Ролята на САЩ в българския „преход“

Както за американските антикомунисти и бойци от Студента война така и за българските нищо не би могло да изглежда по-обещаващо. Студената война свърши. Силите на Западната цивилизация, капитализма и доброто победиха. Съветския съюз бе пред разпад.  Българската комунистическа партия бе компрометирана. Нейния водач и диктатор в продължение на 35 години е даден под съд за злоупотреба с властта. Партията сменя името си, но това едва ли заблуждава някого. В страната се провеждат първите многопартийни избори в продължение на 45 години. И изведнъж, комунистите спечелват изборите. (10 юни 1990 спечелени от БСП с 48% б.пр.)

За антикомунистите огорчението е непоносимо. Със сигурност някаква чудовищна космическа грешка се е случила, грешка която не бива да бъде оставяна да просъществува. Не може и не трябва! Вашингтон рано изразява интересите си. През февруари, Държавния секретар, Джеймс Бейкър, стана най-високопоставения американски служител посетил България след Втората световна война. Неговата официална програма твърди, че той е бил в България за да „се срещне с опозиционните лидери и представители на правителството”. Ню Йорк Таймс отбелязва, че обикновено „реда в списъка е обратен”. (т.е. първо правителството после опозицията б.пр.)  Бекър се оказва дълбоко ангажиран в разговори с опозицията относно политическите стратегии и как да се организират за избори. Той засяга и улични протести организирани от опозиционни групи, хвалейки и окуражавайки тълпата. В профила на България съставен от Държавния департамент и раздаден на репортерите пътуващи с Бейкър в графата „Тип правителство” е записано „в преход”. (1)

През май, три седмици преди изборния ден се вдига шум около изказване на лидера на основната опозиционна група. Петър Берон, секретар на Съюза на Демократичните Сили (СДС), коалиция от 16 партии и движения казва, че по време на визити на хора от СДС в Европа и САЩ много политици са дали уверения, че не биха опуснали финансова помощ на социалистическа България. Това се отнасяло и за случая ако БСП – преименуваната БКП – спечели изборите по честен начин. Берон твърди:
„Западните лидери искат дългосрочни контакти с правителства които строят демокрация и икономика по западен модел. Британския секретар по външните работи, Дъглас Хърт, беше особено категоричен. Той каза, че подготвя декларация която ще предложи на Европейския съюз и с която се изисква отказване на помощ за оставащите социалистически правителства в Източна Европа.” (2)

Междувременно, Националната фондация за демокрация (НФД) (National Endowment for Democracy), организация на Вашингтон създадена специално за прикритие на ЦРУ (виж главата за Никарагуа), с финансиране в този случай главно от Агенцията за Международно развитие (Agency for International Development) налива около 2 милиона долара в България за да повлияе резултата от изборите. Процес който НФД нарича прокарване на демокрация. Това е все едно чужда сила да вкара повече от 50 милиона долара в изборна кампания в САЩ. Един главен приемник на този щедър дар е „Демокрация” –  вестника на опозиционната партия СДС, който получава вестникарска хартия за печат на стойност 233 000 долара „за да му позволи за увеличи

размера и разпространението през периода до изборите”. Самата партия, СДС, получава отделно 615 000 долара от парите на американските данъкоплатци за „инфраструктура и партийно обучение” … ”материално-техническа подкрепа” … и „следизборна подкрепа на програмата за развитие на СДС”. (3)

САЩ дори не си прави труда да прикрие своята пристрастност. На 9 юни в деня преди изборите, посланика на САЩ в Бългрия Сол Полански, се появява на трибуната на митинг на СДС (4). Полански, чиято ранна кариера включва разузнавателни разследвания, е човек който има повече от мимолетно познанство със ЦРУ. Още повече, няколко дни по-рано Държавния департамент предприема необичайна стъпка като критикувайки публично българското правителство за несправедливо разпределение на информационните ресурси и по специално на вестникарската хартия за опозиционните вестници, сякаш същата ситуация за истинските опозиционни сили не се наблюдава в САЩ и във всяка страна в света. Българското правителство отговори, че опозицията е получила вестникарска хартия и достъп до телевизия и радиорапръскване в съгласие със договореността между партиите, добавяйки, че много от предимствата на Социалистическата партия и по специално финансовите й възможности са резултат от членството на един милион души – около 1/9 част от населението на България. (по скоро 1/8. България никога не е била 9 милиона, а и непълнолетните нито имат право на глас нито на членство. б.пр.) Правителството освен това осигурява печатница за вестника на СДС и дава на опозиционната коалиция сграда от която да ръководи действията си. (5)
Водачеството на социалистите на изборите в условията на рушаща се икономика озадачава СДС, но БСП получава повечето от своята подкрепа от пенсионери земеделци и индустриални работници които общо представят доста над половината от населението с право на глас. (6) Тези прослойки свързват БСП със стабилност и партията печели от това посочвайки бедствените резултати от „шоковата терапия” на свободното предприемачество в Русия (7). Макар и трите основни партии да предлагат преминаване към пазарна икономика, социалистите настояваха внимателно контролирани промени. Как това би се осъществило ако БСП бе на власт и трябваше да живее в крайно капиталистически свят не би могло да се предскаже. Което бе сигурно е, че няма начин партия наименувана „социалистическа”, по-рано „комунистическа” с връзки със Съветския Съюз, да спечели доверието и подкрепата на Запада.

