Автор: Марина Струкова
Познатите ме упрекват, че в Санкт-Петербург за мен съществува само една забележителност – Богословското гробище.
Там, край Братската пътека, се изправя строг черен монумент с надпис “Виктор Цой”.
Благодарение на Цой много от връстниците ми се осъществиха като личности и оцеляха в епохата на промени, защото в песните му ние наистина намирахме отговори на въпросите за смисъла на живота, под тяхно влияние правехме нравствения си избор, – абсолютно различни млади хора, защото песните му не налагаха никакви политически възгледи, не апелираха към нито една от религиите, а само възпитаваха силна независима личност, създаваха самоутвърждаване, възмъжаваха младия човек, въпреки всеки катаклизъм, в равнодушие към обкръжаващото, към съдбата.
Никога нищо не ми е влияло така силно, както руският рок. Като много мои връстници през 90-те, и аз слушах Шевчук, Башлачьов, Бутусов, Янка, известни и малко известни рок-музиканти, ленинградски, московски, сибирски. Уважавах като поет Башлачьов с неговата по руски трагична “Време за камбани”, яростния бунтовник Кинчев, но ето, всичките им касети са забравени вкъщи, изтрити, загубени. И само албумите на Цой купувам отново. Шестнадесет години след гибелта на Виктор неговите песни са все така актуални, а на нашата деградирала рок-сцена не може да се появи толкова ярък и силен автор.
Постоянство сред промените. Искреност среди лъжата и усукаността на съвременното изкуство. Разходка на романтик сред калта на двадесети век, романтик, неотрекъл се от идеализма, благородството, честността. Тъгата по осмисления ярък живот той призоваваше да се въплъщава в действие по законите на съвестта.
Цой има много песни, където се упоменава войната. Това е война абстрактна, ако се опитаме да разкодираме нейната философия от гледна точка на примитивното противопоставяне на червени и бели, десни и леви, защото тя е неизмеримо по-високо от примитивните схватки между глутниците под пъстри флагове. Неговата Война – това е борбата за собствената му душа със света, овладян от тъмнина, спасяването й от разтваряне в блатото на еснафското безразличие към вечните истини. “Между Земята и Небето има война”, “Целият свят върви срещу мен на война”, “Войната е дело на младите, лекарство против бръчки”. “Спокойна нощ” – “за тези, които спят, и за тези, които тръгват на път, за да спасяват тези спящи”. “Бели дни”, където “са ми нужни само няколко думи и място за крачка напред”. “Ти трябва да си силен, ти трябва да кажеш: “Долу ръцете от мен”, трябва да бъдеш силен, иначе за какво си? Какво ще струват хиляди думи, когато стане важна здравината на ръката?..”
Така понятието Война започна да ми се разкрива като многостранно, неизчерпаемо и прекрасно изпитание на човешката устойчивост, искреност, вярност към идеала; Войната – като храм на героите, променящи света. Даже един герой. Войнстващият индивидуализъм на човека, разочарован от действителността, готов да я промени, независимо от неразбирането и осъждането на “малките хора”. “Имам братя, но нямам сродни хора”, “оставете ме в покой – не пипайте душата ми”. “А тези, които спяха, живеейки от запой до запой, викат: “Не ни позволиха да пеем!”, викат: “Опитай се да го изпееш тук!” …Ние идваме, ние сме силни и бодри, замръзналите ни ръце чупят клечките, с които ще се запалят огньове. Опитай се да го изпееш заедно с мен! Застани редом с мен”…
Нека гробовете на другите поети да бъдат посещавани от официални делегации с патосни речи, а държавата да им поставя паметници, Цой е дарен със славата си от народа, от руската младеж – не с указ на чиновник от Министерство на културата или от литературните критици.
Сега в Интернет има много сайтове, посветени на Виктор Цой, там са и всичките му песни – известни и редки записи. Неотдавна фирмата “Мороз рекордс” (”Мороз мюзик”) е разпратила писма до създателите на тези сайтове със следното съдържание:
“Уведомяваме ви, че на компанията “Мороз мюзик” принадлежат изключителните авторски и изключителните им сродни права на всичко, което се отнася до творчеството на Виктор Цой и група “Кино”. На вашия сайт неправомерно са поместени произведения във формати MP-3, MIDI, Wave и др., а така също аудиовизуални (видео) произведения. Отговорността за това нарушение на авторското право и сродните му права е предвидена от чл.146 УК РФ, чл. 7.12 КоАП, чл.49 от Закона на РФ “За авторското право и сродните му права” и т.н.”
