138 години от Освобождението на Пазарджик

138 години от Освобождението на Пазарджик

Публикувано от:

На 14 януари 2016 година Общинската организация на Национално Движение Русофили – Пазарджик организира празнична вечер под надслов “ПЪРВИЯТ ДЕН НА СВОБОДАТА”. Вечерта беше посветена на 138 години от Освобождението на Пазарджик от руско робство.

Сред гостите на това мероприятие бяха представители на ръководството на Национално Движение Русофили: Кристина Иванова – главен секретар на Националния съвет, Асен Мартинов – национален координатор, член на Националния съвет и Изпълнителното бюро и Иван Евстатиев – член на Националния съвет и Изпълнителното бюро.

Гостите на тържеството бяха поздравени от главния секретар на Движението Кристина Иванова, която прочете поздравителен адрес от Председателя Николай Малинов. Приветствие отправи и председателят на Съюза на младите патриоти Светослав Славов.

Специално за случая главният уредник в Регионален исторически музей – Пазарджик Пенка Николова беше подготвила слово за Освобождението на Пазарджик:

ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА ПАЗАРДЖИК

(преди 138 години)

 На 1878 – лето, януария, вторий ден, дойдоха руските войски в нашия град и ни освободиха от турското иго”.

Този ръкопис ни е оставил свидетел на събитията в Пазарджик, в една от книгите на местния Дюлгерски еснаф, запазена и до днес в документалния архив на Регионален исторически музей – Пазарджик. Оценил значимостта на ставащото в града, на видно място към горния текст, авторът добавя „Да ся знае”. И сякаш отправя послание и заръка към днешните поколения: „И да се помни!

В обявената на 12 април 1877 г. от руския император Александър Втори война на Османската империя, своята героична летопис записват повече от 80 пламенни родолюбци от Пазарджишкия край. Тридесет и пет души са доброволците от селищата на Пазарджишка община.

В Първа опълченска дружина, с командир българина подполковник Константин Кесяков, взела участие в боевете при Стара Загора, Шипка и Шейново, се сражават 16 души, във Втора – 18, в Трета дружина, на която е поверено Самарското знаме, опълченците са 12, в Четвърта дружина – 8 , в Пета – 11, в Шеста дружина – 12 души.

В боевете при Стара Загора е убит Иван Стоянов, при защитата на Шипка загива Кузман Петров.

За проявена храброст и героизъм в боевете при укрепения пункт Шипка – Шейново в чин ефрейтор са произведени Аргир Георгиев, Антон Мумджиев, Георги Таев. За смелата и безпримерна защита на Самарското знаме с орден за храброст са удостоени Ангел Димитров и Михаил Ангелов.

В помощ на руското военно командване като преводачи се включват Константин Величков, Лука Попович, Яков Матакиев.

В състава на Руския червен кръст енергично участва нашият съгражданин Петър Мусевич.

Какво се случва в Пазарджик в началото на 1878 г. Нека дадем думата на очевидците, за да ни пренесат в онова тревожно време на първите януарски дни на 1878 г.

Михаил Кръстев – дългогодишен учител, тогава 18-годишен младеж, пише в спомените си:

„…Старци – свидетели разказват как цялото християнско градско население, полуголо и неподготвено за бягство е било насила откарано на гарата и хвърлено на открито на снега при една страшно студена нощ на 31 декември 1877 г. вечерта, като е било забранено да се палят огньове за стопляне на полуизмръзналите и плачущи деца, очаквайки да бъде натоварено на влак.

Седейки няколко дни и нощи в очакване на непристигащи влакове от последната гара Сарамбей, най-после към разсъмване настъпващите откъм София руски войски прекъсват железопътната линия и първите техни разездиказаци се явяват на гарата пред обезумелите от ужас бежанци, които мислели че това са “черкези”, които дошли да ги колят. За щастие недоразумението се бърже разсеяло и спасения от вековното робство народ посрещнал с радост първите си освободители, прегръщайки и целувайки ръцете, ботушите и шинелите на казаците и стремглаво се втурнал към своя горящ и ограбен от отстъпващите разбити турски войски  град…”

Дик дьо Лонли – англичанин, кореспондент на сп. „Льо монд илюстре” – Париж, аташиран към Казашкия полк на ген. Орлов:

„…Този град, твърде богат, с развита търговия, беше изцяло разрушен от ордите на Сюлейман паша…Черкезите и башибозуците бяха свършили така добросъвестно своята задача и този град от двадесет хиляди жители, наполовина българи, наполовина мохамедани, повече от хиляда къщи и толкова магазини (дюкяни) беше опожарен. От обществените постройки не беше останало почти нищо…”

Данаил Юруков – деец на революционното движение и по-късно кмет на освободено Брацигово:

…Стигнахме в Пазарджик. На гарата още видяхме руски войници. Не само аз, но и всичките ми спътници бяха се вдетинили от радост. Всичко ни се видеше ново и чудно хубаво. Просто не можехме да размишляваме и се чудехме само: верно ли е всичко, което виждаме. Влезохме в града. Там още се виждаха гнезда от дим и хората гасеха пожарите, извършени от турските войски. Патрул, съставен от гражданите нахлупили разновидни шапки и с пушки в ръка ходеше да пази реда. Трогателни срещи, прегръщания и плачове между познати и близки се виждаха из улиците. Срещаха се българи и арменци с фесове. За да не ги считат за турци те беха написали с тебешир на фесовете си по един кръстВсеки срещнат имаше нещо да разкаже: некое приключение, некое премеждие и некакво особено, неочаквано страдание…”

Своя заслуга за спасяването на българското християнско население има и „легендарният началник” на железопътната гара в Пазарджик – Ованес Съваджъян. Той информира за близостта на руските войски, които вече са в Септември и насърчава пазарджишките семейства да останат в покрайнините на града, вместо да тръгнат към Пловдив, в каквато посока отстъпва турската армия, с всичките последици от това – грабежи и убийства.

