Церемониите по честването на националния ни празник в София предизвикаха откровен срам. Видяхме един втръснал, оредял „политически елит“, който се бе събрал, за да отбива номера на поредните задължаващи го казионни „мероприятия“. При очебийното отсъствие на някои партийни фигури и държавни люде. Не че появата им би внушила радост и гордост, но колкото и да е досадно за мнозинството българи, щеше да придаде що-годе символика за някакво единение.
Уви, гвардейският протокол не успя да прикрие чувството за досада и неуважение към 3 март, така демонстративно изразено от паркетните ни лидери. Да не говорим за поредната реч на Плевнелиев, който по традиция „забрави“ да спомене от кого сме се освободили. Защото да изречеш, и то само веднъж, че 500 години сме били под „чужда власт“, без да обелиш и дума за турското робство или дори за „османското присъствие“, както някои антиисторици го наричат, издава патологични комплекси.
За пореден път главата ни конюнктурно услужливо не изтъкна заслугата на руската армия за нашето Освобождение. И спомена само веднъж руснаците, като ги нареди заедно до „белоруси, украинци, румънци, финландци, арменци, грузинци, поляци, литовци, латвийци, естонци, сърби и черногорци, участвали във войната.“ С което навярно искаше по някакъв начин да унижи Русия и да спечели точки от покровителите си. В трeтомартенското си слово, което прочете, 8 пъти бе спомената думата „свобода“ и 6 пъти думата „демокрация“ – явен опит за синхрон със словоблудните еснафски клишета, които ни заливат вече 25 години.
Но не си струва да отделяме толкова внимание с дребнава критика към един самодоказал се дребен политик. Жалко изглеждаха всички „големци“, наредени пред паметника на Цар Освободител. Всред оглушителната пустота на този паметен площад, изтласкала обикновените хора на десетки метри, за да няма изблици на „народна любов“. Видяхме ги как стърчат самотни, смазани от всепроникващото презрение на гражданите, уплашени и видимо посърнали.
В пълен контраст на столичния водевилен сценарий мина тържеството на Шипка. Спонтанното събиране на 100 000 души на върха, репортажите с колоните от коли и хора говорят за нещо повече от честването на празника. Това бе нечувано и невиждано от години събитие на признателност и благодарност към Русия, което втрещи управниците ни. То е сигнал за пробуждане и своеобразен бунт срещу олигархичния елит, или както образно бе описан в социалните мрежи – предвестник за нов Народен съд! И няма как властта да не усеща този урок по истинско родолюбие на фона на повсеместната политическа гавра в последно време, опитваща се да принизи и заличи и род, и памет, и всичко нормално в държавата ни.
Това море от хора няма проблеми с историята ни. Проблем за него са търгашите в политиката, които я профанизират в услуга на чужди интереси. Но и този срам, който днес страната ни изживява с продажния си елит, не е чужд за същата тази история. Затова нормалният българин още веднъж показа, че живее в паралелна България.
Автор: Валентин Георгиев
Източник: в. „Дума“