Три мита за сирийския конфликт

Три мита за сирийския конфликт

Публикувано от:

Автор: Саид Гафуров, “Взгляд”.

В петък външните министри на Русия и САЩ обсъдиха политическата ситуация в Сирия. Вашингтон продължава да настоява, че Башар Асад трябва да си ходи, за това говори и част от сирийската опозиция. Впрочем с друга нейна част на Москва й се удаде възможност да осъществи контакт като посредник. С други думи, процесът върви. А това е подходящото време да се развенчаят редица устойчиви митове – и за Асад, и за опозицията, и за Сирия изобщо.

Коментирайки новините, например тази, че „Свободната сирийска армия“ иска да преговаря с Русия, нека преди всичко разберем кого все пак и Москва, и Дамаск смятат за терористи. Това е много важен въпрос, но той по правило е скрит зад истерията на западната преса, която безкритично възпроизвежда както руски медии, така и мненията на т.нар. експертни общности.

 

Отговорът на този въпрос е прост и вътрешно непротиворечив. Нетерористи са тези, които независимо от отношението им към правителството в Дамаск са съгласни да приемат участие в свободни и демократични избори в Сирия (поредните парламентарни избори са насрочени за март 2016 г.). А тези, които предпочитат стрелбата и подривната предизборна агитация, са терористи, които се опитват да се доберат до своите политически цели с помощта на убийства и сплашване на населението.

Мит първи: Сирия е авторитарна диктатура и революцията е неизбежна

Действащото правителство на Сирия и президентът Башар Асад поддържат националното помирение и демокрацията – и това е напълно естествено за тази политическа сила, зад която стои мнозинството и която е убедена в успеха си на едни свободни избори. Обратното, бунтовниците се борят за възможността със сила да се заглуши гласът на поддръжниците на правителството – именно оттук и произтичат ултимативните им искания за оставка на президента. Те буквално настояват за това, че право да избират и да бъдат избирани могат да бъдат само техни съмишленици, а демократичните права на опонента трябва като минимум да бъдат ограничени (ако не и изобщо да бъдат премахнати).

Нашето безкритично повтаряне на инсинуациите на западните медии водят към това, че руснаците престанаха да разбират самата природа на случващото се в Сирия. А тази страна изобщо не е диктатура, не е тирания и дори не е автокрация, както се опитват да ни убедят. Това е истинска демокрация (дори и в условията на военни действия) с всички нейни както положителни, така и отрицателни страни. В парламента Сирия е представена о дузина партии. Да, създаването на партии по религиозен или националистически принцип е забранено, но тъкмо затова от 250-те депутати почти 80 са „независими“ (а има още ислямисти, кюрди, арменци, асирийци, други малцинства, които идват и по партийни списъци също). Баасистите – членове на управляващата партия – преди войната бяха два милиона, сега са останали около един, но и другите партии – от комунистите до националистите от „Хизбул-Кауми“, от либералите до „Обединените социалисти“ – наброяват стотици хиляди души.

В Дамаск парламентаристите водят активна дейност, приемат бюджети и закони, опитват се да осигурят синекури на своите поддръжници, делят министерства и държавни компании, ядат бюджетни пари, правят си един на друг малки пакости, лобират за интересите на бизнесмени, готвят се за следващите избори, опитват се да разцепят партиите на съперниците. Изобщо политическият живот е ключов. Що се отнася до медиите, в страната се издават безброй вестници и списания както опозиционни, така и проправителствени. Вярно, с телевизионните канали е по-сложно, а в условията на икономическа криза цените на интернет услугите трудно се преглъщат, но още преди войната Асад направи завод за производство на сателитни антени и приемници, така че сирийците гледат телевизионните канали на всички арабски страни, като правило критично настроени към официален Дамаск.

Изобщо левантийската (Сирия и Ливан) политическа класа е много интересен феномен. В големите градове на Леванта – Дамаск, Бейрут, Алепо – гражданското общество е създадено отдавна, още по време на Османската империя с „търговски капитализъм“. При това – не го смятайте за игра на думи – левантийската политическа класа беше отлъчена както от формалната власт (тя принадлежи на нашествениците – османци, египтяни, французи, англичани), така и към реалните политически сили в страната. Собствениците на живота – едри феодали (шейхове, принцове, религиозни общества), за разлика от повечето страни в света, не се стремели към големите градове под контрола на чужденци, а предпочитали да остават в своите замъци. Разривът между бързо развиващите се Дамаск, Бейрут, Алепо и останалите се задълбочавал – гражданите, вече второ поколение, престанали да се чувстват част от клана, общината или племето. Те станали просто граждани. Бидейки отлъчени от властта и реалните политически сили, те формирали общественото мнение и създали гражданско обществено мнение, от което силно страдали и османците, и французите, и вождовете на вече независима Сирия. Съвсем не е случайно, че това, което изтоковедите нарекоха „мюсюлмански ренесанс“, в арабския свят тръгна именно от Сирия, а не, да речем, от Кайро. Именно сирийците-граждани с техните граждански общества, вестници и публични дискусии започнаха възраждането на арабските нации.

Мит втори: Против Асад като представител на алауитите се бори с националното мнозинство – мюсюлманите сунити.

