Рената Литвинова: "Политиката е най-низкият жанр"

Актрисата мечтае за часовник, който с човешки глас да й съобщава колко време й остава на тази Земя

Рената Лит­ви­нова е родена на 12 яну­ари 1967 година в Москва в семейство на лекари. През 2002 година за ролята си в „Гра­ница. Таеж­ный роман” тя полу­чава Държавна премия на Рус­ката феде­рация. Има два раз­вода зад гърба си. Пър­вият й съпруг е кинопро­дуцентът Алек­сандър Антипов, с когото живее една година. Вто­рият е биз­не­сменът Лео­нид Доб­ров­ски, с когото се раз­деля през 2006 г. От него е дъщеря й Уляна (родена през 2001). Жур­на­ли­стите вече я нари­чат под­рас­тващата „богиня”. Тя наи­стина е също тол­кова нео­бик­но­вена и кра­сива, коб­кото попу­ляр­ната й майка. Сега Уляна учи във Франция. „Преме­стих я във френ­ско учи­лище, защото съм отвра­тена от нашата обра­зо­ва­телна система. Всич­ките тези безумни тестове, рефе­рати едва ли не от първи клас… децата бук­вално нямат време за игра. А във Франция всичко е някак под­ре­дено, има време за обу­че­ние и за игра, но иде­ята е да научи езика, след това отново ще си дойде в Русия. Днеш­ните деца са много зави­сими от роди­те­лите си и от разни други неща, каприз­ни­чат, инфан­тилни са, нямат възмож­ност да бъдат само­сто­я­телни, не както моето поко­ле­ние. Напри­мер, аз бях само­сто­я­телна от малка и винаги си нами­рах с какво да се занима­вам — четях, пишех и ходех на тре­ни­ровки по лека атле­тика. При тях само­сто­я­тел­но­стта е невъзможна, поради което съм винаги до нея, раз­бира се, и съм строга майка, за да не се отпуска. Всъщ­ност, децата днес са безпощадни и неблаго­дарни, изис­кват много внима­ние. В няка­ква степен в днеш­ните деца виждам ехото на ада…”

Рената Мура­товна Лит­ви­нова е актриса, режисьор, сце­на­рист, водеща, модна икона. Тя влезе в света на рус­кото кино като най-​екстравагантната жена. Жур­на­ли­стите я нари­чат богиня, жаната-​вамп. Пла­ти­нени коси, при­ческа в стил 30– ​те, ярко­чер­вени устни, мраморна кожа, фее­рична сек­су­ал­ност, изуми­те­лен финес и огромен талант — това е Рената Лит­ви­нова. Хората или я обо­жа­ват, или про­сто не я възпри­емат. Твор­че­ството й не е раз­би­ра­емо за всеки, поради което е известна още като „отка­чал­ката”. Неин инди­ви­дуа­лен стил са мани­ер­ните й жести­ку­лация и реч — любим обект за паро­дии в раз­лични теле­ви­зи­онни пре­да­ва­ния. Колегите й каз­ват, че тя е винаги в образ, не само на сце­ната, но и в живота.

С послед­ната си роля в клипа на певицата Земфира по песента й „Жить в твоей голове”, Лит­ви­нова отново шашна пуб­ли­ката — тя е изпъл­ни­тел на глав­ната роля, сце­на­рист и режисьор. Клипът излезе навръх рож­де­ния й ден — 12 яну­ари, а поздрав­ле­ни­ята и с двете съби­тия направо задръ­стиха соци­ал­ните мрежи. Фенове посве­тиха на Лит­ви­нова дори отдавна оча­к­ва­ният сняг в Подмосковието.

Всъщ­ност, в интер­вютата си през послед­ните две години актри­сата показва почти ново лице — тя е откро­вена, искрена и с обрано мани­ер­ни­чене, говори на по-​достъпен език, но както и преди — това, което мисли и чув­ства, непри­ну­дена е и дори някак по-​детски наивна, съще­временно мъдра и позитивна.

Не харе­сва поли­ти­ката: „Поли­ти­ката е най-​низкият жанр, а поли­тиците са най-​лошите пред­ста­ви­тели на човеш­ката раса”, казва Рената. Именно поради това си убеж­де­ние не смята да нав­лиза някога в дебрите на поли­ти­ката, а когато има мне­ние по темата, предпо­чита да го изрази чрез изку­ството си. Така напри­мер, във филма си „Послед­ната при­казка на Рита” геро­и­нята й оби­каля в тър­сене на адреси на ста­ринни къщи и сгради, събо­рени масово преди години по програма на бившия кмет на Москва Юрий Луж­ков, като на местата на тези сгради, по думите на Лит­ви­нова, са издиг­нати „грозни и без­душни” търгов­ски цен­трове и адми­ни­стра­тивни сгради. Рената смята тези съби­тия за огромно архи­тек­турно пре­стъп­ле­ние, което е обез­об­ра­зило кра­си­вата Москва. Тъй като се изра­зява достатъчно метафо­рично и заво­а­ли­рано, често остава нераз­брана, както в изку­ството си, така и в живота. Всич­ките й геро­ини са малко или много странни и дори безумни, но Лит­ви­нова ги играе, тъй като знае, че никой, освен нея, не може да намери пра­вил­ния образ. Снимала се е в над 20 филма, напи­сала е около 30 сце­на­рия, има десетки режи­си­рани от нея филми и видеоклипове.

