какви са по произход братята Карамазови, Родион Расколников или княз Мишкин. Някои дори смятат, че каквито и да са те, пак ще са същите и щяха да постъпват по същия начин.

Нямам съмнение, че по Достоевски можем да възстановим духа на времето, да очертаем кръга от основните идеи, които това време поражда и които го характеризират; да проследим основните идейни мотиви, предпоставили появата на определен тип личност и нейното обществено поведение.

Идеята е знакът на времето, очертанието на човека, начинът на мислене, поведение и изразяване на личността. Като „политическо животно” той живее в нея и чрез нея. И никога не може да се освободи и отчужди от нея, да я пренебрегне, за да живее в друго някакво време, в други условия и среда. Често казваме, че някой творец е „надживял времето си” или че „го е изпреварил”, а понякога и че е „изостанал от него”. Но това не са нищо повече от словесни конструкции, с които даваме по същество невярна характеристика, за да по подчертаем пристрастните си позиции към съответната историческа личност. Човек не може нито да изпревари, нито да изостане от времето си. Това че мислител или творец изразява идея, която още не е завладяла цялото общество, не означава, че тя не принадлежи на обществото, че не е родена от него или че го е изпреварила.

2.

Когато обвързваме едно творчество с обществените идеи, не е задължително те да бъдат търсени и откривани само в личната идеология и идейни предпочитания на автора. Всеки писател има своите идейни и политически пристрастия, изразявани в неговото обществено-политическо поведение, в публицистика, публични изявления, писма, дневници и т. н. Те, разбира се, трябва да бъдат взимани под внимание, но аз тук говоря за нещо друго, което не винаги ще открием и забележим в идейното битие на писателя. Творчеството е лично и съзнателно дело на таланта, но то е обществен феномен и се създава и от обществото – дори и тогава, когато авторът смята, че няма нищо общо с него, съзнателно се откъсва от неговия шум, презира го и го отрича. То влага във всяко едно произведение много повече от себе си, от колкото авторът мисли, че допуска. Изучаването на тази обвързаност е най-трудната, сложна и деликатната задача за литературоведа. Защото трябва да открие и очертае как обективното се пресъздава и утвърждава по особен начин от субективната воля на писателя – много често дори въпреки желанията и намеренията му.

Реформите на Петър Велики положиха началото на прехода от средновековно-аристократично-феодална система към буржоазната епоха и капитализма в Русия. Старата система бе силно разколебана и обезсилена и това създаде условия за появата на т. нар. „трето съсловие”, около което и чрез което се образуват и налагат новите обществени отношения. „Третото съсловие” е средата, която ражда новия тип личност. Обуржоазената личност (все едно дали тя произлиза из дворянството или из крепостното селячество и търговското съсловие) притежава друго съзнание, друг морал, друг начин на мислене и представа за живота, други ценности, които влизат в противоречие с установените от традицията, оспорват ги и ги дискредитират. Тази личност внася дори смут в общественото битие, подлага го на съмнение и го предупреждава все по-настойчиво и открито, че дните му са преброени. Процесът е обективен и неотменен. Проблемът е в това как се възприема, оценява и назовава, но и дали и как се води борба с него.

Всичко се променя; всички сфери на обществени живот са подложени на натиск и носят в себе си заразата на близката революция.

С романа в стихове „Евгений Онегин” А. С. Пушкин показа, че в Русия нещо става. Неговият герой Евгений Онегин не може да намери своето място, лута се, колебае се, търси начини да приложи своите способности, но умът и сърцето му блуждаят, а това означава, че необяснимо страдат и се измъчват от собствената си безполезност. Критиката бе нарекла този нов герой „излишен човек”, ала това название сякаш не е съвсем точно. То изразява първоначалното стъписване от съществуването на такъв човек, но не съзря в него предвестника на „идващите бури”; то бе знак, че причините за появата му не са ясни. Или са още неизвестни. Трябваше да дойде Ф. М. Достоевски, за да се осъзнае (или поне да се види) какво се е случило и какво се случва, докъде е достигнал процесът на обуржоазяване на Русия и как над нея надвисва (и дори я е обсебила!) революцията.

