Тази крива, крива Русия

Тази крива, крива Русия

Публикувано от:

По-добре е да грешим със САЩ, отколкото да сме прави с Русия – попадна ми такава мисъл пред очите преди няколко дни. Тя принадлежи на чешката публицистка и социоложка Иржина Шиклова. Сентенцията й е пореден принос към обществената дискусия в много източноевропейски страни, включително нашата. Тази дискусия е с ярко изразени русофобска и русофилска риторика и характерно за нея е, че гледа геополитиката през призмата на етническото, като му вменява константни политически пороци и добродетели с почти религиозна вяра.

На мен изказването на г-жа Шиклова ми напомни нещо, бръкнах по-дълбоко в паметта си и изрових стихотворение на поета Христо Радевски. То е емблематично за времето творение, нарича се “Към Партията”. За днешните юноши следва да поясня, че “Партията” в него е изписана с главна буква, защото беше само една – комунистическата, и беше сакрализирана до равнището на отричания от тогавашната идеология демиург. В произведението има внушение, донякъде сходно с това на г-жа Шиклова:
…..

Мен хулите не ме смущават,

врагът с които те покри –

аз знам, аз вярвам, че си права,

когато съгрешиш дори!

…И ако нявга се забравя

и почна да те клеветя –

не ме заплювай! Аз тогава

не бих заслужил чест такава –

дори на храчките честта!

По-нататък друг чешки журналист – Иржи Пеги, синтезира мислите на Шиклова пред изданието Novinky. Признава, че САЩ правят грешки: “През последните 20 години САЩ допуснаха сериозни грешки на международната арена: от военни интервенции без санкции от страна на ООН, до неспособност да консолидират страните, по които са нанесли удари”. Но – натъртва г-н Пеги идеята на Шиклова – “…тези, които следят американската обществена дискусия, знаят, че САЩ сериозно и критично спорят и правят това много по-обосновано, отколкото някои чешки критици на американската политика”. Вследствие на тези дискусии Америка се променяла за добро, а президентът Обама се вслушвал в тях и се отказвал от някои операции – в Сирия например. В Русия нямало такова нещо като дискусии, там имало само пропаганда, твърдят авторите.

Другото им важно заключение е, че Русия е империя и страда по СССР, а САЩ не са империя. Просто “много страни натрапват на Америка ролята на световен полицай, защото им е по-евтино и удобно да се “крият” под американския чадър.” Признавам, че това обяснение на причината за недомислените и трагични военни намеси на САЩ в десетки точки на света ме позасмя. Съгласете се – само добротата и мекотата на САЩ не им позволяват да се откажат от “натрапената” роля на световен полицай… Ами хумористично си е.

В САЩ има твърде могъщи кръгове, които гледат света като провинция. И са убедени, че тази провинция следва да имитира или поне да слуша лидера. За да няма наказание. Иначе чехите журналисти са прави – САЩ никого не желаят да заробват или превръщат в традиционна колония. Стига им признанието кой е водачът на света, със съответните екстри за него – водача, разбира се. Нам, на чехите и на още десетки и десетки страни такъв принцип на световното устройство явно изглежда приемлив. Тоест представата, че страните ни са малки вагончета и работата на правителствата е да прикачат вагончето към най-могъщия локомотив, за да дотракаме до светлото бъдеще без проблеми, като че ни устройва.

Обаче какво става, когато има страни, нежелаещи да са вагони? Русия очевидно е такъв пример. В нея, разбира се, също е пълно с кръгове от имперски носталгици. Нещо повече – част от русофилите у нас и други източноевропейски страни бленуват не по Русия, а по тоталитарната й система – “твърдата ръка” и липсата на многопартийност и свободна преса, дори с наличието на лагерите за несъгласни, ако щете.

Но и тези кръгове са преходно явление. И този режим става минало. Вярно, не безвъзвратно, но почти. Аз не го искам, има милиони като мен.

Май цялата работа е все пак там, че Русия силно се промени – идеологически, но и икономически. И продължава да го прави със стряскащи темпове. Дали точно това обстоятелство не извади на преден публицистичен план вехтата поляризация на русофили и русофоби?

Дали тъкмо това не е разковничето на тази модифицирана нова Студена война? Това се питам, като си спомня Русия от началото на 90-те – беше жалка картинка вътре, гледана със симпатия и състрадание отвън. Москва гъмжеше от просяци, тогава за пръв път видях неприбрани умрели на улицата, много заплати се плащаха в натура, 2 долара бяха сериозна дневна сума, страховити олигарси се разпореждаха в различни региони и индустрии, често имаше съобщения за издъхнали от глад. Когато тази Русия каза към водените от САЩ НАТО: “Не щем бомбардировки и нови граници в бивша Югославия”, в отговор чу нещо такова: “Вие не сте пълноправно вагонче, но и локомотив не сте, за да казвате каквото и да било”…

Е – за десетилетие и нещо Русия стана локомотив. Не съм видял по-бързо променяща се страна през тези години. Появиха се ред, богатство, размах. И – странно – правопропорционално на това намаля симпатията към Москва откъм Вашингтон.

Русия загуби Студената война, но всеки победител знае – никоя победа не е завинаги, ако победеният е жив. Тоест – ако си диктатор и слушаш – има прошка. Ако си малък диктатор с атомна бомба – има изолация и прошка, дори да си прекалено уродлив.

Но ако напредваш прекалено бързо по моята писта; ако ми дишаш във врата и ми настъпваш петите – о, това не се прощава.

Автор: Бойко Ламбовски, в .Сега