Спасението на САЩ: Прозорецът на възможности

Спасението на САЩ: Прозорецът на възможности

Публикувано от:

Автор: Ростислав Ишченко

Парадоксът на текущата глобална криза е в това, че през последните пет години всички що-годе отговорни и самостоятелни държави полагаха неимоверни усилия за спасяването на Съединените щати от заплашващата ги финансово-икономическа и военнополитическа катастрофа. При това го правеха независимо от не по-малко последователните действия на Вашингтон, насочени към дестабилизация на световния ред, справедливо определян като Pax americana („Американски мир”).

Понеже политиката е игра с ненулева сума, тоест, загубата на един не означава непременно печалба за друг, въпросният парадокс си има логично обяснение. Криза във всяка една система възниква, когато вътрешната й организация влезе в противоречие с обема на наличните ресурси (тоест, когато те вече не стигат, за да се поддържа нормалното функциониране на системата в обичайния й режим). Ситуацията предполага минимум три основни варианта за решаване на проблема:

1. Реформиране, при което вътрешната организация на системата по еволюционен път се привежда в състояние, съответстващо на ресурсната база.

2. Крах на системата, при който същото се случва по революционен път.

3. Консервация, когато въздействията, заплашващи системата, се отстраняват по силов начин, а взаимоотношенията вътре в системата безкомпромисно се консервират върху базата на неравноправни взаимоотношения (няма значение дали между класи, съсловия, касти или държави).

Методът на консервация

Са се опитвали да приложат Китай, от времето на династиите Мин и Цин, а също и Япония, от епохата на Токугава. Този метод е действал успешно преди да настъпи (през 19 век) епохата на капиталистическата глобализация.

Но двете източни цивилизации (вътрешно достатъчно стабилни) не издържали сблъсъка с технологично по-съвършената (а оттук и по-мощна във военнополитическо отношение) европейска цивилизация. Япония намерила изход по пътя на модернизацията (реформирането) си още през втората половина на 19 век, Китай за цяло столетие затънал в дебрите на полуколониална зависимост и кървави граждански войни, докато новият комунистически елит под ръководството на Дън Сяопин не формулирал своята концепция за модерни реформи.

Този пример води до извода: консервация на системата е възможна само в случай, че тя е застрахована от всякакви нежелателни външни въздействия, тоест, контролира глобализирания свят.

Противоречието между концепцията за излизане от кризата, приета от американския елит, и алтернативната концепция, предложена от Русия, подкрепена от Китай, след това от БРИКС, а сега вече и от значителна част от света, се състои в това, че политиците от Вашингтон изхождат от обстоятелството дали е налице възможността изцяло да контролират глобализирания свят и да насочват развитието му в необходимата за тях посока. Затова, сблъсквайки се с изчерпаната ресурсна база за осигуряване на глобална хегемония, те се опитаха да решат въпроса по метода на силовото потискане на потенциалните опоненти с цел преразпределяне в своя полза на глобалните ресурси.

В случай на успех САЩ биха получили възможност да повторят опита от края на 80-те – началото на 90-те години, когато крахът на СССР и намиращата се под негов контрол световна система на социализма позволи на Запада да излезе от кризата чрез преразпределяне на глобалните ресурси в своя полза. На новия етап вече става дума за преразпределяне на ресурсите не в полза на колективния Запад, а изключително в полза на САЩ. Въпросният ход даваше на системата отсрочка, която би могло да се използва за създаване на режим за консервация на неравноправните отношения, при който определящият контрол на американския елит върху силовия, суровинния, финансовия и промишления ресурс го предпазва от опасността системата да се счупи отвътре, а ликвидацията на алтернативни силови центрове гарантира системата да не бъде разбита отвън, като я прави вечна (във всеки случай, в един исторически обозрим период от време).

Алтернативният подход

(Нека го наречем условно руско-китайски) предполагаше, че общият ресурс на системата ще бъде изчерпан, преди САЩ да успеят да създадат механизми за консервация на своята глобална хегемония. На свой ред, това водеше към разтегляне и пренапрежение на силите, осигуряващи имперското потискане на глобалната периферия в интерес на вашингтонския център, а нататък – и към неизбежен крах на системата.

Преди двеста и дори преди сто години политиците биха действали според принципа „бутни падащия” и биха се готвели да си поделят наследството на поредната рухваща империя. Обаче глобализацията не само на световната промишленост и търговия (тя вече бе постигната към края на 19 век), но и на световните финанси прави крахът на американската империя крайно опасно и обременително мероприятие за целия свят. Грубо казано, САЩ биха могли да погребат цивилизацията под своите руини.

