Автор: Юри Михалков.
Навремето за външната политика на Москва се пишеше по задължение. Днес обаче за нея ти се пише с кеф.
Изглежда 2015-та ще излезе гросмайсторска за дипломацията на Кремъл. Къде с изненадващи контраатаки, къде с дипломатическа офанзива, а къде просто с премерени и навременни ходове Москва разпердушини наложената от САЩ изолация. Това стана по двете горещи геополитически направления – кризата с Украйна и конфликта в Сирия.
2015-та започна тежко за Русия във външнополитически план – заради Украйна санкции, натиск, натикване в ъгъла, сатанизиране, едва ли не блокада от Западния свят. Положението изглеждата така, сякаш Русия нямаше полезен ход. И е изправена пред цунгцванг, казано на шахматен език.
Но именно в началото на 2015-та – по-точно през февруари – започна обратът. В беларуската столица Владимир Путин наложи подход, който всъщност бе първият пробив на изолацията. Да, там роля като посредници изиграха Германия и Франция, но все пак пробивът бе извършен именно от Путин. Доста по-късно стана ясно, че в Минск той бе пристигнал с труден, но все пак неизбежен компромис – отказ от проекта Новорусия. Руският президент очевидно си бе дал сметката, че след Крим присъединяването и на рускоезичната Източна Украйна ще дойде твърде много за международното положение и ще наруши мярата. На Запад смятат Путин за неотстъпчив, безпардонен и дори брутален държавник. Всъщност това мнение е нещо като политическо ГМО от промиването на мозъците, извършвано от управляващите и обслужващите ги „свободни медии“ – най-вече англосаксонските. Затова там остават невежествено изненадани от гъвкавостта и далновидността на Путин – точно както Барак Обама изпадна в положението на балама с признанието, че бил впечатлен от градивния подход на Русия на преговорите за ядреното споразумение с Иран. Обалама смятал, че Кремъл ще се стреми към провал на преговорите заради украинската конфронтация на Запада. Всъщност Путин неведнъж е демонстрирал умение към компромиси – правел е не цели, а полукрачки, дозирал е намерения, охлаждал е мераци с кагебистко хладнокръвие. И досега интуитивният му прагматизъм тик-така безпогрешно. Стига да има кой да види това зад паравана от думи и аргументи.
Путин умее някак с часовникарска точност да редува гъвкавост с принципност. Благодарение на това в Минск наложи споразумение, което безкомпромисно защитава интересите на разбунтувалите се Донецк и Луганск. Във волейбола има момент, когато при много оспорвана схватка между равностойни отбори се играе точка за точка, сервиз за сервиз. Нещо подобно се е случило в Минск на 11 срещу 12 февруари – според запознати руският президент дума по дума, точка по точка е ковял споразумението срещу Порошенко пред съдийстващите Меркел и Оланд. Резултатът бе договор, който гарантира съхранението на посткримската териториална цялост на Украйна при спазването на пълния комплект от права на Донецк и Луганск. Минските споразумения бяха критикувани неведнаж, но те продължават да работят, а и показаха най-малко три неща. Първо, че Русия няма агресивни намерения към изпадналата в шовинистично умопомрачение съседка. Второ, Путин предпочита диалога, а не само мускулите при решаването на спорове. И трето, Украйна се дискредитира при изпълнението на споразуменията, защото непрекъснато ги нарушаваше, залагайки все пак на силовия, а не на политическия подход. Накрая нейният президент трябваше да бъде привикан от съдийстващите посредници(през септември в Берлин),които му набиха канчето да спазва примирието и да следва договореностите от Минск. И ако през първата половина на 2015-та политиците на Запад казваха зубрашки, че Минските споразумения трябва да се спазват от Русия, някъде откъм края на лятото те вече казват, че споразуменията трябва да се спазват и от двете страни. А това си е чиста проба критика към Киев, макар и излишно дипломатична. Споразуменията в беларуската столица бяха изработени не за дни, седмици или месеци, а буквално за няколко часа(макар инощни).Това си беше скоростна контраатака на Москва с два-три паса като по конец, казано този път на футболен език. Голова атака, с която Кремъл поведе в резултата срещу наложената изолация. Последица от майсторски изиграния ход бе посещението на френската парламентарна делегация в Крим. Политическата му тежест беше като гол на чужд терен, който се брои за два според действащите правила.
