Фото: Оля Ал-Ахмед

Фото: Оля Ал-Ахмед

“Свети Пантелеймон” – църквата на прокудените белогвардейци

Публикувано от:

Храмът донесъл утеха на графини и офицери, избягали от болшевиките

Църквата „Св. Пантелеймон” ще празнува на 27 юли, когато почитаме нейния патрон. Той живял в Никомидия през III век. Син на сенатора Евстрогий. Учил при знаменития лекар Ефросин. След като приел християнско кръщение, получил дара на лечителството и чудотворството. Св. Пантелеймон е правил истински чудеса при лечението на болните. Бил убит през 305 г. по времето на император Максимилиян след жестоки мъчения. Вместо кръв от тялото му потекло мляко.14081282_10207087972254079_742466568_n

„Храмът „Св. Пантелеймон” е построен през 1923 г. от руските военни инвалиди, принудени да напуснат Родината си след октомврийските събития през 1917 г. Точната дата не е запазена в архивите. Знае се обаче, че това е станало през 1923 г. – годината, в която е построен и първият храм на белоемигрантската общност в Париж в предградието “Кламар”. Това са първите два храма, съградени от прокудените руснаци. „С този факт “Св. Пантелеймон” става още по-ценен, още повече, че в България белоемигрантите намират своя втора родина”, казва архимандрит Филип Василцев.

Когато бях малка, в неделите майка ме водеше в една мъничка църква в Княжево, където общувахме с такива като нас – белогвардейци от старата руска емиграция. Моят пра-дядо Иван /на когото е кръстена майка ми – поетесата Ваня Петкова/ е донски казак, генерал от Царската армия от Ростов-на-Дон, кавалер на Георгиевския кръст, православен християнин. Награден е с 12 почетни кръста за храброст. След Червената революция бяга с жена си – графиня Анастасия, и се спира в България, във Велико Търново. По-късно семейството се преселва в София и така се започва моят род по майчина линия. Често посещавахме приюта за белогвардейци, както го наричаше майка ми по онези времена. Така ми е останал и в съзнанието. Събирахме се там през почивните дни, носихме на руснаците храна, завивки и други неща за бита. Спомням си графинята Лидия Петровна.

Често с майка ми пееха руски романси

Любимият им беше “Ямщик не гони лошадей”. С други белогвардейци организираха поетични вечеринки, на които рецитираха Пушкин и Есенин. Всички хора от детските ми спомени, напусна този свят. След толкова години реших отново да се върна в малкият небесносин храм „Св. Пантелеймон” .

През 1923 г., когато е построен храмът като домашна църква към Инвалидния дом в Княжево, председател на Съюза на руските военни инвалиди е Дмитрий Александрович Абрамович – полковник от Императорската армия, кавалер на Геортиевския кръст, православен християнин. Положението на руските емигранти – инвалиди по онова време било отчайващо: „Не знаят езика, без познати, с патерици или без ръце, с простреляни бели дробове или пробит череп…, но с гордостта на руски офицери, с особени разбирания за чест … а в джоба си няма нито стотинка, с окървавена риза, шинел, с кръст на гърдите…” , гласи оригиналният текст , чийто правопис е запазен до наши дни. Първоначално Инвалидният дом се е помещавал във вили под наем, по-късно били издигнати още няколко постройки. Средствата за наема, за строителството и обзавеждането на целия комплекс се събирали с благотворителни акции от Съюза на инвалидите, както и от други организации: Руско-българския комитет под ръководството на митрополит Стефан, който особено близко до сърцето си приемал нуждите на руските белогвардейци-инвалиди, Дружеството за единение на русите в България, Съвет на руските посланици, Руската, Американската и Българската организации на Червения Кръст, Всеруския съюз на градовете и Всеруския земски съюз. От април 1925 година започнали да постъпват средства от Задграничния Съюз на руските военни инвалиди (Париж). От 1923 до 1944 година България, както и всички страни-членове на Лигата на нациите, ежегодно отчислявала от бюджета си средства за издръжката на руските белоемигранти. Създадени били скромни битови условия за инвалидите – напълнили дюшеците със слама, мебелите се скалъпвали собственоръчно. Съюзът на руските военни инвалиди открил работилници, за да могат да работят инвалидите според силите си.. Селската община в Княжево пък отделила участък за безплатно сечене на дърва. Като узнал за желанието на инвалидите да се трудят

Негово Величество цар Борис ІІІ изпратил в инвалидния дом тезгях и комплект инструменти

към него. И така животът на белите князе и графове в Княжево лека-полека потръгнал. Църквата била истински духовен център за всички руски емигранти. А за инвалидите тя била жизнено необходима. Те си спомняли колко тежко било за тях, православните, през Страстната седмица: „Без изповед, без причастие…Да се облекчи душата…да се пречисти… – тежестта напира навън, когато виждаш сълзи в очите на всички…”. И ето, най-после, те можели да се причестят в свой храм. Най-после на територията на Инвалидния дом е построено ново здание, съвсем обикновено, по-скоро прилича на малка селска къща, с единствен малък купол. Средствата не стигали. Енориашите украсявали храма със собствените си ръце.