 Вярно е, че левантийските социални структури все още носят в себе си елемент на клановост – както е вярно и това, че членовете на клана по правило принадлежат към едно вероизповедание. А може би именно затова, че клановата и религиозната структура съвпадат, както се опитват да ни убедят западняците. Нещо повече, често се срещат случаи, когато в клана влизат (или поддържат клана) политици-друговерци. Това все още не е норма, но вече не е и рядко изключение. Религията е вторична по отношение на социалното, а в съвременните условия на Сирия – и в икономическо отношение. При това във всяка религиозна група съществуват няколко клана, а не рядко и вътрешните професионални противоречия се оказват много по-остри, отколкото са професионалните извън групата. С особена сила това важи за големите групи – каквато е например тази на мюсюлманите сунити. И само няколко (и то не най-големите, макар и влиятелни) сунитски кланове решиха да поддържат бунтовниците, докато преобладаващото мнозинство от мюсюлмани сунити останаха на страната на законното правителство.

Клановете са обществена реалност. Но клановете не са реалността, която се харесва на обикновените хора. Асад, говорейки за необходимостта от демократизация на обществото и за политически реформи, ги използва именно за да смачка остатъците от властта на клановете, средновековни по самата си природа.

Но на вълната на „арабската пролет“ няколко влиятелни клана решиха, че е дошло тяхното време. В началото те се опитаха да вземат властта по мирен път – по египетски или тунизийски образец.

Тогава недоволните от положението си кланове решиха да играят ва-банк: внесоха в страната огромни количества оръжия и чуждестранни наемници и започнаха въоръжен метеж. Но и тази игра се провали. Армията масово остана вярна на клетвата си. В отговор бунтовниците раздадоха оръжие на членове на своите кланове, а също и на недоволни от положението и безнадеждността на жизнените си перспективи градски маргинали, на лишените от бъдеще синове на селяни земеделци, както и на криминални елементи. Но и това не помогна.

И тогава дойдоха ислямистите.

Мит трети: Под предлог, че ще се бори с „Ислямска държава“, Асад иска да разгроми опозицията с помощта на Русия, след като опозицията също е враг на „Ислямска държава“.

Не всички разбират, че причините за борбата на умерените бунтовници с ислямистите са дълбоките противоречия помежду им. Работата е там, че по традиция, от самото си възникване, политическият ислям се стреми към унищожаване на политическата власт на клановете – те са за единството на умма (мюсюлманската общност). И днешният терористичен псевдоислям не се отказва от този принцип.

Ако Башар е готов да се споразумее с клановете (средновековните останки ще бъдат разгромени на изборите; в края на краищата дори в оцелелия от многогодишна гражданска война Ливан системата на клановете скоро ще си отиде – тя просто не може да се съхрани в ХХІ век, и това го разбират дори клановете), то уахабитите, с техните средновековни порядки – просто от друга част на учебника по история на Средните векове, тези кланове просто ще бъдат унищожени. Ще ги унищожат физически заедно с техните вождове. Така e прието в „Ислямска държава“ и Джабхат ан-Нусра*.

В официален Дамаск разликата между привържениците на твърдия и мекия подход дори не е толкова голяма. И те, и другите разбират, че политическото решение на конфликта е единственото приемливо, че не трябва да се убиват всички бунтовници, а да бъдат заставени да оставят оръжието за сметка на политическата агитация (за което, естествено, са им необходими гаранции за личната безопасност, както и политически права). Разликата освен това е и в разбирането за съотношението между целта и средствата за нейното постигане. „Гълъбите“ смятат политическият процес, националният диалог и средство, и цел за успокояване на ситуацията. За „ястребите“ политическото решение е главната цел, но необходимите средства за нейното постигане са силови подходи по проблема (по-трудно е да се реализират правата на политическите активисти в парламента, след като кандидатът може просто да бъде убит).

Има ли смисъл да се договарят с умерените бунтовници Русия и Асад? Безусловно да. Разсъждавайки за политиката и войната, Карл фон Клаузевиц казва: „Първоначалните политически намерения са подложени в течение на войната на значителни изменения и в края на краищата могат да се видоизменят и да се обърнат наопаки, защото те се определят от постигнатите успехи и вероятните им последствия.“ Бунтовниците се надяваха в много кратки срокове най-безцеремонно да вземат властта. Но не им се получи – мнозинството (нека да не е абсолютно) от сирийските кланове поддържаха все пак баасистите, а градовете с течение на времето минаха на страната на Асад, защото той иска да завърши войната с примирие, докато бунтовниците искат „всичко или нищо“.

Асад не се сражава за власт per se. На него му е необходим общонационален мир и демокрация с възможен преход от президентска към парламентарна република (като в Ливан). Казват, че живото куче е по-добро от мъртвия лъв, а жив лъв е още по-добре от мъртъв („Асад“ означава лъв). Действащият президент има устойчива и активна поддръжка от повече от половината от населението на Сирия, а много критици го смятат за „по-малкото зло“, просто защото знаят какво представляват противниците му.

Това, което в условията на демокрация баасистите разиграват на президентските и на парламентарните избори, е добре известно и на бунтовниците – затова те поставят като задължително условие за мира оставката на избрания от народа президент. Но след тези избори ще дойдат следващите, а смисълът на съществуването на политическата опозиция се състои в това да преживеят поражението в креслата на парламентарната опозиция и в края на краищата да сформират ново правителство.

От друга страна, създава се впечатление, че на Асад му е изгодна една загуба на мартенските избори (за да може опозицията да оглави преходното правителство) в условията на постепенна трансформация на републиката в парламентарна. В крайна сметка когато на следващите парламентарни избори „Баас“ и партиите от Народно-патриотичния фронт гарантирано спечелят, държавният глава вече ще бъде премиер. Но тук е трудно да се предскаже каквото и да е – майсторството на сирийците в задкулисните политически игри е невъзможно да се надмине, научили са го през 5000 години цивилизация.

* Джабхат ан-Нусра – ислямистка групировка и клон на „Ал Кайда“ в Сирия. 

 

Превод: Рени Нешкова, “Гласове”.