НАТО е отвъд периода на своята историческа валидност

НАТО е отвъд периода на своята историческа валидност

Публикувано от:

Интервю на Антоанета Киселинчева с Валентин Вацев, експерт по политически анализ, геополитика и международни отношения, преподавател по европеистика и политическа философия в Европейския колеж и в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”.

a-specto.bg

 

Господин Вацев, наскоро Русия обяви, че организира внезапна проверка на бойната готовност по границата с Украйна. Възможно ли е да се стигне до война между Русия и Украйна? И може ли Украйна да разчита на подкрепа от Запада?

Когато велики сили правят внезапни проверки, това е просто проверка на готовност. „Проверяваме си танковете” – така правят всички армии. През последните години на няколко пъти Путин обявява внезапни проверки. Дори имаше един наистина напрегнат момент – българските медии го премълчаха, защото те умеят да заливат с криминални хроники, а не с такива неща. Тогава руското ръководство направи внезапна проверка на РВСН – Ракетните войски със стратегическо предназначение. Това са отделен род войски, с отделна система на подчинение – специално подбрани хора, със секретно разположени  позиции. А миналия месец съобщиха някак между другото едно събитие, което просто не може да бъде „между другото”, че отново е въведена в действие системата „Периметър” – ядрена ракетна система, която действа самостоятелно, в случай че няма кой да издаде заповед. Разбира се, това са тревожни неща.

Наскоро научихме и че въздушно-десантни войски са пренесени в Крим, което вече означава, че във военното ръководство на Русия осъзнават ситуацията като заплашителна във висока степен. А от няколко дни се говори за разполагане там и на комплекси С-400.

Но какъв е сюжетът всъщност? Това не е активност, а реактивност. Очаквам, използвайки малката си свобода, местното ЦРУ, заинтересовани бизнес кръгове, и разни играчи на едро в дребни ситуации вероятно да осъзнаят, че единствената оправия за Украйна е да започне въоръжен конфликт с Русия. Например, голяма радост би било Русия да разположи там, а и да употреби установки „Град” – те са много атрактивни за телевизията, защото вдигат ужасен шум и наистина създават атмосфера като от края на света. Това са реактивни снаряди, които изгарят много декари земя наведнъж, след което там не може да се живее.

И ако успеят да накарат Русия да им реагира ефективно, но мисля че няма да успеят, тогава се очаква, че цялата прогресивна световна общественост, начело с най-прогресивните сили, първо ще дадат на Украйна толкова оръжие, колкото трябва, че и отгоре. И второ, че ще изпратят там специализирани командоси, предполагам от Полша.

Естествено англичани и французи няма да се включат, а Германия и да има кого да прати, все пак няма да прати никого. Oт самата мисъл да се воюва на украинска територия германският военнослужещ може да получи вътрешен кръвоизлив. Спомени, ясно е.

САЩ може да изпратят там само някаква частна армия, има достатъчно такива, но ми е трудно да си представя, че днешният американски президент би благословил нещо такова, той е убеден „миротворец” – стари войни приключва, нови се старае да не започва.

Не отричам, че една такава жестока война теоретично е възможно да привлече вниманието на световната демократична общественост към „чудовището” Путин и да предизвика нова помощ. При такъв вариант тя може да бъде и военна, и материална, и финансова, експертна, човешка, идеологическа, дипломатическа и логистична помощ за младата държава, която без всичко това умира.

В Украйна май започват да разглеждат украинския президент Порошенко като руска скрито-компромисна фигура. И мисля, че това не е напълно безоснователно. В Кремъл решиха да признаят Порошенко, когато той спечели изборите, макар че имаха всички възможности да не го признаят и да обявят, че тази власт е нелегитимна. Да заявят: Нас не ни интересува как бандитите избират помежду си шефа на бандата. Тогава Путин (може би колективният Путин) направи изключителна крачка, която определи бъдещето за дълги години напред – да бъде призната легитимността на държавата Украйна. А това постави въпроса с Крим в особено неприятна светлина. Защото едно е населението в условия на нелегитимна централна власт да упражни своите конституционни права за самоопределение, тоест референдум. Просто, ако властта в центъра е нелегитимна, а всяка превратаджийска власт е нелегитимна, тогава референдуми може да се направят навсякъде.

Това трябваше да го знае и историкът Сергей Станишев, когато каза: Ами ако нашите турци пожелаят референдум? Условието е следното: референдумите са възможни без благословията на централната власт, но само когато тя е нелегитимна. И това е всеобщо валиден принцип, той важи навсякъде – от Япония до САЩ, в България също.

Всеки регион може чрез референдум да обяви своята независимост, ако централната власт е нелегитимна. А властта в Киев тогава беше наистина нелегитимна, както по-късно Обама призна: това беше преврат, не без наше участие.

