Нина Усатова:  По­лас­ка­на съм, че хо­ра­та ме раз­би­ра­т в България

Нина Усатова: По­лас­ка­на съм, че хо­ра­та ме раз­би­ра­т в България

Публикувано от:

Ние сме сла­вян­ски, пра­вос­лав­ни на­ро­ди – то­ва ни обе­ди­ня­ва. Тряб­ва да се при­дър­жа­ме към об­щи­те ни цен­нос­ти, да не до­пус­ка­ме Лу­ка­вия меж­ду нас, споделя една от най известните актриси на Съ­вет­ския съ­юз и Ру­сия пред журналистката Оля Ал-Ахмед от в. Стандарт.

 

Ни­на Уса­то­ва е от най-го­ле­ми­те звез­ди на Съ­вет­ския съ­юз и Ру­сия – не са­мо за­ра­ди зва­ни­я­та и наг­ра­ди­те. Ко­ло­рит­на­та да­ма е ро­де­на на 1 ок­том­ври в сел­це­то Ма­ли­но­во озе­ро в Ал­тай­ския край. Още от ос­ми клас е убе­де­на, че ще ста­не ак­три­са. Пет го­ди­ни упо­ри­то кан­ди­дат­ства в те­ат­рал­но­то Щу­кин­ско учи­ли­ще и най-нак­рая я при­е­мат. Но във фа­кул­те­та по ре­жи­су­ра. След ус­пеш­но­то си дип­ло­ми­ра­не тя не се от­каз­ва от дет­ска­та си меч­та. Де­бю­ти­ра пред ка­ме­ри­те през 1981 г. ка­то ши­вач­ка­та в “Къ­де из­чез­на Фо­мен­ко?”. От­то­га­ва се е сни­ма­ла в над 90 фил­ма. В по­ве­че­то от тях е сил­на­та и влас­тна­та же­на. Не­от­дав­на Ни­на Уса­то­ва бе­ше в Со­фия за фес­ти­ва­ла “Злат­ни­ят ви­тяз”.

– Ни­на Ни­ко­ла­ев­на, има­те ог­ро­мен опит ка­то ак­три­са. Ка­нят ли ви да пре­по­да­ва­те?

– На­пъл­но се осъз­на­вам са­мо и един­стве­но ка­то ак­три­са. Не се смя­там за пе­да­гог, въп­ре­ки че мно­го чес­то ме ка­нят да из­на­сям лек­ции. Имам как­во да ка­жа на сту­ден­ти­те и въ­об­ще на мла­до­то по­ко­ле­ние, чи­и­то пред­ста­ви­те­ли тряб­ва да зна­ят от как­во да за­поч­нат. Де­бю­тан­ти­те са мно­го ин­те­рес­ни. Пре­ди те не се въз­пи­та­ва­ха в те­ат­рал­но по­ве­де­ние. Мо­же­ха да из­ля­зат на сце­на­та с гу­мен­ки­те, с ко­и­то са хо­ди­ли до пре­ди мал­ко на вън. Ни­кой не им е об­яс­нил, че те­а­тъ­рът е свя­то мяс­то, къ­де­то тряб­ва да се раз­го­во­ря шеп­неш­ком, за­що­то ня­къ­де мо­же да се про­веж­да ре­пе­ти­ция.

Нап­ра­во щях да при­пад­на, ко­га­то се сблъс­ках с всич­ко то­ва. Не­вед­нъж ми се е случ­ва­ло да ид­вам на ре­пе­ти­ция и да виж­дам как на сце­на­та се­дят не­а­дек­ват­ни мъ­же, гле­дат те­ле­ви­зор, пу­шат, иг­ра­ят на кар­ти, го­во­рят ви­со­ко по мо­бил­ни­те те­ле­фо­ни. При­ло­ша­ва миЕ Къ­де гле­да ди­рек­то­рът? Ако си до­шъл да ра­бо­тиш в те­а­тъ­ра, си длъ­жен да го оби­чаш. Се­га по­доб­ни яв­ле­ния се сре­щат все по-ряд­ко, въп­ре­ки че проб­ле­ми­те в те­а­тъ­ра си ос­та­ват – как­то в Ру­сия, та­ка и по све­та.

– Как­во се случ­ва в те­а­тъ­ра?

