Не поканили строителя на откриването на паметника на Шипка

За строителя на Шипченския паметник България научава с близо 30-годишно закъснение.

Името му е Пеньо Атанасов Колев, запомнен като Пеньо Бомбето. Със своя дюлгерски майсторлък той и подбраните от него строители за 3 години съзиждат в студ и пек паметника до вр. Свети Никола на прохода Шипка. Така героизмът на славните опълченци и руските воини е увековечен завинаги.

ИНЖЕНЕРИНЪТ

Пеньо Атанасов Колев е роден в село Дралфа, Търговишко, на 2 юни 1902 г. в семейството на преселници от Габровско. Учи до трети прогимназиален клас и едва 15- годишен тръгва по строежите с баща си, майстор строител. Бащата пък е  „купил“ занаята от Колю Фичето, с който строили къщи и мостове от Русе та чак до Цариград.

Пеньо служи войник в трудовия набор в Шумен, където се научава да разчита инженерните планове. Така войниците започнали да го наричат Инженерина. След войниклъка работи с арх. Станчо Белковски и проф. Иван Данчов. Тогава Пеньо се сдобива с документ за майстор-предприемач, който му дава правото да ръководи строежи, струващи до 5 милиона лева.

Пеньово дело е мостът на Струма при село Студена, фабриката на строителното дружество „Циклоп” край Горнобанското шосе в София, катедралата и Учителският институт в Шумен. Прякорът Бомбето му идва, защото от съвсем млад слага на главата си бомбе. Дори когато работи по строежите меката шапка неизменно е на главата му.

НАЧАЛОТО

През 1928 г. проф. Иван Данчов и Минчо Заяков от дружество „Циклоп” поканват 26-годишния Пеньо, за да  продължи строежа на Шипченския паметник. Започнат от Илия Мъглов, паметникът е в сериозна забава, след като хората му се разбягват поради свирепи бури и рекордни студове. Пеньо Бомбето оставя своите писмени спомени за строежа на паметника в Държавен архив – Търговище. Неслучайно делото му на шега наричат “Втората Шипченска епопея“.

През април 1928 г. Бомбето тръгва към върха заедно с опълченеца Киров – касиер на Комитета за построяването на паметника, проф. Данчов, Заяков и Лазаров: „Като стигнахме горе на Орлово гнездо  гледам, паметникът само до костницата изкаран и отгоре една бетонна плоча, армирана с желязо. Седемдесетгодишният опълченец с дълга бяла брада намери едно окопче с треволяк обрасло, па като се хвърли земята да целува и плаче. Бърше сълзите: „Младо, ей тука два пъти са ме ранявали, тука що хора загинаха. Моля те, като баща, веднъж да го видя вдигнат тоз паметник, пък нека тогаз ме прибере земята, дето за нея се бихме.“ Аз целият изтръпнах  и си помислих – тука хората живота са си дали за България, та аз в мирно време от вятъра ли да се плаша! На връщане, в село Шипка, подписах договора. Бях на 26 години.”

БУРЯ

Пеньо събира хора от Варненско, от родното му Дралфа и от село Ганчовец. На върха пристигат привечер. Завързват катърите, наскубват треволяк и папрат за постеля и завити в черги, налягат по трапчините. През нощта обаче се развихря буря.  На разсъмване виждат, че завивките им са посипани с пръст и камъчета, а вятърът продължава да вилнее. Казват му: “Пеньо, докато не сме почнали, я да се махаме!”. Взимат си багажа и си тръгват. Пеньо не се отчайва. След десетина дни намира нови работници  балканджии от Габровско, които бури и ветрове не могат да уплашат: „Първом направихме землянки, а после се захванахме да прокараме път, продължава майстор Пеньо. Кънчо Кавръков от с. Шипка и хората му изваждаха камъните за зидарията от недалечно място.  За да ги прекараме, бях купил от Севлиево два чифта биволи и една желязна кола. Животните, като теглиха, приклякаха, ама изкараха първия кубик. Викам си – ще стане работата. Вдигането на издяланите блокчета ставаше с валяци и въжета. По-късно направихме хаспел от чамови греди, вързахме го за паметника с макара. През втората година се “механизирахме” с бензинов двигател.“