Тогавашният посланик на САЩ в Украйна, Джефри Пайет, направи преврат по нареждане на госпожа Виктория Нюланд, това те не го и крият. Затова, впрочем, аз обичам да обсъждам американските реалии – защото там няма лицемерие. Това е манталитетът на реалния господар, който не се унижава да лъже пред слугите. Те говорят истината, защото са господари. Господарите никога не са гузни. „Трябваше преврат – направихме го!”

Мотивът им беше, както казват те, за демокрация и от хуманни цели.

Един голям американски философ Ричърд Рорти казва, че каквото и да направи Америка, тя не може да сбърка, по простата причина, че това е Америка. И това ми напомня на един български поет, който беше казал, обръщайки се към една партия: Ти винаги си права, когато съгрешиш дори! Америка не може да сбърка, защото в момента, в който го направи, това вече е правилно. Изобщо, това, което ми харесва, е тяхното имперско господарско самочувствие – Да, направихме преврат! И какво? Така сме преценили, така трябваше! Това е за доброто на всички! Ощастливихме ви с преврат, а вие трябва да сте благодарни. Нали сте благодарни?

След като в Кремъл обаче признаха легитимната власт на Порошенко, със задна дата,  което е забранено от логиката на правното мислене, този референдум започна да се интерпретира по друг начин. Ако властта е легитимна, с какво право се организира референдум? Или това е просто въоръжено отхапване на територия? Тоест, легитимността на референдума в Крим и кримското присъствие в състава на Руската федерация зависеше от това дали в Москва ще признаят изборите на Порошенко.

Те ги признаха, с което си вкараха няколко големи автогола. Но тъй като Русия е велика страна, тя може да изтърпи всички автоголове. Ако Америка може да каже: Ние винаги сме прави, защото сме Америка, то от Русия могат да кажат: Много важно! Русия разполага с цялото време на света, разполага с вечността, така че всички грешки се оправят от само себе си. Това пък е руското имперско самосъзнание. Наистина в Русия самото време тече по друг начин, а и пространството там също е организирано другояче. Социалните дистанции са напълно различни там, а те създават тъканта на обществото.

Всяко общество има три вида дистанции – тази на физическия допир, тази на гласа – от единия край на хола до другия, и голямата дистанция – виждаме се, но не се чуваме.

В Русия средната дистанция я няма. Има или много малка дистанция, например в кухнята, където седим, пием чай и ругаем властта като дисиденти, или великите, големите дистанции, където каретата пътува дни наред, за да занесе пощата.

Но да се върнем към Украйна. Може да се окаже, че това е последният й шанс да се обърне към света и да получи някакво съдействие. Една война, в която Русия да покаже „характерното руско зверство” – отрязани глави, изгорени трупове, набучени на кол дечица…

Тоест, смятате, че с пълна сила ще се задейства пропагандата?

Естествено! Пропагандата се задейства 48 часа преди действията. Ако е истинска пропаганда, тя винаги е първа и последна завършва. А ако между началото и края на пропагандата някой свърши някоя и друга работа, още по-добре! Някои от най-хубавите войни са били само пропагандни. В случая с Украйна е възможно тя много да се постарае, за да предизвика руския отговор.

Представете си Associated Press, France Press, CNN, великите световни медии, които отразяват случилото се. Там пристига и световноизвестният лешояд, журналистката от CNN – Кристиан Аманпур, а там, където пристигне тя, веднага започва да мирише на изгоряло човешко месо…

На кремълските обитатели ще им трябват всичките им здрави нерви, защото до президентските избори в САЩ на 6 ноември 2016 г. всичко може да се случи – може да бъдат вкарани украински войски на руска територия, да бъде запалено някое близко до границата село, да бъде нападнат Крим. Той и досега се снабдява до голяма степен с електроенергия от континента. Може да му спрат водоснабдяването, енергоподаването, могат да срутят моста, който отдавна се строи през Керченския пролив.

Доколкото разбирам, Вие прогнозирате, че Русия ще бъде потърпевша при едно такова ескалиране на напрежението?

Да, Русия ще бъде губеща, защото руските медии едва сега откриват какво означават медиите. Руснаците тепърва предстои да откриват медиите като такива. Това не ви е епохата, в която вестник „Правда” работеше за всичко. Сега светът е друг. Руснаците имат само една много пробивна телевизия, за която казват, че е отхапала 17% от американския видео пазар – RT. А на практика Русия все още е в дотелевизионната ера, те все още не владеят технологията на всичко това. А нали най-добрите войни се правят с телевизионна камера, а не с танкове. Така че – да, възможно е Русия да бъде вкарана, поради невъзможност за адекватна реакция, във въоръжен конфликт с Украйна. Порошенко ще избяга в Русия. Или ще се каже, че е избягал там, но в действителност няма да се знае къде е…

Тогава световната прогресивна общественост ще въздъхне и ще каже: „Не, това не се търпи повече!” Българският комитет за защита на Украйна ще обяви мобилизация, жените ще събират детски дрешки, а мъжете ще чакат на опашка за оръжие за война с руския агресор. Един вид национален подем. Иво Инджев ще заяви: „Аз какво ви казах!”

