Рене Жирар: Пиши това, което си видял, това, което е, и което трябва да стане после

Рене Жирар: Пиши това, което си видял, това, което е, и което трябва да стане после

Публикувано от:

“Вече не успяваме да направим разлика между революционния тероризъм и лудия, който стреля срещу тълпата. Човечеството се готви да навлезе в пълно безразсъдство. Може би това е необходимо. Тероризмът задължава западния човек да измери пътя, изминат от 2000 години насам. Днес някои форми на насилие ни се струват нетърпими. Вече не бихме приели Самсон да разтърси колоните на Храма и да загине, убивайки целия свят със себе си. Нашето фундаментално противоречие е, че сме наследници на християнството в отношението си към насилието, но сме го изоставили, без да разберем, че сме зависими от него”.

Философът Рене Жирар почина в сряда на 91-годишна възраст в САЩ, съобщи Станфордският университет, където той преподаваше дълги години.

Рене Жирар възприемаше работата си като активно участие в интелектуална и духовна битка за нашето бъдеще. Внимателен наблюдател на света, случваше се той да бъде много разтревожен. Той помнеше призива към Йоан в Патмос: “Пиши това, което си видял, това, което е, и което трябва да стане после”.

Евангелското вдъхновение на заглавието на много от книгите му – “Скритите неща от създаването на света” (Des choses cachées depuis la fondation du monde), “Когато започват тези неща” (Quand ces choses commenceront), “Видях сатаната как падна от небето като светкавица”, показват къде бе сърцето му. Независим ум и световен лектор, Рене Жирар приемаше скандала да вярва в откровението на християнството в един век, обречен на съмнението и на деконструкцията.

Той правеше обаче напълно собствен прочит на Евангелията. В продължение на близо 30 г. той се стремеше да покаже, че преди да бъдат теория за Бог, тези разкази за живота на Исус са теория за човека.

Когато неговите съвременници търсеха истината за произхода на човешките институции при Маркс и Фройд, той я намираше в Писанията, прочетени заедно с “Червено и черно”, “Мадам Бовари”, “Дон Кихот”, “Братя Карамазови”, “Генерал Дуракин” и “По следите на изгубеното време”. Там той налагаше нова херменевтика. Една от особеностите на неговия ум бе, че винаги отхвърляше разрива между знание и литература. В разгара на триумфа на хуманитарните науки, Рене Жирар повтаряше, че най-просветляващите текстове за нашата култура след Евангелията, не са нито философските, нито психологическите, нито социологическите, а литературните текстове.

Лично аз съм убеден, обясняваше той, че най-големите западни автори, били те християни или не, от гръцките трагици до Данте, от Шекспир до Сервантес или Паскал, и чак до великите писатели и поети на нашата епоха, са по-подходящи, за да бъде разбрана драмата на модерността, отколкото всички наши философи и учени.

Дълго време презиран от интелектуалния клир на структурализма, лингвистиката и формализма, пренебрегван от френската университетска институция, слабо познат на широката публика, избран за член на Френската академия, след като е прехвърлил 80-те г., Рене Жирар много рано стана известен в САЩ.

Роден в Авиньон в деня на Коледа 1923 г., ученик в École des chartes от 1943 до 1947 г., където получава диплома за архивар-палеограф, на 23 г. той заминава отвъд Атлантика. Преподава френска литература в Университета в Индиана, където защитава докторската си дисертация по история, преди да постъпи в Университета “Джон Хопкинс” в Балтимор, а след това в престижния Станфордски университет, през 1974 г., където ръководи департамента по френски език, литература и цивилизация до края на кариерата си.

Рене Жирар често обясняваше, че това изгнание в американския университет, където за изследователите има изключителни условия за работа, е било шансът в живота му. Възхищават му се и го мразят по една и съща причина: заради това, че е имал претенцията да предложи обща теория на действието и желанието, във време, в което тегне подозрение над всяко разбиране на света с универсален обхват.

Преминавайки от литературната критика към антропологията, Рене Жирар изучаваше из основи механизма на миметическото желание, такова, каквото се разкрива в текстовете, които изследваше, и показваше, че то е присъщо на човешката ситуация. Впоследствие той разтърси концепцията за насилието и наложи антропологична защита на християнството, последният скандал на една мисъл, която, книга след книга, цъфтеше в продължение на пет десетилетия. Сред книгите му, станали класически, са Mensonge romantique et vérité romanesque (1961),La Violence et le Sacré (1972), Critique dans un souterrain (1976), Le Bouc émissaire (1982),Shakespeare: les feux de l’envie (1990).

Антрополог революционер, интелектуалец с уникална биография, римокатолик в немного добри отношения с духовенството на своето време, Рене Жирар никога не е бил подкрепян от църковната институция, за разлика например от Жак Маритен, близък до Двора в Рим. Може би, защото неговата мисъл, както на всеки истински християнски мислител – Еразъм, Паскал, Киркегор -, бе подозирана донякъде в еретичност.

Убеден, че призванието на литературните критици е да поддържат смисъла и религиозната функция на речта, Рене Жирар често защитаваше нуждата от скандал за мисълта, дума, която се среща по-често в гръцкия на Евангелията, отколкото думата грях.

Skandalon е капанът, който ни кара да залитнем. Но, тъй като ни държи и ни задържа, това препятствие ни позволява да се движим напред. Кръстът е централен момент във всеки размисъл на Рене Жирар за човешката ситуация. Кръстът ни освобождава от архаичните религии. Исус се явява като анти-Едип. Неговата история е “преобръщане на мита”, която показва, че жертвата казва истината, а лъжата се съдържа в неговото преследване. В предишните истории това е било вярно, без да е изказано, а боговете изглеждали разярени срещу жертвите.

Любопитен наблюдател на съвременния нихилизъм и неговите проявления, Реже Жирар гледаше нарастващото насилие в света едновременно с ужас и с интерес.

 

Превод от френски: Галя Дачкова, “Гласове”.