По-рано тази седмица Москва предприе още един силен ход по украинското направление. Ако в началото на годината изглеждаще, че тя е поставена от Запада пред цунгцванг, сега ролите като че ли се разменят – в това положение изпада Запада заради предложението на Путин за преструктуриране на украинския дълг. То бе направено на срещата на Г-20 в турската Анталия. Известно е, че под натиска на САЩ кредиторите на Украйна се съгласиха да опростят 20% от украинския дълг. Същото бе поискано и от Русия, която държи украински облигации за 3 млрд долара (те бяха купени още при президента Янукович по време на надигащия се Майдан). Изплащането на част от този по същество дълг Украйна трябва да направи до 20 декември.
Путин обаче отново изненада с контраатака, която поставя покровителите на Киев в цунгцванг. Той обяви, че Русия се отказва да иска изплащането на частта за тази година, а вместо това ще иска по 1 млрд следващите три години при гаранци от САЩ, ЕС или някоя от световните финансови институции. Предложението му не е опрощаване, то е отсрочване на дълга, но все пак е преструктуриране. Всеки случай в него няма враждебност и стремеж за мъст към антируската войнственост на Киев. Комитетът на кредиторите (на Украйна) и геополитическите кукловоди зад него се изправени пред тежък избор – ако не приемат предложението, Украйна няма пари да плати и това ще означава неин дефолт. Това обаче ще означава и политически дефолт на Запада в Украйна. Другият вариант е да се приеме предложението на Путин, но това означава Западът да играе неговата игра по този въпрос. А на него никак, ама никак не му се иска да направи това. Както и да се развият събитията, цунгцвънгът е вече заформен.
И все пак големият удар на руската дипломация тази година си остава тоталната офанзива за разрешаване на сирийския конфликт – тотална, защото става дума едновременно за военно и дипломатическо настъпление по всички възможни посоки. Въздушната офанзива на руската авиация започна на 29 септемри. Дотогава течеше една вяла кампанията от въздушни удари на прозападната коалиция срещу „Ислямска държава“, в резултат на която ИД само си разширяваше територията. А джихадисткият фронт бе на път да свали един просветски режим и да превърне разпадащата се Сирия в халифат или в разпарчатосана територия като Сомалия. И това пред прага на Европа, а не на САЩ. Обама може и да се е надявал, че ще успее да спаси Сирия след свалянео на Асад, но Ирак и Либия не ни дават основание да му вярваме.
Близо два месеца след 29 септември картината е следната: в Сирия ИД, местната „Ал Кайда“ и други терористични групи загубиха градове, села и цели територии, а международната общност изработи формулата за разпитането на сирийския възел, по която останаха само два спорни момента – съдбата на президента Башар Асад след преходния период и уточняване на списъка кои са терористите в Сирия, за да се знае с кого(не) трябвада се воюва. И този резултат е плод точно на масираната руска офанзива в арабската държава от септември насам.
Относно военният й сегмент се появи един красноречив виц: дни след 29 септември ИД излезе обръщение към Запада да спре руските въздушни удари, а да засили американските. На Запад мнозина зяпнаха с уста от показаната руска военна мощ, но в прагматичен план по-важното бе друго – заради руската военна намеса Западът се видя принуден да активизира бойните си действия. САЩ изпращат 50 военни инструктори, аUSавиацията започна да се цели по-често в позициите на ИД. Париж също засили въздушните си удари, реши и да изпрати самолетоносач (решението бе взето преди атентатите от 13 ноември).