Шепата хора, които правят шоубизнеса поискаха да се махнат от сайтовете песните на Цой, предполагайки, че тогава хората с по-голяма активност ще започнат да купуват дисковете от тяхната фирма. Беше спрян за реконструкция сайтът “Киноман”, предполагам, там ще махнат песните на Цой. Преди дни бяха отстранени песните му от редица сайтове. Момчета, Виктор учеше да не се отстъпва!
Творчеството на Цой принадлежи на Русия, а не на алчни търгаши!
Да, “демократичният” закон е на тяхна страна. Но има задгранични хостинги, с които едва ли ще се справят домораслите капиталисти, ако сайтовете се преместят там…
В Москва кметството не дава разрешение за поставяне на паметник, но има Стена на Цой на Арбат. И Богословското гробище. Сега тук се събира тъгуващото ново поколение почитатели – на по 12, 15 години, идват и мои връстници. За последен път бях там на 13 ноември 2006.
“Много ли народ идва при Цой?” – питам работницата в местната църква. “О, много. Възрастните се появяват за кратко, но идват, с автомобили пристигат, поднасят цветя, стоят до паметника. А юношите остават до четири часа през нощта”. “Цой е жив!” – казват момчетата. За тях той наистина присъства тук и сега. Приближавайки се до паметника, те се допират до него, поздравяват се с Виктор, на тръгване се прощават. На Богословското съм била свидетел как младеж, по думите на приятелите му, извършил някаква простъпка, отиде до гроба, извини се пред Цой; ако се скарат, излизат да изясняват отношенията зад оградата. Когато ни е зле, слушаме “Кино” – казват.
Трогна ме една бележка за скорошен случай: 11-годишното момиче Ася избягала буквално от влака, който откарвал екскурзионна ученическа група обратно в Грозни. Момичето от далечната, разрушена от войната република искала да види гроба на Цой. Без стотинка, десет часа детето скитало из чуждия град и все пак стигнало до Богословското. За съжаление, да го посети не й позволили милиционери, побързали да върнат бегълката под опеката на учителката. Нека на това мило момиче песните на Виктор да помагат така, както помагаха на нас. Нима може още да се вярва на някого в държавата – на продажните политици от различните направления; на журналистите с техния култ към лъскавото; на адептите на секти? Ех, пропадащ руски рок, къде са твоите нови герои – свободни, силни, неподвластни на никого?
Константин Кинчев, последната истинска рок-звезда от живите, е поставил почитателите си пред избор: или ме приемайте с моите нови възгледи, или не ме слушайте. “Не съм банкнота, за да се харесам на всички”. Кинчев сега е само за православните патриоти, но младежта не се състои само от тях.
На 21 юни 2007 година Виктор Цой трябваше да навърши 45 години, той загина на 28.
Почитателите му са възмъжали, но му вярват така, както са му вярвали в младостта си.
В дневника на котелното помещение, където е работил Виктор, някой от момчета е написал: “Дайте по-бързо да го забравим, за да се върне отново” – дайте отново да се заблудим, да се отчаем, да изгубим доверие, и тогава небето ще се съжали… “Дай ни Витя, Господи!” На тях и на мен ми се струва – страната ни щеше да е друга, ако не беше загинал нейният певец.
…Притъмнява, проблясват огньовете на рекламите над домовете, по сивите улици вървят сиви, уморени хора. На гробището са изсекли алеята за новите погребения – земята трепери. Пред монумента – глинеста кал от автомобилния път, а на пейката отново седят юноши, предани на своя певец и звучат младите гласове с китарата:
“Има с какво да се плати, но аз не искам победа на всяка цена, не искам на никого да поставям крак на гърдите, аз искам да остана с теб, просто да остана с теб, но високата звезда в небето ме вика на път…”
Русия си остава страната на романтиците.
(с незначителни съкращения)
Източник: в. Завтра, 05(129), 20.05.2007
превод: Георги Ангелов, Литературен свят