Извадки от книгата на Оливър Стоун и Питър Кузник  „Премълчаваната история на САЩ”. Част 12

Извадки от книгата на Оливър Стоун и Питър Кузник „Премълчаваната история на САЩ”. Част 12

Публикувано от:

/ малко известни факти от американската история – продължение /

Гренада, 1983 г.

През 1983 г. в Гренада, малък остров в Карибско море със 100 хил. жители, с преврат е свалено правителството на Морис Бишъп. Преди да бъде убит, Бишъп заявява, че „злите зверове на империализма” – Съединените щати – се опитват да дестабилизират Гренада. Рейгън решава да се възползва от размириците на острова, за да изпрати американски войници, които да свалят новото революционно правителство, въпреки категоричното противопоставяне на ООН и дори на британския премиер Маргарет Тачър. Президентът на САЩ обявява военна операция в Гренада, като изтъква, че целта ѝ е да бъдат спасени американските студенти по медицина на острова. Студентите, обаче, не са под непосредствена заплаха – в отговор на запитване от страна на ректора на университета 90% отговарят, че не желаят да напуснат Гренада. 7-те хиляди американски войници се натъкват на изненадващ отпор от малката и зле въоръжена армия на острова. Загиват 29 американски войници и са ранени над 100, а 9 хеликоптера са свалени.

В резултат, островът е окупиран, а кубинските строители, работещи там и оказали въоръжена  съпротива, са разоръжени и депортирани в Куба. Конгресменът Дик Чейни участва в първата делегация от Конгреса, която посещава Гренада след инвазията. В защита срещу думите на друг член на делегацията, Дон Бонкър, че студентите не са били в опасност, Чейни изпраща писмо до „Вашингтон пост”, в което с настойчивостта, с която лъже за Ирак две десетилетия по-късно, заявява, че „американските граждани са били под непосредствена заплаха” и новото правителство на Гренада представлявало „заплаха за сигурността на целия регион”. Друг член на делегацията, представителят на Калифорния Рон Делъмс, оспорва твърденията на Чейни и нарича посочените от него обяснения „зле изпълнен опит да се прикрие милитаризацията на американската външна политика”. Делъмс отхвърля уверенията, че студентите са имали нужда от защита, като отбелязва: „Нашата делегация не откри нито едно потвърждение, че някой американец е бил заплашван или е бил в опасност преди десанта. Университетът е само на 20 м от брега; ако безопасността на студентите е била основната цел, защо тогава американските военни са стигнали до тях чак на третия ден?”.

Генералната асамблея на ООН „категорично заклеймява въоръжената интервенция в Гренада” като „скандално нарушение на международното право”. При все това Рейгън в обръщение към американския народ подчертава заплахата за сигурността на САЩ и дава за пример „открития склад с военно оборудване, натъпкан от пода до тавана с оръжие за хиляди терористи” и заявява, че „Гренада беше съветско-кубинска колония, която се превръщаше във важен военен бастион за износ на терор и подкопаване на демокрацията. Отидохме там точно навреме”.

Панама, 1989-та

Панамският диктатор Мануел Нориега е галеникът на САЩ в Централна Америка – два пъти се е обучавал в американската военна школа в Панама и е на заплата към ЦРУ още от 60-те години. Корумпиран и безскрупулен, той си сътрудничи с колумбийския наркокартел „Меделин”, като освен това издава конкурентите на „Меделин” на американската агенция за борба с наркотиците. Помощта му за никарагуанските контраси му спечелва протекцията на висши служители от администрацията на Рейгън. През 1989 г. обаче, новоизбраният президент Джордж Х. У. Буш решава, че дискредитираният Нориега вече е бреме за САЩ и поощрява военните в Панама да организират преврат. През декември Буш решава да заобиколи Конгреса и изпраща 15 хил. войници да свалят от власт Нориега. САЩ наричат инвазията „операция Справедлива кауза”, но тя предизвиква бурни международни реакции. Мексико заявява, че „борбата с международната престъпност не е извинение за нахлуване в суверенна държава”. Куба заклеймява „новата империалистическа агресия, която доказва пренебрежението на САЩ към международното право”. Организацията на американските държави гласува декларация, с която „категорично отхвърля” нахлуването. Огорчението от действията на САЩ, които нарушават хартата на Организацията на американските държави, оставя дълбок отпечатък. Непосредствено след нападенията на „Ал Кайда” на 11 септември 2001 г. никарагуанското списание „Енвио” публикува статия, в която се казва: „През декември 1989 г. Джордж Буш заповяда да бъде нападната Панама и при бомбардировките загинаха хиляди панамски граждани само за да бъде свален от власт един-единствен човек – Мануел Нориега. Това не е ли държавен тероризъм?”. Съветският експерт Георгий Арбатов предупреждава, че операцията в Панама ще укрепи позициите на съветските хардлайнери, тъй като представлява доказателство за двуличието и двойните стандарти на САЩ. Нахлуването в Панама наистина е сигнал, че съветската сдържаност не е пречка пред американската войнственост, а точно обратното – САЩ се окуражават за по-безразсъдни действия. Колин Пауъл, главнокомандващ на Командния щаб на американските военни сили по това време, заявява: „Трябва да поставим на вратата си табела с надпис: „Супер-сила”, независимо какво правят руснаците, дори да се изтеглят от Източна Европа”.

Нориега се укрива от американските войски в продължение на седмица, след което намира убежище в посолството на Ватикана. Американските части поставят около сградата огромни високоговорители и, въпреки протестите на Ватикана, денонощно пускат музика, най-вече популярни песни като „Борих се срещу закона и той победи”, „Няма къде да избягаш” и „Ти не ставаш за нищо”. Нориега се предава и е отведен в САЩ, където получава присъда за наркотрафик. Конгресът се задоволява с този „успех” на операцията и отказва да потърси отговорност от президента за нарушаване на закона за военните правомощия, съгласно който Белият дом е длъжен да иска одобрение от Конгреса за военни действия в други държави.

 

/ продължението следва /

 

Подбор и адаптация – Георги Вълков, д-р инж.