Отначало мъжете доставят пясъка с камион от Енина и Мъглиж до село Шипка. От там го прехвърлят в газени сандъци, натоварени на 40 каракачански катъра, които го изнасят по стръмното. Шипченци и шейновци разширяват пътеките доброволно, без пари. Така в превоза се включват и волски коли – двуколки. Пясъкът се оказва недостатъчен за циментовия разтвор и южно от строежа Пеньо открива дебел дамар бигорен пясък. Изпраща проба до София, одобряват я и градежът продължава.

В спомените си Пеньо описва как Иван Менев от Дралфа с магаренцето си Върбана им носи редовно 25-литрово буренце с изворна вода. За жалост мечка стръвница изяжда магаренцето през 1929 г. За строежа водата им доставя Стефан Гърбатулов от с. Шипка със столитрова бъчва, теглена с волове. Най-възрастен от строителите е 75-годишният Христо Михов от Шипка, който навремето превежда руските войски през Балкана. Той по цял ден им клепа длетата и шилата. Пеньо и другарите му никога няма да забравят дупките от куршуми и гюлета по върха. Натъкват се и на полузарити кости – черепи, ръце и крака, които събират за костницата. През трите години – 1928, 1929 и 1930 година, работят от началото на април до края на октомври. След Петковден строителите напускат строежа и поемат към домовете си до следващия април.
Зидарията на паметника е завършена и Пеньо поставя последния камък на върха: „Истинският строител трябва да бъде с честни ръце – трудолюбие не стига.  Докато вдигнем паметника над тринадесет милиона лева по тогавашен курс, минаха през мен – на хората плащах, материали купувах. С един лев не съм излъгал“, разказва бай Пеньо.

КУРИОЗИ

Веднъж магаре изяжда чертежите за строежа, оставя само изображението на бронзовия лъв. В друг случай мечка подгонва строителите, които се затварят в землянка. Изваждат късмет, защото вратата се отваря само навън и се разминават само с уплаха.

ОТКРИВАНЕ

За откриването Пеньо Бомбето разказва с огорчение:  „Не знам за това ли, за друго ли, но тогава решиха, че съм комунист. И когато на 26 август 1934 г. царят освещава паметника, не ме пуснаха на тържеството. Върхът почерня от хора, да имаше 100 000. Сред тях беше и баща ми, дошъл пеш от Дралфа дотук да чуе хубави думи за сина си. Наоколо постове от военни, микрофони. На самия връх бяха големците заедно с цар Борис III, а аз стоях настрана, сред множеството.

На 25 август 1937 г. за 60-годишнината от Шипченската епопея под вр. Св. Никола се събират 300 000

Въпреки че бях поканен за тържеството, горе никой не ме повика. Имаше слово. Раздадоха се награди, и то на хора, които никога не бях виждал. Малко обидно ми стана, че за мен, простия строител, и за другарите ми никой не спомена поне една дума. От тоя ден нататък не отидох да видя паметника 30 години.”

ПРИЗНАНИЕ

Едва през 1973 г. тихомълком Пеньо Атанасов Колев получава „Народен орден на труда” – бронзов, а през 1975-а – златна значка „Колю Фичето“.  Макар и закъсняла, това е морална награда за неговото благородно дело. Бомбето умира на 85-годишна възраст през1987 г. в град Попово, където е погребан.

Автор: Румен Жерев

Източник:

https://telegraph.bg/bulgaria/novini/ne-pokanili-stroitelia-na-otkrivaneto-na-shipka-nabedili-go-che-e-komunist.-stryvnica-iziala-diulgersko-magare-drugo-sdyvkalo-chertezha-na-pametnika-370889https://telegraph.bg/bulgaria/novini/ne-pokanili-stroitelia-na-otkrivaneto-na-shipka-nabedili-go-che-e-komunist.-stryvnica-iziala-diulgersko-magare-drugo-sdyvkalo-chertezha-na-pametnika-370889

https://www.168chasa.bg/article/7731353

error: Съдържанието ни е авторско!