Както се оказва след втория тур на изборите социалистите спечелват около 47% от гласовете и придобиват 211 места в 400 местното Народно Събрание срещу 36% и 144 места за СДС. Веднага след първия тур опозицията излиза на улиците с обвинения в измама крещейки „Социалистическа мафия!” и „Ние няма да работим за Червените!” Европейските наблюдатели на изборите обаче имат противоположното мнение. „Резултатите … ще отразяват волята на народа” казва водача на британската делегация от наблюдатели. „Ако аз исках да подправям избори, то би ми било по-трудно в Англия отколкото в България”. „Ако опозицията не отрече изборните резултати като манипулирани то това няма да съвпадне с това което ние сме установили” – казва делегат на Съвета на Европа. Друг западноевропейски наблюдател отхвърля твърденията на опозицията окачествявайки ги като „завист” („sour grapes“ буквално „кисело грозде”). (8)  „Пълно разложение” бе термина избран от консервативен член на английския парламент за да опише обвиненията в сериозна измама. Той увери, че „Поведението в избирателните секции беше безупречно честно. Имаще само дребни нарушения, които бяха преувеличени.” „Опозицията се оказва доста лош губещ” заключава един западен дипломат (9). Тези мнения се споделят от стотици наблюдатели, дипломати и парламентаристи от Западна Европа. Въпреки това, повечето американски наблюдатели не бяха доволни, твърдейки, че страха и наплашеността поради „наследството от 45 години тоталитарно управление” са създали „психологически” натиск върху българските гласоподаватели. „Неофициално, аз наиситина не мога да проумея това.” – казва един от американците. Попитан, дали неговия доклад би бил толкова критичен ако опозицията бе спечелила той отговаря – „Това е добър въпрос.” (10) Членове на групата британски паралментарни наблюдатели отхвърлят доклади, които съобщават, че гласуването е било опорочено от сплашване или други нередности. Те твърдят, че повечето оплаквания бяха или „тривиални” или неподкрепени с доказателства. Когато и  да попитахме къде е имало сплашване отговора винаги бе в „съседното село”” казва Лорд Тодороф (Geoffrey Johnson Tordoff , барон Тодороф, британски политик либерал демократ, член на британския парламент б.пр. ) (11).

Преди изборите, социалистическия министър председател Луканов призовава за коалиция с опозицията ако БСП спечели изборите. „Новото правителство” – казва той – „се нуждае от максимално широка обществена подкрепа при условие че ще провежда необходимите промени.” (12) След изборната победата той предлага коалиция, но СДС отхвърля предложението (13). Сред самата БСП обаче също има хора които са против коалиция. Опозицията отказва да приеме резултата от изборите. Тя е във война с правителството. Уличните демонстрации стават ежедневие. Привържениците на СДС, подкрепени от голямо количество студенти строят барикади и блокират движението. Студентите организират вълна от протести и седящи стачки. Много от студентите действат като част от Федерацията на независимите студентски дружества  (ФНСД, По някое време неин председател е Емил Кошлуков б.пр.), които са били формирани преди изборите. Председателя на ФНСД, Атанас Кирчев твърди, че организацията му има документация показваща изборни нарушения, която скоро ще бъде публикувана. Това обаче не се случва (14).

