Евгений Евтушенко (1932 – 2017)

Евгений Евтушенко (1932 – 2017)

Полудисидент

Публикувано от:
Автор: Бойко Ламбовски
Трябваше поетът Евгений Евтушенко да умре, за да се завърти из електронните медии като дервиш пред камера чудноватият термин “полудисидент”. Терминът е производна от политизацията на мерките и теглилките, с които мерим и кино, и литература, а се изхитряме и живопис, и музика да вкараме в кюпа. Защото какво е “полудисидент” в парадигмата на тази оценъчна система – нещо като “полукосмонавт”, “полуатлет”, “полупоет”. Тъкмо така звучи – тъпо. Един вид – летял, тичал или съчинявал, ама не добутал за цял “дисидент”, стигнало му само за “полу”.

Разбира се, съзнавам, че тази терминологична категоризация е относително неизбежна част от конструирането на национални културни елити чрез баданарката на политическото. Но се дразня, защото този тип конструиране уж обещава лесно по-сетне да надскочи първоначалния си примитивен концепт – обаче само обещава. Почти никога не го надскача – поне в масов мащаб, а си седи така задълго – по читанки, христоматии и синопсиси. Вероятно защото мързелът на любопитството ни е най-движещата (или недвижеща) сила на света…

Както и да е – почина Евгений Евтушенко – един
от най-известните и най-критикуваните поети на планетата

Той е толкова известен, защото беше необятно талантлив, и освен това – дарен с изумителна енергия. Критикуван е вероятно също така обяснимо, макар по цял ред различни причини: 1) от завист; 2) защото беше хиперегоцентричен; 3) защото си позволяваше да хапе властта с облечена в стихове публицистична захапка, но в същото време умееше да не я сърди до непоправим раздор. И същата тази власт охотно го пращаше на Запад като арт образец на либерализиращия се съветски тоталитаризъм.

Не ми е любим поет, но му знам наизуст няколко неща. Сетих се, че и Йосиф Бродски, който никога не е обичал Евтушенко, в разговор със Соломон Волков накрая признава, че знае към 200 стиха наизуст от омразния “Евтух”. Всички знаем, че Евтушенко е поетичният повелител на стадионите от митичните 60 на миналия век, знаем, че е феномен от епоха, пълна както с възторг, така и с жестокост. Само че можем да го вземем и за символ – как човешкият дух е в състояние да постига степени на свобода при репресивни режими, да ги еволюира (или революционизира) и съответно – да ги трансформира. За Евтушенко танцът с властта бе като танц на дресьор с тигър – той се опиваше от това, а и то бе по своему красиво. Пък поезията му изпълняваше и огромната роля на заместитител на публицистичните липси в тогавашните съветски медии.

Добре или зле беше то? Това не се наемам да казвам сега – казвам само, че за този тип режим бе полезно. За самата поезия също – в крайна сметка кога преди или след това поет може да напълни стадион, за да рецитира? Евтушенко, както и мнозина от арт съзидателите, живеещи по време на авторитарни и тоталитарни режими, непрекъснато провокираха – както по зова на собствената съвест, така и по някакъв почти вроден хитроумен рефлекс, който ги насочваше – само забраненото е важно, само цензурираното е ценно, само сваленото, изгореното, репресираното носи истинска слава!

Някои млади сигурно ще кажат – що за изкълчена логика. Ще си позволя да опонирам – играта на изкуството със забраните е вечно жива и актуална. А в общество на пълната позволеност, каквото, слава Богу, още няма никъде, вероятно съзидателният дух би лежал перманентно апатичен – като питон, изял маймуна.

Спомням си, че и когато идваше в България, наметналият предизвикателно карирано сако поет цитираше едно от най-известните си четиристишия, взето от стихотворението му “Кариера”.

Ученый, сверстник Галилея,

был Галилея не глупее,

и знал, че вертится Земля.

Но у него была семья.*

Това стихотворение е ключ към разгадаването на евтушенковата енергия и удивляващата околните негова жизненост. Той слагаше знак на равенство между творец и провокатор. Винаги искаше да провокира, за да се постави в ролята на възможна жертва. Разбира се, както го заяжда Варлам Шаламов, тук Евтушенко бърка – той вероятно има предвид не Галилей, а Джордано Бруно, тъй като първият е проявил конформизъм при сблъсък с църквата, а вторият е пострадал – платил е с живота си “дисидентството”.

А може би Евтушенко никога не е и искал да се постави в ролята на истинска жертва – и Галилей да му е съвсем точно избран – самият Евтушенко преживя относително благополучен живот. За което само увредени мозъци могат да му се сърдят.

Работата е там, че – я си представете как СССР бе освободен от диктатурата на комунистическия режим преди шест-седем десетилетия. Понеже – да речем, е нямал оръжия за масово поразяване, пък е бил набеден, че има. Като Ирак примерно. Със сигурност нямаше да имаме Евтушенко, нямаше да има и стадиони, пълни с поезия, щяхме обаче да имаме риалити формати поне две-три десетилетия по-рано. Щяхме да имаме и милиони бежанци – не емигранти, а бежанци. А най-интересното е, че сигурно и Йосиф Бродски нямаше да го има, защото и той – майсторът – е продукт в по-голяма степен на политическата, отколкото на естетическата игра.

Та дисидент или полудисидент ми приличат на квалификации от типа на “афроамериканец”. Описват човек по критерии и опасения, възникнали другаде, за филм, гледан от нас. По тази причина аз лично си предпочитам нашите квалификации – “поет”, “бездарник”, “негър”…

Евтушенко е поет. Бог да го прости.

—-

*От Галилей колега учен

не бе по-тъп, и сам научи –

Земята се върти! Обаче

не каза, щото майка плаче.

(Превод Б. Ламбовски)

Източник: в. Сега