Ф. М. Достоевски не възприема тази революция като обективен феномен и неизбежно следствие от обществено-политическите, икономическите и социалните процеси. За него тя е проявление на „тъмната страна на човека” и показва как тази „тъмна страна” освобождава злото, как усилва разпространението му и налага волята си над живота на хората. „Този свят в зло лежи”, ала не винаги е разбунван от революции; „бесовете” не са винаги толкова демонстративно дръзки и не призовават такива насилствени и радикални обществени промени. Още не са се родили Расколников, Верховенски, Шигальов, княз Мишкин, Аркадий Долгоруки и Версилов, Иван Карамазов и др. Затова и литературата не ги познава и не ги е превърнала в свои основни персонажи. Те се раждат тогава, когато самата революция вече е в достатъчно напреднала идейна фаза, т. е. когато подготовката й е достигнала такава степен, че вече е възможно да се прояви видимо, да се демонстрира идейно и с хора, които да покажат какъв е нейния външен вид и характер. Тези хора не са само насилници, авантюристи, амбициозни и жадни за власт, но и такива, които са излезли „из под подземието”, почувствали са се свободни и готови да решават не само своята собствена участ, но и участта на всички останали, да подредят по друг начин обществото и установят други прави за неговото функциониране. Ф. М. Достоевски видя тези хора, позна „по очите и по думите им”, че вътрешно в себе са се определили, макар и да не са го осъзнали, да бъдат новите типове на епохата.

3.

Основната тема в творчеството на Ф. М. Достоевски е „излизането от подземието”. Самото „подземие” е големият проблем на новото време. „Низшето” стъпало в обществото се е самоосъзнало, забелязало се, придобило е „съзнание за себе си” и не приема нерадата си участ. „Подземието” и „мъртвият дом” са метафорите на социалното неравенство и на социалната несправедливост, на промененото разбиране за свобода и човешка личност. В тях се съдържа е някаква форма на обществен бунт или поне на недоволство, че съществуват такива „гета”, където животът е друг, макар хората там често да са по-умни, по-способни и по-нравствени от останалите. В социалното разделение вече участват и нови категории хора, които са в средата си не „по рождение” и „кръв”, а поради обрати в съдбата, удари на живота, безразсъдства или просто по неспособност да се измъкнат от там. Тези хора са отритната, презирани, от тях се плашат и не ги искат между себе си, но това не означава, че като социално „втори сорт” нравствено и духовно не стоят по-горе от тези, които са ги обрекли на изолация и страдания. Но и „подземието”, и „мъртвият дом” не се примиряват, защото са само „междинни звена” в общественото устройство и неговата йерархия. Те подготвят важни процеси, организират историята и я насочват в желана от тях посока. Но са и знаците и символите на упадъка, разрушението, разложението в обществената система!

Животът се разпада и опростява. Рационализмът обяснява всичко с причини и следствия и във всичко намира някакво човешко основание. Вярата отстъпва на знанието и разума, затова и човешката воля придобива особено значение на всевластна господарка и причина за развитието. Но не човешката воля на човеците и човечеството в тяхната съвкупност, а тази на избраните силни личности, родени за да господстват и направляват. Затова и животът се вкарва в „таблици”, в „графи”, разчертани от тези „избрани”. И уж сега е ясна логиката на съществуването и развитието, уж сега всичко може лесно и бързо да се обясни, но никому не е по-леко и по-удобно. Напротив, станало е по-тежко, необяснимо, нелогично и неприятно.

От втората половина на ХІХ век Русия очевидно е вече различна от тази, която досега е била. И това различие не е само в, така да се каже, външния й вид, на лице и образ, а в самата й същност. Отмяната на крепостното право отприщва духовете, ускорява политическата динамика, изостря конфликтите. Това е радикална промяна, подриваща основите на досегашната система. Тя е демократична, в духа на руските традиции за човечност и справедливост, но се оказва толкова радикална, че последиците й за самата Русия не могат дори да се предвидят. Понеже е била неизбежна, защото в противен случай държавата, а и обществото не биха могли повече да издържат този огромен социален, политически и нравствен товар и щяха да рухнат под неговата непоносима тежест. И сега тук виждам (по литературата, разбира се, и специално по Достоевски) как един социален проблем, който е обективно възникнал и е решен според необходимостта и неизбежността, отприщва страсти, поражда нов тип личност и ускорява история. Това ускорение завихря процеси, които не могат да бъдат контролирани и управлявани, не могат да бъдат спрени. На мястото на „човека от подземието” идва агресивният лумпен, напълно неудовлетворен от живота си и желаещ да изпита силни усещания не другаде, а в обществените дела, сред хората, открито, като се уподобява на известни диктатори, пълководци, държавници.

4.