Донесли семейните си икони, които здраво са стискали, напускайки Русия

книгите на Свещеното Евангелие, които запазили в скитанията си като особена скъпоценна вещ – всичко това с радост дарили на своя храм. Най-почитани в храма са Тихвинската икона на Божията Майка, пазеща хората на път, иконата на св. Пантелеймон и Казанската Св. Богородица, която се е съхранила и до днес. В малката руска църквичка са и иконите на св. пророк Илия и на св. благоверен княз Александър Невски. На иконата четем надпис: „На негово Императорско Величество господаря Император Александър Александрович с благословия от руския скит „Св.пророк Илия” в Атон. 1893 г.”. Как е попаднала тази икона в храма „Св.Пантелеймон” в Княжево, подарена от атонски монаси на Александър ІІІ – можем само да гадаем. Внимателно се съхраняват уникални ръкописни ноти на православните песнопения от 20-те и 30-те години. На първо време в храма служили руски свещеници сред емигрантите – Шевельский, протойерей Георгий Степанович Голубцов, протойерей Андрей Александрович Ливен, Негова светлост княз Николай Георгиевич Бутков – военен протойерей. По-късно

в храма идвал да служи архиепископ Серафим Соболев

който преди няколко месеца бе канонизиран за светец. Владика Серафим е направил дарение на Съюза от 10 хиляди лева за оказване на незабавна помощ на групата инвалиди, останали без покрив в студената зима на 1923-1924 г.

Благодарение на своята активна дейност в края на 30-те години и началото на 40-те, Съюзът на руските инвалиди остава най-мощната и дееспособна руска емигрантска организация в България. Постепенно сменял своя облик и храмът „Св.Пантелеймон”: скромната камбанария била украсена с великолепна камбана, подарена от генерал Сизов през 1937 г. Постепенно се попълвала и църковната утвар, все по-хубава ставала украсата. Стените се попълват с все повече икони. Въпреки всичките промени, извършени в България след Втората световна война, храмът „Св.Пантелеймон” на територията на Дома на нетрудоспособните руснаци се запазил, службата в него никога не е прекъсвана, макар че броят на енориашите постепенно намалявал. След Втората световна война много емигранти решили да се върнат в Родината си. Те обаче се страхували да вземат със себе си в СССР личните си икони, които останали в „Св. Пантелеймон”.

През май 1952 г. Московската Патриаршия изпратила в България нов благочинен на руските православни енории – протойерей С. В. Казанский, който след месец докладвал, че „енорията в Княжево има свой свещеник и храм в Инвалидния дом, енориашите са 180 инвалиди”. През 60-те години монахът Николай (Г.Н.Шелехов) нарисувал специално за храма 12 икони, посветени на дванадесетте празника. Църковен настоятел по това време станал Петко Иванов Петков, или както всички го наричат – Пьотър Иванович . Той е жив и до днес, на 94 години е и още бодро служи в храма. През 1977 г., с решение на Светия Синод на Българската Православна Църква, от 30 септември църквата „Св.Пантелеймон” била придадена към Подворието на Московския и на цяла Русия Патриарх в София – храма „Св. Николай Мирликийски”. През 1993 г. Руската фондация за милосърдие и култура извърши ремонт. По проект на Олег Соболев – руски архитект, живеещ в България е оформена камбанарията. Вратите били укрепени и 13 метални решетки били поставени на всички прозорци. Средствата (хиляда швейцарски франка) дарил барон Едуард Александрович фон Фалц-Фейн, живеещ по това време в Лихтенщейн. Николай Трейман направил прекрасни снимки на всички икони. И съвсем навреме! През нощта на 23 срещу 24 юни 1994 г. храмът бил ограбен. Престъпниците разбили решетката на прозореца и откраднали сребърен напрестолен кръст и 8 икони. След това произшествие външните прозорци на храма били зазидани.

Към началото на 90-те години в Инвалидния дом са живели 18 руски емигранти от старото поколение белогвардейци. На тях им отделяли специално внимание миряните, неравнодушни към съдбата им, и други белоемигранти, които живеели в столицата – помагали им материално, устройвали им концерти и празнични вечери и ги изпращали в последния им земен път. Последната обитателка в Дома на руските емигранти от първата вълна – Прасковья Родионовна, e починала през 2012 г. на 90 г. Сега вече там няма нито един представител на руската белоемиграция. Храмът се обгрижва от Подворието на Патриарха на Москва и цяла Русия. Домът и всички постройки в двора сега действат като старчески дом за хора с деменция към Столична община.