– Аз съм мал­ко ста­ро­мод­на и съм върл при­вър­же­ник на кла­си­ка­та. Пред­по­чи­там я пред съв­ре­мен­ни­те твор­би. Не въз­при­е­мам да я прек­ро­я­ват. Не въз­при­е­мам вмък­ва­не­то на но­ви ези­ко­ви еле­мен­ти – ди­а­лек­ти или жар­го­ни. Ос­тров­ски и Го­гол би­ха се пре­о­бър­на­ли в гро­ба, ако ви­дят по кол­ко изо­па­чен на­чин пред­ста­вят ге­ни­ал­ни­те им твор­би. И на ка­къв жар­гон! Кош­мар! И те­а­тъ­рът, и ли­те­ра­ту­ра­та се на­ми­рат в пре­хо­ден пе­ри­од. Кри­за­та не под­ми­на­ва и тях. Или ще про­дъл­жат па­де­ни­е­то на до­лу и ще уда­рят дъ­но­то, или ще оце­ле­ят и ще се от­тлас­нат на­го­ре – ако нав­ре­ме се усе­тят, че ги дър­пат към бла­то­то. За съ­жа­ле­ние, и те­а­тъ­рът за­поч­на да се ко­мер­си­а­ли­зи­ра и да се прев­ръ­ща все по-чес­то в до­хо­до­нос­на про­миш­ле­ност, об­служ­ва­ща па­зар­на­та ико­но­ми­ка.

Пра­ви се то­ва, ко­е­то лес­но мо­же да се про­да­де. Ак­тьо­ри­те ма­со­во зуб­рят ро­ли­те си, без да вла­гат ду­ша­та си в тях. Кул­ту­ра­та и па­зар­на­та ико­но­ми­ка са две аб­со­лют­но не­съв­мес­ти­ми по­ня­тия. Ес­тес­тве­но, че и ар­тис­ти­те тряб­ва да пе­че­лят па­ри и да жи­ве­ят. Но не по то­зи бру­та­лен, по­вър­хнос­тен на­чин. Из­кус­тво­то це­ли да въз­ви­си ду­ша­та на чо­век, да ка­чи ска­ла­та на ду­хов­но­то раз­ви­тие. А па­за­рът це­ли един­стве­но да ви взе­ме па­ри­те – и то кол­ко­то мо­же по­ве­че. Пър­во­то въз­раж­да ду­ха, вто­ро­то го уби­ва и за­ра­вя! На­пъл­но се раз­ми­на­ват. Не тряб­ва да до­пус­ка­ме оп­ре­де­ле­ни ко­мер­си­ал­ни кръ­го­ве да се гав­рят с му­зи­те.

– Има ли сблъ­сък меж­ду ев­ро­пейс­ка­та и сла­вян­ска­та кул­ту­ри?

– Раз­би­ра се! И той е оче­ви­ден. Въп­ре­ки че сблъ­съ­кът крие в се­бе си бор­ба. А бор­ба на прак­ти­ка ня­ма. Уче­ник по­пи­тал своя майс­тор: “Учи­те­лю, как да раз­ли­ча ли­ни­я­та на зло­то? Как да се бо­ря с нея”. Ста­ри­ят мис­ли­тел от­го­во­рил: “Ня­ма нуж­да да се бо­риш с нея ли­це в ли­це. Прос­то над ли­ни­я­та на зло­то тряб­ва да на­ри­су­ваш три пъ­ти по-де­бе­ла ли­ния на доб­ро­то.”

– Ва­ше­то мне­ние за сан­кци­и­те, въ­ве­де­ни към твор­ци­те и хо­ра­та на из­кус­тво­то?

– Те са аб­со­лют­но неп­ри­ем­ли­ви. Аб­со­лю­тен ав­то­гол. Те­зи, ко­и­то въ­ве­до­ха сан­кци­и­те ги е страх от из­кус­тво­то и от не­го­ва­та си­ла. Как мо­же да се заб­ра­ни ху­ба­ва му­зи­ка, зав­ла­дя­ващ филм, прек­рас­но сти­хот­во­ре­ние? То­ва е все ед­но да сло­жиш прег­ра­да на бис­трия ру­чей в пла­ни­на­та. Да, прег­ра­да­та ще ра­бо­ти за крат­ко, но во­да­та пак ще си про­бие път и чис­та­та во­да пак ще про­те­че. Ра­но или къс­но те­зи, ко­и­то въ­веж­дат сан­кци­и­те за твор­ци­те, ще раз­бе­рат как­ва греш­ка са до­пус­на­ли, оса­ка­тя­вай­ки ду­хов­нос­тта. Цел­та на жи­во­та е не да се сан­кци­о­ни­ра­ме и да си пре­чим един на друг, а дос­той­но да пре­ми­нем във веч­нос­тта. Да жи­ве­ем пра­вед­но, да тво­рим и да под­гот­вим ду­ша­та си към пре­хо­да. А се­га це­ли­ят свят плу­ва в мно­го мът­на во­да.

– Вие сте пос­то­ян­но в ка­дър – не­що про­ме­ни­ло ли се е от ста­ри­те вре­ме­на?

– Ня­ко­га се оп­лак­вах­ме от цен­зу­ра­та. Мо­же би се пре­ка­ля­ва­ше, но се­га е ве­че пъл­на сво­бо­дия, на ко­я­то не мо­жеш да хва­неш на­ча­ло­то и края. Ако за­ви­се­ше от мен, бих заб­ра­ни­ла страш­но мно­го не­ща. На­ту­ра­лиз­мът из­ли­за от вся­как­ви гра­ни­ци и рам­ки. Не­въз­мож­но е да гле­даш и да въз­при­е­маш по­до­бен тип без­кон­трол­но из­кус­тво, ли­ше­но от мо­рал и нор­ми на по­ве­де­ние. В ня­кои те­ат­рал­ни пос­та­нов­ки ак­тьо­ри­те иг­ра­ят на­пъл­но го­ли. Ти­чат нап­ред-на­зад, всич­ко им се тре­се и смя­тат, че то­ва е ино­ва­ция и кра­си­во съв­ре­мен­но из­кус­тво. В ки­но­то по­ло­же­ни­е­то е още по-зле. Сви­де­те­ли сме на сек­су­ал­ни от­но­ше­ния, а го­ли­те те­ла са не­що на­пъл­но оби­чай­но. Аб­со­лют­но не приз­на­вам то­зи вид на­ту­ра­ли­зъм ли­шен от вся­как­ви зад­ръж­ки. Нас са ни учи­ли, че из­кус­тво­то е над ма­те­ри­а­та – то из­ви­ся­ва и не поз­во­ля­ва да се по­тъ­не в бла­то­то. Ду­хов­на­та хра­на не мо­же да бъ­де при­рав­не­на с кал­та от лок­ви­те по ули­ца­та.

– Под­би­ра­те ли ро­ли­те или се съг­ла­ся­ва­те на всич­ко?

– В на­ча­ло­то на ка­ри­е­ра­та се съг­ла­ся­вах на всич­ки об­ра­зи, са­мо и са­мо да ра­бо­тя. Но ве­че про­у­мях, че има ро­ли, ко­и­то не ми е ин­те­рес­но да иг­рая и да се раз­да­вам нап­раз­но. Те ни­що не каз­ват. Стру­ват ли си? Да из­ле­зеш на сце­на­та или на ек­ра­на са­мо, за да ви­диш име­то си… Ви­на­ги тър­ся но­во пре­диз­ви­ка­тел­ство и ре­жи­сьор, кой­то ще ми пред­ло­жи не­що ин­три­гу­ва­що и ин­те­рес­но.

– Оби­ча­те про­вин­ци­ал­ни­те те­ат­ри и спо­койс­тви­е­то на сел­ския жи­во­т.

– Да, та­ка е. В про­вин­ци­я­та има те­ат­ри, ко­и­то с ни­що не от­стъп­ват на те­зи в Мос­ква и в Сан­кт Пе­тер­бург. В тях има ред и ува­же­ние – и то­ва про­ли­ча­ва още от вход­на­та вра­та, ко­га­то те пос­ре­щат. Чис­та сце­на, по­дът блес­ти. Усе­ща се не­под­пра­ве­но­то ува­же­ние към из­кус­тво­то. Ня­ма зна­че­ние, че та­мош­ни­те тру­пи раз­по­ла­гат с мно­го по-мал­ко па­ри, от­кол­ко­то сто­лич­ни­те. Но за­то­ва пък ги пре­въз­хож­дат в дис­цип­ли­на­та и в лю­бов­та към те­а­тъ­ра. Пуб­ли­ка­та в про­вин­ци­я­та те бо­гот­во­ри. Гле­дат те в зах­лас, ап­ло­ди­рат ис­кре­но, пъл­нят за­ли­те, за­що­то са жад­ни за из­кус­тво. А в сел­ски­ят жи­вот на­ми­рам по­кой.

– Пет пъ­ти не са ви при­е­ма­ли в те­ат­рал­но­то учи­ли­ще. С как­во го об­яс­ня­ва­ха?

– Зна­ех как тряб­ва да се че­те за из­пи­ти, но ни­кой не ме бе­ше на­у­чил на по­ве­де­ние. Сто­ях вдър­ве­на, при­тес­не­на – аб­со­лют­но сел­ско мо­ми­че. За как­во да ме при­е­мат? Без ни­как­ви вън­шни дан­ни в Щу­кин­ско­то те­ат­рал­но учи­ли­ще мо­ми­че­та­та бя­ха кра­са­ви­ци, ис­тин­ски мо­де­ли. Се­га ве­че и кра­со­та­та за­гу­би сми­съ­ла си. И гроз­ни, и не­ка­дър­ни се сни­мат в ки­но­то и иг­ра­ят в те­а­тъ­ра.

– И все пак за­поч­нах­те в ре­жи­су­ра­та.

– Да, от от­ча­я­ние, че не ме взе­ха в ак­тьор­ско майс­тор­ство. След ка­то се изу­чих, про­дъл­жих ка­то че­тец във фил­хар­мо­ни­я­та, а пос­ле ве­че се ре­а­ли­зи­рах ка­то ак­три­са. Дъ­лъг и мъ­чи­те­лен път из­вър­вях, но пос­тиг­нах дет­ска­та си меч­та.

– Вие сте вяр­ващ чо­век. Не ви ли при­тес­ня­ва без­ха­бе­ри­е­то?

– Аз съм пра­вос­лав­на хрис­ти­ян­ка. Цър­ква­та тряб­ва да се бър­ка в по­ли­ти­ка­та и об­щес­тве­ни­ят жи­вот. Без­ха­бе­рие е има­ло и ще има. Чо­век сам тряб­ва да от­го­ва­ря за пос­тъп­ки­те си и за пъ­тя, по кой­то по­е­ма. Не одоб­ря­вам ак­тьо­ри­те да нав­ли­зат в по­ли­ти­ка­та. Чо­век тряб­ва да след­ва мо­рал­ни прин­ци­пи в об­щес­тве­но­то си по­ве­де­ние. И мен ме ви­ка­ха да ста­на пар­ти­ен член, но от­ка­зах.

– Има ли по­ли­ти­зи­ра­не на кул­ту­ра­та?

– Аз съм по­ло­вин ук­ра­ин­ка. И все­ки път, ко­га­то оти­вам там, пла­ча и ме бо­ли от та­зи без­смис­ле­на вой­на. От Ук­рай­на са ко­ре­ни­те на дя­до ми. Пъ­лен аб­сурд и па­ра­докс е два­та тол­ко­ва близ­ки на­ро­да да се ка­рат и да враж­ду­ват. Страш­но­то е, че мръс­ни­те пръс­ки от ти­ня­та на по­ли­ти­ка­та по­па­дат ди­рек­тно вър­ху чис­то­то ли­це на кул­ту­ра­та и из­кус­тво­то. Те го ца­пат. Ца­пат го ужас­но! За как­во е всич­ко то­ва! Кол­ко­то и ог­ром­на сте­на да гра­дим, ра­но или къс­но тя ще рух­не. Жал­ко е, че хо­ра­та не­до­о­це­ня­ват крат­кос­тта на жи­во­та и си гу­бят вре­ме­то в без­смис­ле­ни по­ли­ти­чес­ки раз­при. По­ня­ко­га ми се ис­ка Гос­под да раз­тво­ри не­бе­то и да се про­вик­не от­го­ре: “Ей, вие там, как­во не ви сти­га, как­во още има­те да де­ли­те?” Из­кус­тво­то ня­ма език. Све­тът на из­кус­тво­то е раз­би­ра­ем за всич­ки на­ци­о­нал­нос­ти и на­ро­ди. Бо­ли ме, мно­го ме бо­ли, ко­га­то то­зи без­гра­ни­чен език го зат­ва­рят в рам­ки­те на по­ли­ти­ка­та.

– Как­во ви до­ве­де в Бъл­га­рия?

– Фес­ти­ва­лът “Злат­ни­ят ви­тяз” в Кам­чия. Бъл­га­рия мно­го ми ха­ре­са. По­лас­ка­на съм, че хо­ра­та ме раз­би­ра­ха по ули­ци­те и па­за­ри­те. Не по­чув­ствах та­зи от­да­ле­че­ност, за ко­я­то на­пос­ле­дък се го­во­ри. Ние сме сла­вян­ски, пра­вос­лав­ни на­ро­ди – то­ва ни обе­ди­ня­ва. Тряб­ва да се при­дър­жа­ме към об­щи­те ни цен­нос­ти, да не до­пус­ка­ме Лу­ка­вия меж­ду нас

– Как­во ще по­же­ла­е­те на мла­ди­те ак­тьо­ри?

– Да не ги е страх от труд­нос­ти­те и от греш­ки­те. Сме­ло да иг­ра­ят, да на­ме­рят се­бе си. Вся­ка слож­на ми­ну­та се тру­па в ума. То­ва е не­за­ме­ним опит. Все­ки ак­тьор да на­ме­ри сво­я­та ни­ша, но ни­ко­га да не ца­па име­то и ли­це­то си. Пуб­ли­ка ви­на­ги ще има и из­кус­тво­то ще пре­бъ­де!