Когато говорим за изобразените и изразени в романите на Ф. М. Достоевски радикалните изменения в Русия и появата на нов тип личност, не бива да смятаме, че всичко това става без съпротива, леко и безболезнено. И точно в тази съпротива виждаме особеностите на руската история, на самата Русия и на руския свят – на неговия разум и душа. „Зоната на разпада” е сложна система, в която разрушителните сили срещат противодействието на традицията и консервативния морал и православната нравственост. За Ф. М. Достоевски тази „зона” е средище на злото, но на него не му се позволява да се шири свободно и безнаказано. И ако персонажи като Верховенски, Шатов, Расколников, Аркадий Долгоруки, Иван Карамазов са новите герои в руския свят, родени от настъпилите социални и духовни промени в руския свят, то Версилов, княз Мишкин, Альоша Карамазов, Соня Мармеладова са нравствената алтернатива, която достатъчно решително се противопоставя срещу нашествието на „всичко е позволено”. „Новите герои” са сложни и противоречиви личности; те са съчетание на различни качества, а не са черно бели или едноцветни. Вътре в тях се води грандиозна душевна борба между доброто и злото. Когато злото надделява, те стават агресивни, вътрешните им задръжки падат и служат на разпада; но доброто също взима връх и тогава разумът им се прояснява и осъзнава колко е опасен пътя, по който са поели.

Това е драмата на времето!

Романите на Ф. М. Достоевски са за драмата на времето, за огромните и често непосилни нравствени натоварвания на губещия почва под краката си човек, за разколебаната вяра и обезверяващия се руснак. От тук произлиза и драматизмът в тях, необяснимите постъпки, граничещи с лудост, страстта към риска, авантюрата и хазарта. Човекът без вяра се лута и почти винаги греши и изпада в грях и заблуда. Из „подземието” се чува драматичен вопъл: „Господа, измъчват ме въпроси; разрешете ми ги”. Ето го новият проблем за руския свят!

5.

В романите на Ф. М. Достоевски бихме могли да очертаем два типа жени. Първият е на тази, която живее динамично, опитва се да разреши сама и по своя воля собствената си съдба и отношенията с мъжа, когото обича или който я обича. Но динамиката около нея е толкова неудържима, че това е невъзможно и всичко завършва нещастно, трагично дори. Такива жени са Настася Филиповна („Идиот”), Грушенка и Катерина Ивановна („Братя Карамазови”), Наташа и Катерина Николаевна („Юноша”). Гордостта у тях е по-силна от самата им женска сила, от красотата и женската им привлекателност. Те не ратуват за „еманципация”, макар че още тогава в Русия се поставя т. нар. „женски въпрос”, защото за тях са важни не политическите им права, а „властта над мъжа”. И над себе си също!

Този тип жени в романите на Достоевски са, така да се каже, извън семейството. Те не се стремят към него, не мислят за дом и деца. Има нещо мъжко у тях, някаква сила, която използва женската им красота, чар и привлекателност за постигане на мъжки цели. Това ги прави особено драматични и трагични образи.

Другите жени в романите на Достоевски са пазителки на дома, морала, душата; те са смирени, грижовни, добри, без амбиции извън семейството. За тях всеки конфликт е измъчване на душата, разрушаване на хармонията, опустошаване на човека. Призванието им е да завръщат в себе си нещастните и съгрешилите, да ги смиряват и им покажат колко са се отдалечили от Бога и от онези нравствени норми, които биха им върнали вътрешната стабилност и щастието. Към този тип жени аз причислявам майката и сестрата, които Ф. М. Достоевски изобразява с особено старание, задълбоченост и любов.

6.

Вече стана дума, че романите на Ф. М. Достоевски разказват историята на руския обществен живот от втората половина на ХІХ век. В този смисъл всички те са един цял роман с един сюжет, в който се развива „руската идея” и се разказва за това как се променя човекът и как в обществото се заражда идеята за революцията и как тази революция се развива и върви към своя апогей, в който ще се смени рязко общественото устройство и ще настъпи нова епоха. Но тя е преди всичко утвърждаване на нов тип личност и на ново отношение към живота и човека като въплъщение на Божията воля. От „Записки от подземието” до „Братя Карамазови” протича история, изпълнена с премеждия, идейни борби, страсти и човешки драми. Историята е обективен ход на времето, но в този ход от изключителна важност са човешкото участие, човешката воля, човешкият разум и дух.

А може би главният проблем в романите на Ф. М. Достоевски е проблемът за свободата. Разрешаването на този проблем събира и сблъсква различни хора с различни идеи и разбирания. Сблъсъкът е между православното и буржоазното разбиране на свободата. Това са две коренно различни гледни точки. Самият писател прави опити да ги примири и да достигне до някаква нова и общовалидна идея за свободата. Тези опити също показват духа на времето, което разбира, че за да се придвижат напред човекът и обществото, е необходимо да се изясни доколко православната вяра е в състояние да се впише и влияе върху обществените процеси и, от друга страна, доколко необходимостта от радикални промени влиза в противоречие с изконните руски принципи и традиции. Извършва се духовен и идеен поврат и той засяга основите на руския живот и на руския свят. Въпросът „какво да се прави?” в повече случаи означава „как да се живее?”. По Божията воля и по Неговите заповеди или по повелите на човешкия разум; за спасението на душата или за постигане земния рай; със страх Божи или съобразявайки се с човешките закони?