В малката небесносиня църква всеки може да отиде, да запали свещ и да се помоли. Щом звъннете на звънчето, ще ви отворят. Вътре все още витае руският дух.

От три години в храма служи отец Димитър. Често, по големите празници, тържествената литургия се отслужва и от настоятеля на Подворието на Руската православна църква в София архимандрит Филип. Свещи се продават от рускинята Людмила Алексеевна, четец е Александър Морозов. Всички те разказаха своите истории пред „Стандарт”.

Петко Петков пише на Путин

По повод 90-годишния юбилей на храма архимандрит Филип Василев връчи орден “Даниил Московски” – трета степен (на РПЦ), на Петко Иванов Петков, известен в руските среди като Петр Иванич. Отличието се дава за дългогодишната му дейност в помощ на храма „Св. Пантелеймон” и подпомагане на църковната дейност. 37 г. е настоятел на „Св. Пантелеймон”. Петко Иванов Петков сега е на 94 години. Майка му и баща му били руснаци. Останал сирак едва на 5 годинки с 9- годишната си сестра. Осиновил ги белоемигрантският офицер Борис Акимович Сухаревский – Донски казак от Всевеликата Донска войска, емигрирал в България с първата вълна. Още тогава казакът заръчал на малкия Петя до края на живота си да помага на руснаците. Той намира призванието си в храма. Занимава се с благотворителна дейност. Една от главните задачи била да ремонтира руското гробище в Княжево, където са погребани 126 души. Петко организира съботници, грижи се за всичките могили. Но са нужни пари за ремонт и поддръжка. Пише четири писма до посланика на Русия в България Юрий Исаков. Дори му е давал отчет по дати какво се прави. Писал и на Владимир Путин, но не изпратил писмото, защото междувременно видял резултата от молбите си! На 22 юни т. г. бе открит воински мемориал „Алея на героите” в памет на 14 съветски редници и офицери, загинали в България. 94-годишният Петко рецитирал по време на откриването стихотворението: „Спите, орлы боевые, спите спокойной душой, вы заслужили славу и вечный покой”. Петя е благодарен и на Ованес-Мелик Пашаев за 54-те паметника на руските могили на централното гробище. Благодарен е на настоятеля на руската църква Архимандрит Филип, който е направил два ремонта на храма. РКИЦ са ремонтирали покрива на църквата. Но след буря сега отново има нужда от ремонт.

Преди години Петко открива, че двете сестри на баща му, донския казак – леля Олга и Марфа, били живи, червените ги помилвали и не ги разстреляли. Той се свързва с тях и отива на гости в Русия. Взима шепа пръст от брега на Дон и я донася на баща си Борис.

И до днес дядо Петко си пазарува и готви сам. Пере и глади и всеки ден и ходи по 6 км пеш. от Павлово, до Златните мостове и Владая. Вдовец е, но има син и внук, който е зъболекар в Германия, както и внучка, която също работи в там като адвокат.

Людмила дошла да види сестра си, но останала

Людмила продава свещи от 22 г. в храма. Тя е от Ивановска област в Русия, в България живее вече 51 години. Дошла да види сестра си, която се омъжила за българин, но останала и се задомила тук. Тя има право да чисти в олтара със специална благословия. Един свещеник и казал, че ние, човеците се държим само на две основи – вярата и съвестта. Затова трябва винаги да се стремим да сме стъпили и на двете основи, съветва тя.

Александър Морозов дарява таланта си

Саша е женен за българка. Пее и чете в църквата напълно безвъзмездно. Преди светата литургия за 90-тата годишнина на храма лично Негово Преосвещенство епископ Константин постригва за четец Александър Морозов. От тогава той е на всяка служба и църковен празник. Благословил го е и архимандрид Филип. Саша има прекрасен глас и споделя притчата, че ако Бог е дарил някого с талант, а той не го използва и го заравя в земята, това е голям грях. Послушанието към църквата може да е да пееш в хора, да чистиш двора или свещниците – важното е да го правиш от сърце и с любов, казва диригента на църковния хор.

Отец Димитър мечтае за служби всеки ден

Отец Димитър е щастлив, че в храма идват и потомци на руските белогвардейци, и хора от бившите руски републики, и много българи от района. Храмът е минал през период на духовен вакуум, когато не се е посещавал по различни причини. Този вакуум е пряка последица от годините, в които хората са били осакатявани духовно. Но дори тогава църквата се запазва и властите се отнасят много снизходително към белогвардейците, защото са руснаци. По време на социализма редовно е имало служби. От 90-те години обаче те са само на големите празници. Желанието на отец Димитър е храмът да стане действащ ежедневно. Всеки, който иска да дари средства или икони, е добре дошъл.

И най важното, което трябва да помним, е да бъдем винаги благодарни на Бога!

Автор: Оля Ал-Ахмед, в. Стандарт

Снимки: Оля Ал-Ахмед