Студентските движения са били измежду получателите на финансиране от страна на Националния фонд за демокрация на стойност 100 000 долара „за изграждане на организационна инфраструктура на ФНСД и за да разшири влиянието й в подготовката на изборите”. Студентите получават „факсове, видео и копирна техника, високоговорители, екипировка за печатане и техника за евтин печат”, както и помощ от различни полски съветници, американски правни съветници и други експерти – най-добрите които могат да бъдат осигурени с парите на НФД. (15)

Първата победа за протестиращите идва на 6 юли, по малко то месец след изборите.  След едноседмични протести – включително гладна стачка пред Парламента Президента Младенов е принуден да подаде оставка заради неговите действия на антиправителствен митинг предишния декември. Оставката му идва след като СДС пуска касета с видеозапис показваща Младенов който казва на свои колеги репликата „По-добре танковете да дойдат“. Относно оставката един от лидерите на СДС казва –  „Ние сме много щастливи от всичко това. То хвърли социалистите в хаос” (16).

Демонстрациите и протестите продължават ежедневно през целия юли. „Град на свободата” (у нас известен като „Града на истината” б.пр.) състоящ се от повече от 60 палатки бе организиран в центъра на София и населен от хора твърдящи, че ще останат там докато всички висши политици служили на стария комунистически режим бъдат премахнати. Когато им е отказан достъп до телевизията, какъвто те смятат че им се полага, протестиращите слагат оставката на началника на телевизията в своите искания (17). В един момент, голям погребален огън е подпален на улицата и в него са горени книги от комунистическото минали, партийни книжки и знамена.

Следващата глава която пада е на вътрешния министър, Атанас Семерджиев, който подава оставка поради полемиката относно степента до която разпитите на бившия диктатор Тодор Живков трябва да бъдат публични или закрити. Българите наистина са имали доста неща за които да протестират; на първо място – бързо влошаващия се стандарт на живот и правителство без президент което изглежда парализирано и неспособно да осъществи крайно необходими реформи. Но въпроса поставен от някои народни представители – след като хиляди враждебни демонстранти обграждат сградата на народното събрание по времето на аферата „Семерджиев” – е „Улицата ли ще диктува нашите решения?” „Въпросът е” – казва министър председателя Луканов – „дали парламента е суверенен орган или ще сме принудени да вземаме решения под натиск?” Неговата кола е атакувана когато той напуска сградата (19). Накрая, на 1 август водача на СДС, Желю Желев е избран за президент от Народното събрание.

Няколко седмици по-късно е удоволетворено още едно изискване на протестантите. Правителството започва премахването на комунистическите символи, червени звезди, и сърпове и чукове от сградите в София. Независимо от това, два дни по-късно сградата на БСП е подпалена докато около 10 000 души се тълпят около нея. Много от тях проникват в сградата и я претърсват преди да се превърне в опоскана и опожарена черупка (20).
Протестните движения в България започват да миришат и изглеждат като общата стачка в Британска Гуана (British Guiana) която сваля от власт Чеди Яаган (Cheddi Jagan) през 1962 и като кампанията за подкопаване на Салвадор Алиенде в началото на 70те години – и двете операции на ЦРУ – при които веднага след изпълнението на едно изискване веднага се издигат нови изисквания поставяйки правителството под виртуална обсада с надеждата, че то ще прекали в действията си, и правейки нормалното управление невъзможно. В България, жени демонстрират дрънкайки тенджери и тигани, като знак за липса на храни в магазините (20) по същия начин както правят в Чили, Ямайка и Никарагуа където ЦРУ също финансира антиправителствени демонстрации.

В Британска Гуана християнския антикомунистически поход идва от САЩ за да разпространи идеологията и парите и подобни групи се установяват в Ямайка. В България през август представители на Свободната фондация на конгреса (СФК) (Free Congress Foundation), американска дясна организация с много пари и много антикомунистическа религиозна идеология, се срещат  с около една трета от опозиционните членове на парламента и с главния политически съветник на президента Желев. Самия Желев посещава щаба на СФК във Вашингтон през следващия месец. СФК която от време на време получава пари от НФД е посещавала Съветския съюз и повечето от източноевропейските страни през 1989 и 1990, предавайки доброто старо американско ноу хау  в електоралните и политическите техники и във формирането на публичната политика както и изнасяйки семинари за многостранното обаяние на свободното предприемачество.  Не е известно дали някой от обучаваните е подозирал, че един от главните директори на програмата за Източна Европа, Ласло Пазтор (Laszlo Pasztor) е човек с истинско нацистко минало (22). (За което е осъждан. Изгонен от предизборната кампания на Буш старши през 1988а заедно с още петима бивши нацисти. б.пр.)