В последно време снима видео­клипове на попу­ляр­ната „един­стве­ната истин­ска и гени­ална певица за послед­ните 20 години” — Земфира Рама­за­нова. Преди няколко години двете се съби­рат в твор­че­ски тан­дем. Лит­ви­нова режи­сира клипо­вете на Земфира, а тя прави хит след хит. Неот­давна режисьор­ката направи докумен­та­лен филм за певицата. Рената работи със Земфира, защото „освен, че пее пре­красно, тя компо­зира, пише тек­сто­вете на пес­ните си и свири на раз­лични инструменти. Тя е на ръба на гени­ал­но­стта”, обяс­нява ексцен­трич­ната актриса. Тан­демът работи наи­стина успешно, а меди­ите при­пи­сват на Лит­ви­нова и Рама­за­нова любовна връзка, но Рената казва, че това е само твор­че­ски съюз, макар да са нав­ся­къде заедно… Относно любо­вта, Лит­ви­нова е катего­рична: „Любо­вта е най-​силният в света нар­ко­тик, на който всеки рано или късно се натъква. А смъртта винаги ни напомня, че животът ни е даден, за да бър­заме и да успеем.”

За дет­ството

– Баща ми никога не е живял с нас и аз много прежи­вя­вах това. Поня­кога ока­ч­вах якето му в кори­дора, за да имам усещане за при­съствие на мъж вкъщи, но и това не помагаше. В учи­лище се учех добре, но не се чув­ствах добре. Заради висо­кия ми ръст имах пря­кор „Айфе­ло­вата кула”, а клас­ната след часо­вете ме караше да оста­вам и ме учеше да изстис­квам парцала за пода, направо се подигра­ваше с мен. Затова винаги ми се искаше да избягам от всич­ките тези учи­тели, уче­ници и цялата тази инсти­туция „учи­лище”. Днес си спом­ням за него с отвраще­ние. Предпо­чи­тах да бъда вкъщи, където обик­но­вено пишех раз­кази и четях. Майка ми имаше огромна биб­лио­тека, а сред книгите бе пъл­ната Голяма медицин­ска енцик­лопе­дия. Между стра­ниците бяха сложени малки гъв­кави гра­мо­фонни плочи, като учебно помагало. Спом­ням си ста­ти­ята „Шизофре­нично бъл­ну­ване”… беше ми много инте­ресно и обо­жа­вах да изу­ча­вам всичко това. И Гогол също… Мама не ме е гле­дала, защото нямаше време, тя винаги рабо­теше, но въпреки това никога не ми е хрум­вало да я обви­ня­вам за това. Бях само­сто­я­телна, сама си орга­ни­зи­рах всичко. В учи­лището бях нещастна, но когато ста­нах сту­дентка във ВГИК, усе­тих огромно щастие — наме­рих при­я­тели, съмиш­ле­ници, инте­ресни занима­ния и ходех да гле­дам в кино­са­лона шедьов­рите на све­тов­ното кино.

За времето

– Времето е безценна суб­станция. Меч­тая за часов­ник без стрелки, а когато го поглеж­дам, той да ми съобщава с човешки глас колко ми остава да живея. В ника­къв слу­чай не искам да съм вечна тук.

За смъртта

– Виждам смъртта като реална дама, която живее сред нас (така е в „Послед­ната при­казка на Рита”). Тя изобщо не е страшна, дори напро­тив — усмих­ната е. Тя „над­зи­рава” хората и ги при­бира, когато дойде моментът им. В битов план смъртта е без­об­разна и етична, но това са все моменти, свър­зани с телес­ната обвивка и деформаци­ята й от времето, а смъртта едва нак­рая и окон­ча­телно обез­об­ра­зява тази обвивка, лиша­вайки я от душа. Към соб­стве­ната си смърт се отна­сям като към начало на след­ващо пътеше­ствие, но вече без уяз­вимото си тяло. Затова, когато дойде моят момент да си оти­вам, ще се сбогу­вам с близ­ките си, зат­ва­ряйки очи, ще се подготвя за чуде­сен сън. Зная нача­лото на този сън. Това ще бъде един заснежен коло­воз, а до ста­рия вагон първо ще видя Фаина (моята баба) — напарфю­ми­рана и нагла­сена с кра­сиви дрехи. Всич­ките си филми посвеща­вам на нея — та нали и те също са един вид сънища.

За режисьор­ския опит

– Преди да застана зад каме­рата, тряб­ваше да напиша това, което ще снимам. След това пра­вих раз­кад­ровка, напи­сах режисьор­ския сце­на­рий, тър­сех обекти, рису­вах деко­рации и скици на костюми, про­веж­дах кастинг… Почти всичко — сама. Та аз тогава дори нямах сни­ма­чен екип, само моя съмиш­ле­ник Земфира, която отго­ва­ряше за звука и музи­ката. Аз съм от онези, неудържи­мите, докато не си изпея песента докрай — няма да умра.

 .