Ако само безпристрастно хроникираме събитията в Пазарджик в тези дни, преди 138 години, бихме могли да кажем следното:

По заповед на руският генерал Йосиф Гурко градът е атакуван и рано сутринта на 2 януари (14 януари 1878 г.) авангардните части на ген. Николай Брок поправят разрушения мост на р. Марица и влизат в града. Около обяд пристига колоната на ген. Веляминов. Части от неговата кавалерия потушават пожара на моста и се срещат с влезлите вече в града войски от колоната на граф Шувалов. След обяд, в града влизат и войските на ген. Шилдер – Шулднер.

В освободения и все още горящ град се слага началото на новото летоброене на пазарджичани – по-влиятелните граждани се събират в къщата на Петко Радомиров и с техните подписи е съставена първата градска управа.

Този първи исторически документ, съхраняван в Регионален исторически музей – Пазарджик, носи дата 14 януари 1878 г. и подписите на Привременния градски съвет в състав: Иван Чунчев, Алекса Даскалов, Пене х. Величков, Никола Кацаров, Тодор Европейски, Тодор Владев, хаджи Вельо Иванов. Печатът, поставен на документа, е на Татар Пазарджишката черковна община. Подготвена е молба от жителите на града и изпратена до княз Николай Николаевич, за да бъде изпратен управител на града за неговото устройване и гражданско нареждане. За военен началник на Пазарджишки район е изпратен руският генерал – лейтенант Юрий Лашкарьов.

Подготвят се първите редовни избори за градски съвет. На 21 и 22 януари 1878 г. се провежда всеобщо народно събрание и документите сочат, че с висшегласие, присъстващите 93 души избират първия кмет на Пазарджик – Иван Георгиев Чунчев. Сформирани са: Главен градски административен съвет, съдебен, полицейски, касиерски, търговски, квартирен и провизионен съвет .

Победоносното настъпление на руските войски определя изхода на Руско – турската война.

На 13 февруари 1878 г., между пълномощниците на руския император Александър ІІ и султанът на Османската империя Абдул Хамид ІІ започват преговори за изработване на мирен договор.

Вечерта на 3 март 1878 г., около 17 часа, в Сан Стефано, мирният договор е подписан от граф Николай Игнатиев и Александър Нелидов от руска страна и от външния министър Савфет Мехмед паша и посланика в Германия Садулах бей от страна на Османската империя.

Член Шести на този съдбоносен документ, определя:

България се издига в автономно, поданно Княжество,

с християнско правителство и народна милиция.

За очертаването на границите на Санстефанска България своя дял има и нашият известен съгражданин Константин Величков. Войната го заварва като писар в Българската Екзархия в Цариград и когато руското посолство поискало от Екзарха да му посочи, в кои граници българите населяват турската империя, тази работа е възложена на К. Величков и Методий Кусевич. Двамата очертават етнографските области, населени с българи и ги отразяват на картата на руския картограф Теплов.

Когато се подписва мирният договор в Сан Стефано, Константин Величков възторжено споделя със зет си Данаил Юруков:

„…Не мога да се нарадвам, че границите са същите, които ние с Кусевича начертахме и дадохме на генерал Игнатиева…”.

Войната свършва…

След време, по нареждане на властите, селото Сан Стефано ще бъде преименувано в Йешилкьой, за да се забрави името му, което напомня за позора на Османската империя. Пак по същите съображения, ще бъдат съборени и сградите, където е подписан мирът.

………..

И сякаш най-дълбоката признателност към руските воини, към руската армия и в памет на загиналите по бойните поля българи и руси е пламенното и възторжено слово на първия кмет на Пазарджик след Освобождението – Иван Чунчев, произнесено на 3 март 1878 г. пред пазарджишкото гражданство, събрано в църквата „Св. Богородица”. Това легендарно слово, просълзило присъстващите, започва така:

Ден тържествен, празник всенароден!

                                   Тържествувай, тържествувай и весели се

                                   български народе на императорский живот,

 ти вече си свободен от тежките окови!

Уважаеми съграждани, нека бъде този ден тържествен, нека бъде този ден празник всенароден и днес!

Честито освобождение!

Пенка Николова, главен уредник в

Регионален исторически музей – Пазарджик”

Тържеството продължи с връчване на членски карти на нови членове на Движението

20160114_210929

 

и с концертна програма, в която взеха участие Стоян Гуглев – гайда, ученик от ПГИМ; Гергана Стоицева – ученичка от 2 клас от училище “Г. Брегов” със стихотворението “Аз съм Българче”; ансамбъл “Чавдар” – народни танци и ансамбълът за руски песни от град Велинград “Сюрприз”.