До октомври, група американски финансови експерти и икономисти (измежду тях очевидно са Ричард Ран и Роналд Ът) под покровителството на Търговската палата на САЩ съставят подробен план включително за трансформирането на България в свободна пазарна икономика на предлагането (макроикономическо течение изискващо облекчения, най-често данъчни, за богатите с идеята, че щели да вложат спестяваното в нови производства и така ще се увеличи предлагането на стоки. Става дума за плана „Ран-Ът” б.пр.). Плана съдържа дори срокове за изпълнение. Президента Желев споделя своята увереност, че българското правителство ще приеме практически всички препоръки макар и БСП да има болшинство в Народното Събрание. „Те ще са нетърпеливи да действат” – казва той – „иначе правителството ще падне.” (23)

Свидетели и полицията твърдят, че Константин Тренчев, яростен антикомунист който е главна фигура в СДС и водач на независимия профсъюз „Подкрепа” е наредил на група крайни демонстранти да щурмуват сградата на БСП по време на пожара. Той е подканвал още и за разпускане на парламента и установяване на президентски режим, който на социалистическата партия окачествява като „еквивалентен на преврат”. Тренчев минава в нелегалност (24).

Тренчевия профсъюз „Подкрепа” също е финансиран от НФД с 327 000 долара предвидени за „материално техническа подкрепа на българското профсъюзно движение „Подкрепа”” и за „да помогне на „Подкрепа” да организира кампания за образоване на гласоподавателите за местните избори”. Това са компютри и факс машини и съветници които помагат на профсъюза – според вицепрезидента на „Подкрепа” –  „да се организира и да стане силен”. Помощта достига „Подкрепа” чрез Свободния профсъюзен институт (Free Trade Union Institute) (25) основан от AFL-CIO през 1977 като наследник на Свободния профсъюзен комитет (Free Trade Union Committee), който е създаден през 40те години за борба с левите профсъюзи в Европа. И двете организации, Свободния профсъюзен институт и  Свободния профсъюзен комитет имат дълготрайни близки отношения с ЦРУ (26).

В първата седмица на ноември, неколкостотин студенти окупират отново Софийския университет този път настоявайки не просто за освобождаване от длъжност, а за даване под съд на бившите комунистически лидери и за национализиране на собствеността на БСП. Управлението на министър председателя бе колебливо. Луканов заплашва да подаде оставка освен ако не получи подкрепа от опозицията за своята програма за икономически реформи.  СДС от своя страна вече настоява да получи водещата роля в коалиционното правителство вземайки премиерския пост и ключовите министерства. Макар и отворена за коалиция, БСП не се съгласява да сдаде премиерския пост. Останалите места в кабинета подлежат на договаряне (27).

Движението за сваляне на Луканов набира скорост. Хиляди протестират и искат неговата оставка. Студентите организират митинги, седящи и гладни стачки искайки вече публикуването на имената на всички бивши информатори на тайните служби в университета. Те обявяват своето пълно недоверие в способността на правителството да се справи с българската политическа и икономическа криза о призовават за край на еднопартийното управление. Странно изискване в светлината на желанието на Луканов за формиране на коалиционно правителство (28). През юни лондонския Гардиън описва Луканов като „впечатляващия български премиер … опитен политик който впечатлява бизнесмените банкерите и консервативните западни политици и в същото време се ползва с подкрепа в страната си дори и сред опозицията” (29)

На 23 ноември, Луканов едва оцелява след вот на недоверие последван от напискането на парламента от представителите от СДС, които обявяват, че няма да се върнат „за неопределен период”. След три дни профсъюза „Подкрепа” организира всеобща стачка макар и без мнозинството от работници (30).

Междувременно, студентските протести продължават, макар и техните искания вече да са частично изпълнени. Социалистическата партия се съгласява да върне на държавата 57% од своята собственост което съответства на субсидиите получени от държавния бюджет при предишния режим. Бившия партиен лидер Тодор Живков вече е даден под съд.
Някои опозиционни лидери не се радваха на видимо безкрайното студентско протестно движение. Лидера на СДС, Петър Берон, предупреждава, че след като България е поела пътя на парламентарна демокрация, студентите трябва да дадат възможност на демокрацията, а не да се осланят на седящи стачки. Народен Представител на СДС добавя – „Социалистите трябва да напуснат политическата арена по законен начин. Те не трябва да бъдат принуждавани чрез революция.” Студентските лидери решително отхвърлят тези забележки (31).

Краят за Андрей Луканов идва на 29 ноември след като стачките се разпростират сред журналистите и хиляди лекари, медицински сестри и учители организират демонстрации. Той обявява, че е „безполезно да продължи да е премиер мунистър” тъй като предложената от него икономическа програма не е получила широката подкрепа за която той е призовавал. Установява се временна коалиция която да съблюдава реда до нови всеобщи избори (32).

През целия период на протести и размирици САЩ продължава да дава финансова подкрепа на различни опозиционни сили и да „нашепва съвети за това как да се упражнява натиск на избраните лидери”. Вицепрезидента на „Подкрепа” казва за американските дипломати: „Те искаха да ни помогнат и ни помагаха със съвети и стратегия.” Тази солидарност даде надежда за бъдеща помощ от САЩ. Константин Тренчев, водачът на „Подкрепа”, очевидно излязъл от нелегалност, потвърждава, че опозиционните активисти са били уверявани, че ще получат още американска помощ ако се преборят с бившите комунисти за властта (33).

Тези надежди се дължат колкото  на американската помощ за СДС толкова и на наивност. Българите, както и другите източноевропейци и съветски жители, са водили много защитен политически и интелектуален живот. През 1990 г. тяхната идеологическа изтънченост е малко над уравнението: ако комунистическото правителство е лошо значи всичко трябва да е било лошо; ако изцяло е лошо то тогава неговия главен враг трябва да е бил изцяло добър. Те са вярвали в такива неща като: че американските правителствени лидери не могат да останат на власт ако са излъгали народа и че приказките за бездомничество и отсъствие на национална здравна система в САЩ са просто „комунистическа пропаганда”.

Още повече, новия американски посланник Х. Кенет Хил (H. Kenneth Hill) казва, че служителите от Вашингтон са изяснили на българските политици, че бъдещата помощ зависи от демократичните реформи и от развитието на икономически план за възстановяване който е приемлив за западните кредитори – същото условие поставено на цяла Източна Европа.
Българските социалисти макар и да не се съмняват в посветеността на Ващингтон в експорта на капитализъм не се оплакват, че САЩ нарушава демократичните принципи като работи против ръководството избрано от българския народ. Един реформатор от социалистическото правителство споменава, че американците са реагирали на изборната победа на неговата партия така сякаш тя представляваше провал на политиката на САЩ.  „Администрацията на САЩ не са най-чистите морални защитници на демокрацията у нас” – казва той. „Което не може да бъде направено у дома, може да бъде безнаказано упражнено в тази тъмна назадничава балканска страна.” (34)

В годините след това, българския народ и в частност студентите може би са научили нещо докато страната преминава през сега вече познатата схема на свободно растящи цени, нищожни субсидии за основни стоки и обществени нужди, недостих от всякакъв характер и изисквания на МВФ и Световната банка за още по-солно затягане на коланите. В политическото пространство се настанява хаос. СДС идва на власт със следващите избори (доста плътно следвана от БСП), но поради пропадащата икономика губи парламентарна подкрепа и целия кабинет (на Филип Димитров б.пр.) подава оставка. Вицепрезидента съобщава, че страната се плъзга към диктатура. Накрая, през юли 1993 протестиращи цял месец не позволяват на президента (Желев) да влезе в кабинета си и искат неговата оставка.

През 1994 година можем да прочетем в Лос Анжелес Таймс текст от техния най-антикомунистически настроен кореспондент: Условията на живот в периода на реформи са толкова влошени, че Българите с умиление гледат назад към „добрите стари времена” през комунизма, когато държавата ограничава личната свобода, но осигурява жилище работа и достатъчно храна (35). Но за политическите стратези от Вашингтон важното нещо – идеологическия краен резултат – бе, че БСП не би могла и не би трябвало да има шанс да докаже, че демократично социалистическо правителство и социално ориентирана смесена икономика могат да имат успех в Източна Европа докато капиталистическия модел се проваля навсякъде наоколо.

Очевидно това няма да бъде позволено и в близката Албания. На 31 март 1991 година комунистическото правителство печели изборите с огромна преднина. Веднага следват повсеместни двумесечни вълнения включващи улични демонстрации и триседмична обща стачка които накрая довеждат до падане на новото правителство през юни (36). Националната фондация за демокрация също е тук, осигурявайки 80 000 долара за движение на трудещите се и още 23 000 долара „за партийно обучение и граждански образоватални програми” (37).