Но много по-интересен и направо изненадващ бе дипломатическият сегмент от сирийската офанзива на Москва. Още с първите удари в Сирия тя обяви, че ще удвои политическите усилия за регулиране на конфликта. Завъртя на по-високи обороти вече протичащия диалог с основните регионални играчи, включително по телефона. Нещо повече – обяви на цял свят, че на сирийския терен ще търси контакти с политическите съперници на нейния човек Асад. Дори помоли САЩ и други играчи да й помогнат в това отношение. И това обаче не беше всичко – Путин привика Асад в Кремъл, не просто за да му потвърди подкрепата, а и да му каже открито, че ще работи с неговите нетерористични опоненти в името на голямата цял – спасяването на Сирия, а и на Близкия изток от варварския джихадизъм. Дори наскоро стана ясно, че руската страна вече работи с такива опоненти, които й казват къде точно да бие по ИД и другите терористи. Това едва ли са допускали и най-запалените фенове на Кремъл. Казано на спортен език, руската дипломация заигра зрелищен тотален футбол със скоростни комбинации по всички части на терена. А ходът й със неджихадистките съперници на Асад напомня ония като по конец пасове от дълбочина, от които стадионът ахва.
Капак на всичко обаче бе срещата във Виенасучастието на 19 страни, които са засегнати или имат отношение към сирийския конфликт.На нея се очертаха контурите на политическия преход в Сирия.Тази мностранна среща всамия край на октомвриимаше едностранен вдъхновител и инициатор. Според всеобщото признание именнона Москвае заслугата дасесъберат на едно място толкова много играчи, някои от коитоизобщо не са сядали на еднаи същамаса за преговори – Саудитска Арабия и Иран (това всъщност бе резултат от засиления диалог сарабскитеиграчи). По-важен обаче е резултатът от тази среща – съгласие по 9 точки, сред които са Сирия да остане светска държава с гарантирани права на всички без оглед на етническа и религиозна принадлежност, прекратяване на военните действия, примирие и политическипроцес,който да доведе до нова конституция и свободни избори. „Този политически процес трябва да бъде насочван от самите сирийци и сирийскиятнарод ще реши съдбата на Сирия“, гласи един от съгласуваните пунктове на 19-те страни.Зад тази формуриловка отчетливо се откроява руският подход.
Впоследствие тези точки бяха доразвити на следващата среща във Виена този месец, макар и в ограничен състав – на Русия, САЩ, Саудитска Арабия и Турция. На нея вече бе съгласувано спирането на огъня, преговори между власт и опозиция под егидата на ООН, създаването на преходно правителство, изработването на нова конституция и кога да се проведат избори под наблюдение на ООН. Някои различия заради съдбата на Асад или списъците остават, но общо взето някъде към 80% от политическата рамка на сирийското регулиране е сглобена. И това бе направено благодарение на руската намеса в Сирия, включително на принципната й гъвкавост и онези пасове от дълбочина към опозицията. Ето впрочем какво каза след първата виенска среща Фадх ал Маси, един от основателите на „Свободната сирийска армия“ и координатор на опозиционната „Група за национално спасение“: „Русия показа, че не е зациклила на положението Асад да остане на власт, това дава предимство за провеждането на диалог между основните играчи“. В крайна сметка руската страна доказа с действия, че целта й не е толкова спасяването на режима на Башар Асада, колкото спасяването на светска Сирия от варварщината на „Ислямска държава“(ИД) иот тероризма изобщо. Ако щете спасяването на цивилизоваността в тази арабска държава, а и въобще в региона.
Изобщо руската позиция към Асад явно еволюира – разбира се, в зависимост от напредъка по политическото регулиране. При положение, че в бъдеща Сирия няма да бъде преследвано или подлагано на сеч алауитското шиитско малцинство, от което е и президентът Асад, явно не би било работещо да се държи на него докрай. При положение, че в Сирия се обособи друга военна сила, освен правителствената армия, която е годна да воюва с успех срещу „Ислямска държава“ и другите терористични групи, да се залага само на Асад също не би било ефикасно. Путин сигнализира, че не е склонен да персонализира решенията на конфликтите и хода на историята. И ми се струва, че би пратил Асад на резервната скамейка, ако прецени, че той наистина затлачва политическото регулиране на конфликта – дори с риск да огорчи Иран, с когото вече имат търкания по въпроса.
Докато Обалама все още робува на обратния вариант и смята, че каруцата може да тегли коня.
Нищо чудно също така, ако в момента руската дипломация опипва почвата, макар и предпазливо, за лица и сили, на които може да заложи за времето след Асад.
В крайна сметка гросмайторската политика на Путин в Сирия беше призната и от самия Обама. На срещата си новия канадски премиер Джъстин Трюдо той похвали Москва като „конструктивен партньор“ на преговорите във Виена. Между другото, повечето западноевропейски съюзници на САЩ вече открито настояват решаването на проблема с Асад да бъде отложено след победата срещу ИД. Тази тенденция се набра скорост най-вече след атентатите в Париж. В Америка също се шири това мнение, както и призивът към Обама да се съюзи с Русия срещу ИД. Тези дни изразител на такова мнение бе дори предишният военен министър Чък Хейгъл.
Така или иначе Русия доказа, че все пак геополитическите й габарити не са локални. Ако миналата година Барак Обама говореше за Русия като за „регионална държава“, днес той едва ли ще произнесе тези думи, подчерта коментаторът на немската телевизияN-TVГудула Хьор. СписаниетоSlateписа, че Русия отнова е заела положението на „незаменима световна държава“. При всички случаи това не е държава в изолация, което пролича особено силно на срещата на Г-20, където държавниците се надпреварваха да разменят мнения с нейния президент. И никой не отвари дума за Крим, дори и най-непримиримите критици на Русия.
Ако в началото на годината Русия бе в изолация, в нейния край тя си спечели мястото в центъра на вниманието. Дори на авторитетния „Гардиън“ се чуди как Путин успя да направи това.
Има обаче и още нещо. Известна еволюция за Асад наблюдаваме и от страна на Вашингтон. Ако доскоро Америка не отстъпваше от оставката му като условие за стартиране на политическото регулиране, сега вече изглежда е склонна той да остане на власт за някакъв период от време – примерно за преходния период или за част от него. Твърди се дори, че тя увещава запъналите се Турция и Саудитска Арабия също да проявят гъвкавост.
Но Обама още не е казал последната си дума. Освен това, както бе похвалил Русия като „конструктивен партньор“, така дни по-късно той заяви, че Русия трябва да реши дали да продължи с подкрепата на Асад или да „съхрани сирийската държава“. А и обвини руската авиация, че на отделни места в Сирия засилвала ИД, бомбардирайки „умерената опозиция“. Преобладаващата част от нея са си чиста проба терористи, макар американският президент да не признава това.
Просто да се чудиш как Обама може да ги говори тия неща. През 2008-а светът възприе много възторжено избирането му за президент. И не само защото изборът му бе тържество на антирасистката еволюция на Америка, а и защото той изглеждаше земен, трезв, интелигентен. Изглеждаше пълна противоположност на първосигналния Буш-младши. Общо взето той така и управляваше някъде до Арабската пролет. Но след нея, а също след украинската криза бушоните му явно гръмнаха. Относно Арабската пролет той нямаше било интелекта, било куража (или и двете) да надрастне идеологичестката обремененост за „божествеността“ на западната демокрация. Относно пък Украйна не искаше да приеме, че има моменти, когато на политиката трябва да се гледа и като на история, в един по-широк контекст, отвъд правилата и документите. Реакцията пък на Вашингтон сред началото на руската компания в Сирия беше като на защита на футболен отбор, разпиляна от Пеле, Марадона или Роналдиньо. Доводът например за „съхранение на сирийската държава“ е чиста проба интелектуална кражба от арсенала на руската позиция по Сирия.
Всеки случай, ако не еволюира докрай за Асад, Обама рискува по този въпрос да изпадне в изолиране дори на Запад. Така от изолация на Путин заради Украйна настоящата година може да се преформатира в изолиране на Обама заради Сирия. Америка обаче не е случайна, не е обикновена държава и да се озове в положение на Обалама ще е от полза единствено за варварите от „Ислямска държава“ и ислямисткия тероризъм. Трябва ли джихадистите да спретнат в Америка атентат като в Париж с десетки невинни жертви, за да прогледне Обама и да каже, това което изрече Франсоа Оланд след 13 ноември – врагът е не Асад, а „Ислямска държава“. Защо Обама повтаря грешката на Оланд отпреди тази дата, когато френският президент твърдеше, че врагът бил Асад?
Източник: Поглед Инфо.