Отвратително! Почти като хора ..

Отвратително! Почти като хора ..

Публикувано от:

Автор: Александър Петраков

На този ужасен кадър – Киев, септември 1941. Бабин Яр. Майката секунди преди смъртта на детето си го притиска към себе си. Човекът в нацистката униформата, който ще  убие нея и детето след секунди – не е немец. Той е украинец – по-точно, роден в Западна Украйна, от Житомир. Служил в поделение “Галиция”, а през 1943 г. е участвал в aynzatts-груп

1415313264_image

Откъде са тези подробности? Практически от него са. Тази снимка бе иззета  от партизаните, заедно с документите му. Те били конфискувани при обискиране на тялото му. Чудовищната снимка ще стане един от най-красноречивите свидетели на нацистките жертви по време на Нюрнбергския процес.

Но най-поразителното е, че тази снимка е била съхранявана сред личните вещи на убития бандеровец. Заедно със семейните  снимки и  писмата до вкъщи. Внимателно се е пазела и тая  снимка за спомен. Може би дори за семейния албум. С гордост на  децата и внуците в напреднала възраст да се показва: ето,  ще каже той, как “смело воювах” за независимостта на Украйна някога …1415313304_imageГерманците убиваха евреи, руснаци, белоруси, украинци. И украинците убиваха евреи,  руснаци, белоруси, украинци. Само че,  първите го  правиха това с безразличие или понякога дори с отвращение (но не от съжаление за жертвите, а защото е “мръсна”, недостойна  за арийски свръхчовек работа), а украинците от  Галиция и от някои региони на Западна  Украйна го правиха весело, с  удоволствие и блясък.

Нито едните, нито другите такива “нюанси” не ги оправдават. Но тази разлика  казва много за украинците.

Преди няколко години ми случи се да прочета един добър превод от полски, книгата за  клането във Волин и за  бандеровското движение (в рамките на няколко години в Полша такива книги понякога са били издавани. Ние не ги издавахме изобщо – въз основа на идиотската  “дружба на народите”).

Една от главите – с цялата невъобразима жестокост на тази книга  ме порази най-много. Това са  откъси или пълните версии от  писмата на бандеровците до своите роднини и приятели. И ето какво пише такъв “човек” за прекрасното  бъдещето на Украйна (без жидiв и москалей), споделя за мечтите и припомня любим стих на украински поет за природата и къщата, след това, без преход със  същите думи описва, как  той е изнасилил и убил десетгодишно момиче – със същите емоции, почти задушевно. Той пише, как лежал след това върху трупа, пушел и си мислил за свободна Украйна.

И след това отново – за събиранията с войниците, за къщурката и за старата си майка.1415313323_image

Имаше по страшни писма, понякога изпълнени “почти” без жестокости. По-важно е другото. Германците, макар и не всички – разбираха какво зло извършват. Но се оправдаваха с идеята, необходимостта, войната, указите . Дори и твърдоглавите  нацисти подсъзнателно търсиха извинение.

Тези – никога. “Зло” като понятие за тях не съществувало. Да убиеш евреин, поляк и руснак – винаги е добре. Да убиеш украинец – зло, но ако украинеца е “грешен” (например, не говори на украински или с акцент, помага и съжалява същите евреи, руснаци, поляци) – отново е добре.

Понякога дори един добър украинец да убиеш е добро – в името на Украйна (от всички воюващи в тази брутална война, само  армията на Бандера убиваше собствените си ранени по време на отстъпление или атаки – да не се бавят отрядите).

Степан Бандера през 1941 г. в Лвов правейки подготовката на “момчетата” за “работа” ги напъстваше с думите: “Само Украйна, нейната воля и пречистеният образ имат значение за нас. Ако ме питате колко украинци трябва да се убие в името на Украйна, аз ще отговоря само –„колкото трябва и е необходимо да  останат.”1415313303_image

Всичко това е пряко свързано с настоящето. Изгарянето на живи хора в Одеса. Славянск се превърна в град призрак, убити жени и деца, застреляни журналисти, взривеният над Луганск пътнически самолет, говори едно – те са върнаха.

Директни и идеологически потомци на онези, които бяха тогава зад Бандера, Шухевич, Коновалцев … и други като тях. И ние попаднахме в една отвратителна ситуация, защото не разбрахме – те са различни.

Вчера наблюдавах  една кореспонденция на двама потребители (не в моята страница). И двамата отчаяно писаха на третия, че никой няма да взриви специално пътнически лайнер. Че това не може да бъде, защото не може да бъде никога! Че украинците  са взривили  самолета по погрешка. Те не са могли да го направят  това нарочно и  умишлено.

Ние не искаме да вярваме, че има хора, желаещи доброволно да убиват себе си, своя народ, съседния народ, целия свят в името дори не на идеята, а на чувства. Чувство на омразата към всичко неукраинско.

Дори германските войници и  нацистките офицери от  концентрационни лагери писаха за “нечовешката омразата” в очите на тези украинци. Днес ние отново виждаме тези очи и какво правят техните собственици. Гледаме, но не искаме  да видим.

Бедните, те са били излъгани! – съчувстваме им. – Ще  дойде зимата и как те бедните ще скачат, бягат и убиват?!1415313248_image

Повярвайте, ще се оправят. Омразата ще ги  стопли много по-добре, отколкото нашият газ. И да не ги стопли, ще отидат да предизвикат пожар при съседа и да стоплят от огъня на изгарящата къща, изнасилвайки  жените му и забавлявайки се ще убиват децата му.

Направихме ужасна грешка. И за тази грешка сега ще плащаме най-високата цена. Евреите, изправени пред нацизма – пазят и тачат паметта на това зло. Те водят децата си в  музеи, концентрационни лагери и показват всичко. Не щадят детската психика. За да може до болка, до сълзи да се отпечата в паметта, във всяка клетка на тялото, какво е нацизъм и защо той трябва да бъде унищожен.

У нас, до рамото ни се  роди още по-страшно зло – украинци – бандеровци. По- жестоко, нечовешко. И по-упорито.

Но ние предпочетохме да се забрави, да се изтрие от паметта. За да “не разваляме отношенията” ние не отваряхме музеи и паметници; ние не  писахме книги, не създавахме филми, не давахме дума на все още   помнящите  по-възрастни.

Спомням си, как един ден дядо ми се прибра в навечерието на майските празници в сълзи. Това беше  силно и необичайно. Дори в Деня на Победата, той скришом пускаше сълза,  а сега лееше сълзи…

По-късно той ми каза, че в училището, където го поканиха като герой от войната,  той вместо церемониални истории за колеги войници се опитал да разкаже на учениците за това, което е видял в Украйна – в Киев, Лвов, Волин … Но не му било  позволено да се изкаже. Учителят и директорът  буквално го избутали.

– Как смееш! Тук  можеха  да бъдат и  украинци, украински деца! – викали към него вече в  коридора.

А дядо, ридаейки, казва, че ние трябва да помним. Да помним, не само извършилите престъпления. Да помним, че ония бяха  различни хора.

“Те не са като нас” – казвал е дядо ми, не дай бог за Русия и руския народ, те да „се върнат”

Днес, Украйна се оказа под върховенството на бандеровците. Пред очите ни те  изграждат  общество и държава на дивашките си мечти.

И ние не разбираме, не искаме да разберем, че тези хора са способни на всякакво престъпление, на всякокво насилие. На всякаква подлост.

Когато изгаряха хора в Одеса в Дома на профсъюза – изглеждаше, че нищо по-страшно не може да бъде. Когато изравняваха Славянск  със земята изглеждаше – нищо не може да бъде по-нечовешко. Когато малайзийският самолет се разби, изглеждаше – нищо не може да бъде по -долно. Но логиката, умът, думите  и спомените на дядо ми подсказват, че може. И ще стане.

Моят, отдавна отишъл си от този свят дядо е бил прав. А аз и всички ние грешихме.

Скоро всички ще  разберем. Важно е, да не е твърде късно.

Източник: http://dumaiu.ru/vozmutitelno-pochti-kak-lyudi/