Когато се измъчваш с такива въпроси, не можеш да си истински свободен, защото, дори и когато ги възприемаш и следваш, се съмняваш в истинността и правилността им; а тези, които уж отхвърляш, не можеш да отречеш направо и категорично. Войната на идеи и принципи е остра и непримирима и поразява ума и чувствата.

В творчеството на Ф. М. Достоевски няма свободни герои. Някои от тях искат да се освободят и това им желание ги поробва толкова силно, че то ги смазва и изважда от релси, прави ги агресивни и жестоки, води ги до престъпление. Но те не осъзнават дори убийството като грях, докато не настъпи прелом в душите им и със собствените си очи видят, а с ума си осъзнаят какво са сторили. И сякаш в греха те се освобождават истински и си възвръщат човешкия вид и Божието подобие.

Когато неравенството се осъзнае като социално зло, проблемът за свободата придобива нови измерения и става практически неразрешим. Жаждата за свобода не може да бъде утолена, защото самото понятие се свежда до неограничените права на личността. И понеже никое буржоазно общество не позволява такива права, макар че още при зараждането си то ги е прокламирало и е призовало личността да се пребори за тях, за да ги получи, възникват неразрешимите конфликти и неоправданите страдания. От липсата на политически свободи страда буржоазният човек именно защото е осъзнал неравенството като социално зло и му е внушено, че свободата е негово естествено право. Тук няма значение какъв е произходът на този човек, неговото кръвно родство – важно е съзнанието и идеите, които е усвоил и които формират поведението му. Колкото и различни да са един от другиго, колкото и индивидуално изразени да са, такива „буржоазни хора” са повечето герои на Ф. М. Достоевски. И това не бива да се пропуска.

7.

По-скоро свободата за героите на Ф. М. Достоевски е правото да бъдат горди. Защото не всеки тук може да е горд. За да е горд, трябва да има някакво обществено, т. е. имуществено положение. Без такова положение не ти е позволена гордост и суета. Впрочем, суета може, но в рамките на съсловния кръг, в който персонажът съществува и се движи. Отнетата свобода е ранена или дори отнета гордост.

В ранните романи („Записки от подземието”, „Унижените и оскърбените”) тази гордост е обичайна характеристика на героите. Гордостта е най-големият грях за християнина. Тя е причината за всички останали грехове. Новото време подклажда именно този главен грях, за да изведе човека от зависимото му положение и го тласне да търси правата си, да се съпротивлява и оспорва властта на господарите му. Когато гордостта се отключи и обсеби напълно душата и ума, започва и политическата революция за отхвърляне на всякакви зависимости и разрушаване на реда и традиционното устройство на обществото. Тогава именно човек се чувства унизен и оскърбен, ненужен, излишен, обитател на подземието. Това са нови състояния, които руската литература не винаги е описвала и изразявала. Тя започва да описва в първата четвърт на ХІХ век с творчеството на А. С. Пушкин, но ги превърна в трайна тема и обществен проблем в романите на Ф. М. Достоевски.

Лесно е да се проследи как гордият човек се развива, през какви степени на гордост преминава, за да осъзнае в един момент и своята реална сила, и своята безпомощност да решава съдбата си – още по-малко съдбата на света. Това, в крайна сметка, е един и същ човек, който преминава през живота, наблюдава, участва, размишлява и осмисля, достига до истини. Връхната точка на това развитие е Иван Карамазов, чиято идеология съдържа в себе си и битовите неуредици на „подземния човек”, и усилията да надмогне себе си и света около себе си на героите от „Унижените и оскърбените”, и Верховенски, Шатов, Шигальов, Расколников, Аркадий. Те растат, уголемяват се и се сливат в образа на Иван Карамазов, в неговата философия и житейска позиция. До предела, до който той достига в интелектуалните и нравствените си търсения и лутаници. И до решението си „да върне билета за рая”. Т. е. открито да се отрече от християнството, от вярата и религията, от Бога, защото умът му не е в състояние да му даде отговорите на страшните въпроси. А той търси тези отговори именно от своя ум, мъчейки се да заблуди брат си Алексей, че задава въпросите на Самия Бог, Който също не може да му отговори вярно. И претърпява идеен психологически крах, подобно на всички останали герои на великия писател. Или по-точно, на героите на новото време…

Източник: