Призракът на Виктория Нюланд

Призракът на Виктория Нюланд

Публикувано от:

Едва ли има друга държава по света, където посещението на треторазрядна чиновничка на Държавния департамент да минава като събитие номер 1, а грантовите медии да слюноотделят трепетно и да преразказват нейните срещи, все едно свише ни е спусната някаква небесна мъдрост. В България обаче визитата на Виктория Нюланд се оказа ключово събитие, защото тя обиколи всички институции в пълно медийно затъмнение. След разговорите й ние научихме какво са казали президент, премиер, министър на отбраната, но никъде не се процеди дори и малко информация какво точно е казала Нюланд и каква е била целта на нейните срещи. Посещението й тук мина под знака и на известна ирония – ден след него от “Газпром” обявиха окончателното разтрогване на договора за “Южен поток”. Това навя едни мили спомени за времето, когато трима американски сенатори у нас на спешна среща с Пламен Орешарски успяха да му извият ръцете и да го накарат да замрази проекта. Да не би пък Нюланд или нейните шефове да са се изплашили, че България може пак да поиска участие в този газопровод? Това ще остане една от мистериите на тези срещи.

От официалното прессъобщение на Министерския съвет разбрахме, че по време на разговора си Борисов и Нюланд говорили за: икономическото сътрудничество, енергийната диверсификация, важните промени в конституцията, закона за съдебната власт, антикорупционния закон, закона за борба с тероризма, газовия хъб “Балкан” и какво ли още не.

В случая изобилието от подхвърлени теми обаче е просто информационна мъгла. Темите наистина са важни, но защо те трябва да бъдат обсъждани в такъв спешен порядък с една чиновничка, чиято официална длъжност е “помощник държавен секретар на САЩ за Европа и Евразия”.

Подобен е и случаят за срещата й с президента. Ако вярваме на прессъобщението на “Дондуков” 2, пред американската чиновничка Плевнелиев се е клел във вярност на САЩ поне до първото пришествие. Аз лично по този начин си превеждам осуканата мисъл на държавния глава за това, че “стратегическото партньорство между България и Съединените американски щати е от изключителна важност не само за страната ни, но и за региона”.

Именно пред Нюланд Плевнелиев отново е изтъкнал като перла в неговата управленска корона това, че без да е оторизиран от никого, е поел тежки ангажименти на срещата на НАТО в Уелс миналата година и най-вече, че се е съгласил на територията на страната да бъде разположена американска, даже не натовска, а конкретно американска военна техника.

Никъде обаче няма нито една дума за това какво е говорила американката. Сякаш нейните думи старателно са били изтрити, за да може българската публика да е наясно в детайли какво толкова е казала тя. Това отсъствие на думите на Нюланд от съобщенията за нейните срещи създава едно особено сюрреалистично усещане. Все едно тя е някакъв безплътен и ням призрак. Фигурата й витае в съобщенията, виждаме я на снимките, но никой не може да каже какво е споделила, казала, анализирала, препоръчала…

Тоест днес можем да коментираме основно лакейското поведение на българската власт и единствено да изпадаме в догадки за намеренията на САЩ и Нюланд. Но, покрай отсъствието на нейните думи, се вижда един кристално ясен факт – оказа се, че една обикновена чиновничка (нека за пореден път да подчертаем нейната бюрократична невзрачност, защото това, че е момиче за мръсни поръчки, съвсем не я прави йерархично извисена) е фактическият началник на нашата държава. Защото няма как иначе да си обясним това, че цялото правителство й дава отчет за свършената работа. Подобни подробни сводки човек дава единствено на шефа си и на никого другиго.

След като човек види как са протекли тези срещи, веднага започва да се отнася иронично към твърденията, че България води независима политика. Присъствието и поведението на Нюланд у нас е най-яркото доказателство, че България е страна на къса каишка, а перверзията е в това, че ни ръководи треторазрядна чиновничка. Следващият път могат да пратят портиера на Държавния департамент, за да събере лакейските целувки и това пак ще е тема номер 1 за медиите, а за десните анализатори непоколебимо доказателство, че евротатлантическите ценности тържествуват. Веднага след такива срещи си личи кой задава генералната линия в българската политика.

Защото, мислите ли си, че Нюланд не е поставила въпроса за ползването на български летища за удари в Сирия или пък за продължаване на участието на България в блокадата на Русия? За пореден път хората не получават адекватна информация какво точно прави Нюланд у нас, а след това наричаме това демокрация, така ли?

Виктория Нюланд, нека да припомним, стана световно известна от един телефонен разговор. Разговор между нея и посланика на САЩ в Украйна Джефри Пайет от началото на 2014 година. Именно в него тя произнесе легендарната си реплика “Fuck EU”, която нашите евротлантически медии преведоха изключително сдържано и на практика невярно като “майната му на ЕС”. Буквалният и автентичният превод на тази фраза гласи – “да му го начукам на ЕС”. Съжалявам за цинизма, но тук цинична е не толкова репликата, не толкова изтърваните нерви, а политическото отношение. При това политическото отношение в тази фраза е изключително честно и правдиво, понеже Нюланд не е имала откъде да знае, че разговорът се подслушва. И само още една подробност – именно в него тя на практика нарежда бъдещият кабинет на Украйна, а именно това, че Арсений Яценюк трябва да стане премиер. Още едно доказателство за това как САЩ изобщо, ама изобщо не се меси във вътрешните работи на други страни, а им оказва само “безвъзмездна съюзническа” помощ. Това, разбира се, е в кръга на шегата. Фактът обаче си е факт – именно Нюланд и сие дадоха зелена светлина на хунтата, именно те подсигуриха властта на най-озверялата част от украинските националисти и цената за това политическо инженерство в глобален мащаб днес се плаща от обикновените украинци, които са обречени да живеят на ръба на мизерията и постепенно се връщат към разменната търговия.

Но нима не е същото в България? Момичето за мръсни поръчки на Държавния департамент държи на своя повод знайни и незнайни протестъри, които всеки път като компаньонки на повикване се използват и биват пускани по улиците за защита на американските интереси. Защото американците май много държат да покажат, че в България не бива да се появява елит, който да не е верен и послушен на Вашингтон.

Заради това са и медийните пируети на знайни и незнайни шамани по сутрешните блокове и вестниците. В България много хора искат да се пенсионират с тезата, че Кремъл коли и беси у нас, а Путин всяка сутрин си чертае карта на България и обмисля дълги и коварни планове как да я превземе. Това е маскиране на реалността. Прикритие на факта, че България вече отдавна е лишена от привилегията да има самостоятелна политика, а й е отказано дори правото да има собствени национални интереси.

Нима колениченето пред една американска чиновничка може да бъде наречено държавническо поведение?

Нима обожателното гледане на Нюланд в очите показва изящна премиерска мъдрост или президентски кураж?

Кой доведе България до това състояние, че медиите, като кучето на Павлов, да се разтреперват от обожание всеки път, когато поредното американско лелче идва от нас пълна с безумни напътствия и неясни схеми?

Нека обаче да бъдем честни. Целият този позор си личи най-много у нас, защото тук липсва дори елементарната държавност, но самият факт, че Нюланд все още прави совалки, е позор за самия Европейски съюз. Европейският съюз е прегънал гръбнак пред американските интереси. Ако ЕС имаше кураж и смелост да се възпротиви на елементарния цинизъм на Нюланд, изразен през репликата “Fuck EU”, вероятно Европа щеше да е различен континент и нямаше толкова лесно да гълта вода при всяка геополитическа буря, която го разтърси. Американците обаче са наясно, че в Европа няма кой да навдигне глас срещу този политически диктат, скрит в изящната мъгла на изтърканата до безумие фраза “евроатлантически ценности”.

И вестителите на тези ценности обикалят от страна на страна, получават отчети от послушните правителства и докато трае това, Европа ще пие отново и отново от горчивата чаша на грешките.

Автор: Александър Симов, в. “Дума”