145 години от Руско-турската война – боевете на Шипка през ноември

Шипка, 15 (27) ноември. … Тук само закалените войници от 8-и армейски корпус могат сравнително успешно да се борят с природните стихии. Досега снегът се задържаше само по височините, които започват от така наречената тук „Брянска къщичка”. От 14 (26) ноември планината се покри със сняг, който стига почти до подножието й. Трето денонощие продължава ужасното време. Вали сняг и след това дъжд във вид на ледени зрънца, придружени от силен студ и леден вятър, който понякога се превръща в истински ураган. Тук-там стърчат палатки,  предимно конусообразни, които ние получихме в изобилие от турците, които избягаха от прохода. Те са покрити с дебела ледена кора и представляват някакви фантастични фигури. Това е единият вид на нашите жилища.

Листата на дърветата отдавна са окапали, а планинските склонове, по които се белееха множество палатки, пръснати на групи, бяха придобили доста мрачен вид до падането на снега. Там, където се намираше лагерът, израстна нещо подобно на гробище, тъй като всяка палатка бе заменена със землянка, чийто външен вид напомня на гроб. Много суров и непривлекателен е животът на шипченския гарнизон. Но затова пък е бодър духът на войниците в отряда. Всички свикнаха с положението си  като виждат сред тях да се намира техният славен командир генерал Радецки, който живее на хълма в колиба, подобна на юрта. Климатичните условия влошават нашето положение, което бившите защитници на Севастопол смятат, че не е по-леко от това, което са преживели в Севастопол. Нравственото състояние на войниците е добро…

Що се отнася до турците, то след 5 (17) септември те само един път се опитаха да ни безпокоят – на 30 октомври (12 ноември). Тази атака се оказа неблагополучна за тях и едва-що излезли от окопите си, те бяха принудени да се върнат обратно. . .

На турците не помогнаха и докараните оръдия с калибър 12 фунта и мортирите от пет пуда, а изглежда, има и с по-големи калибри. Но тези големокалибрени оръдия не нанасят значителни щети, мака че нощно време често ни обстрелват. Изглежда, че на Шипка са останали сега малко низами, предимно инструктори за обучение на новопристигащите части, които се състоят от дезорганизирани табори мустафъзи и араби. Това се потвърждава от показанията на бегълците, които идват при нас, подгонени от студа и глада. Куршумите, които изваждат напоследък при операции, също не са „Пибоди-Мартини“, а шмайдеровски – пушки, които редовната турска войска не притежава.

В този кратък обзор не мога да не спомена участта на животните, които са принудени постоянно да карат тежък товар в планината при оскъден фураж. Когато се пренасят денкове със самар, животното върви как да е, но с каруците е трудно. Впрягат се обикновено коне, волове, биволи и въпреки ужасните викове на коларите, много често всичко остава безполезно. Работата свършва с това, че животните се разпрягат и цяла рота войници с помощта на песента „Дубинушка“ понасят своята ротна талига през ужасната кал, ямите и оголените скали и едва я изкачват на върха, на така нареченото шосе.

Пощата, която ни носят, е единственото ни утешение и развлечение, но напоследък идва много нередовно. Вместо два пъти в седмицата получаваме поща само един път, а понякога и през две седмици. . .

Източник:

Е. Карпов, Новое время, бр. 634, 2 (14). XII., Репортажи за Освободителната война 1877 – 1878