Във връзка с това, в рамките на руско-китайския подход, на Вашингтон настоятелно му се предлагаше компромисен вариант, предполагащ бавно еволюционно размиване на американската хегемония, постепенно реформиране на международните финансово-икономически и военнополитически отношения на базата на съществуващата международна правна система.

На американския елит му се предлагаше „меко кацане” със запазване на значителна част от неговото влияние и активи, но с постепенно адаптиране на системата към съществуващите реалии (привеждането й в съответствие с наличната ресурсна база) предвид интересите на човечеството, а не на неговата „най-добра част”, представлявана от „триста семейства”, които де факто ги грозеше възможността да се превърнат в не повече от трийсет семейства.

В края на краищата, винаги е по-добре страните да се разберат, отколкото да се гради нов свят върху пепелището на стария. Още повече, че съществува световен опит за подобни споразумения.

В него влиза и практиката за изкупуване на предприятията от собственика при национализация вместо обикновената им конфискация, и руската практика за общонационален консенсус от последното десетилетие, когато олигарсите бяха убедени (по пътя на репресии, приложени спрямо най-наглите и несговорчивите) да си поделят властта и доходите с народа и държавата. Резултатът, разбира се, не удовлетвори радикалите и от двете страни, но за сметка на това се избегна гражданската война и разрушаването на държавността.

Чак до 2015 година американският елит (във всеки случай, онази негова част, определяща политиката на САЩ) беше убеден, че ще е достатъчна наличната финансово-икономическа и военнополитическа мощ, за да бъде пречупен целият останал свят и да се консервира хегемонията на Вашингтон чрез лишаване от реален политически суверенитет и каквито и да било икономически права на всички, включително на последния етап – и народа на САЩ. Неин сериозен съюзник стана евробюрокрацията – т. е. компрадорската, космополитна част от елита на ЕС, чието благополучие се градеше върху интегрирането в трансатлантически (тоест, контролирани от САЩ) структури на ЕС (в който тезата за атлантическата солидарност се превърна в геополитическа догма) и НАТО, въпреки интересите на националните държави – членки на Евросъюза.

Изострянето на борбата

Обаче проточилата се значително повече от предварително планираното украинска криза, рязкото военнополитическо активизиране на Русия в регулирането на сирийската криза (на която САЩ не намери адекватен отговор) и най-важното, прогресиращото създаване на алтернативни финансово-икономически структури, поставящи под въпрос позицията на долара като фактически световна валута, доведоха до активизиране на склонната към компромиси част на американския елит (която през последното десетилетие и половина по същество беше отстранена от сериозно влияние при вземането на стратегически решения).

Последните заявления на Кери и Обама, движещи се в диапазона между готовността за взаимно приемлив компромис по всички спорни въпроси (дори на Киев се дават указания да изпълнява Минските споразумения) и продължаването на курса на конфронтация, са белег за изострянето на борбата във вашингтонския истеблишмънт.

Крайният резултат от тази борба е непредсказуем – прекалено голям брой статусни политици и влиятелни семейства са свързали своето бъдеще с курса за консервация на имперското доминиране, та отказването от него да мине за тях безболезнено. Реално, на карта са поставени многомилиардни състояния и цели политически династии.

Обаче с абсолютна точност може да се констатира, че за всяко едно решение съществува определен прозорец на възможности. И фактите говорят: прозорецът на възможностите, позволяващи на САЩ меко и компромисно приземяване, се затваря. Вашингтонските елитни кръгове вече неизбежно ще се сблъскат със значително по-сериозни проблеми от онези, които ги очакваха преди 10-15 години. Но засега все още става дума за приземяване, макар и вече по-твърдо и проблематично, а не за катастрофа.

Между условията на компромис и крах

Въпреки това САЩ трябва да мислят бързо. Техните ресурси се стопяват значително по-скоростно, отколкото са предполагали авторите на плана за имперска консервация. Изгубването на контрол над страните от БРИКС се допълва с пълзящата, но доста бързо протичаща загуба на контрол върху европейската политика и началото на геополитическото маневриране на монархиите от Близкия изток. Създадените и запуснати от Русия, Китай, БРИКС финансово-икономически структури се развиват по своя собствена логика и Москва и Пекин не са в състояние прекалено дълго да забавят развитието им в очакване да се прояви американската способност за договаряне.

Някъде през 2016 година точката на връщане назад окончателно ще бъде премината и американският елит вече няма да може да избира между условията на компромис и на крах. Единственото, което те тогава ще са в състояние да направят, ще е да затворят с трясък вратата, опитвайки се да повлекат след себе си в бездната и останалия свят.

Самоубийството със сигурност ще сполучи, но проблемът за убийството на цивилизацията не е толкова лесно разрешим дори с наличните американски ресурси. А какво ще остане от тях след една-две години?

 

Превод: Надя Попова, Нова Зора бр.43 / Поглед Инфо.