Министър Ненчев и другите шаламановци най-после ще излязат и ще кажат: „Видяхте ли?” Задава се осмислен живот дори за Ангел Найденов, както и за цялата американска партия в БСП.

А американските ядрени заряди вече май ги пренасят от „Инджирлик” в Румъния. И ако ние много се постараем, може също да докопаме някоя и друга ядрена бойна глава – за авторитет и самочувствие! Нима и ние не можем да разположим десетина ядрени бомби, да не би да сме по-лоши от румънците? Даже знам къде можем да ги разположим. Как може такова нещо – за всички атомни бомби, за нас няма? Ние да не сме втора ръка хора?

Накратко, до 6 ноември вероятността от въоръжен конфликт между Украйна и Русия е много висока. А след Избора започват различни други сценарии.

Нека се пренесем в друга точка на доскоро нажежени отношения. След срещата между Путин и Ердоган, стана ясно, че Турция се преориентира към сътрудничество с Русия. Смятате ли, че това е сериозно, стабилно намерение, което може да продължи устойчиво във времето или е част от поредицата непоследователни ходове на турския президент?

Вижте, Ердоган прави само това, което може. Ако трябва да се илюстрира онази пошла истина, че политиката е игра на възможното, то Ердоган трябва да бъде даван за пример. Навремето той бе употребен, за да предизвика конфликт, с цел да се пререже руската логистична пъпна връв, която свързваше руските войски в Сирия с техните бази в Русия. Обещали са му, каквото трябва да се обещае. Другата хипотеза е, че той не е знаел, но на мен ми е трудно да повярвам как пилотите сами ще решат да свалят руски самолет, пилотите никога не правят така. Самите военни не са такива хора, които ще вземат политически решения, а по-скоро ще се скрият под масата. Истинският военен не можеш да го накараш да вземе политическо решение, и правилно – това е част от професията! По-скоро е знаел какво предстои и се е съгласил, по силата на някои съображения.

И още една техническа, но ключова подробност, която поставя нещата в принципно различна светлина – без да подценяваме потенциала и боеспособността на Въоръжените сили на Турция (не бива да го правим, ще е много голяма грешка), все пак тези въоръжени сили просто нямат възможност да проведат такава операция – свалянето на руския бомбардировач е станало в един точно изчислен интервал от само 90 секунди, на съвсем (или почти съвсем) точно калкулирано място, с ракета от такъв тип, от който руският самолет по принцип няма защита, като са задействани два самолета АУАКС от Гърция и Саудитска Арабия, и още три много специални американски изтребителя, които са летели там наблизо…

Турция няма самолети АУАКС, няма и електронна система за калкулиране и координиране на такива прецизни операции – това е тази „принципно различна светлина”, която, естествено, е била видна от самото начало за руското военно разузнаване, и която е променяла смисъла на целият разгърнал се сюжет. Другите световни разузнавания също са се досещали, че Давутоглу мели измишльотини ad hoc, съобразиха това и световните политически елити – и затова тактично замълчаха „до изясняване на детайлите”.

И само българският, прости Господи, елит (нали са по-турци от турците), нададе звънък пуделски лай в защита на „единствено правилната позиция на Давутоглу”. След този момент вече никой няма право на илюзии в България – природата на „елита” ни се разкри един път завинаги и окончателно.

„Удряш в гърба, псе мръсно! И у дома си не си господар, и думата си не държиш, и други заради тебе решават!” – такава беше примерно путинската реакция, и тя е разбираема.

А още в следващите два дни Ердоган разбра, че е предаден. Че го лъгаха с натовска подкрепа, а от НАТО отказаха да се събудят. Той остана морално изолиран. Имаше надежда от Кремъл да отговорят силово, но до 48 часа надеждата умря. Освен това, Путин започна една садистична операция по бавно вадене на джигер – икономически санкции, които разрушаваха цели социални структури и слоеве в Турция. При това, повечето от тези санкции бяха насочени към референтната група на самия Ердоган. Той може да е всякакъв, но никак не е примитивен. В политически смисъл дебилизъм при него няма да откриете. Той бързо си направи изводите. Той има право да очаква помощ и разбиране от Запада, защото десетилетия наред Турция е може би най-верният му партньор. И винаги е била партньор втора ръка. Великобритания и Израел могат да си позволят всичко, а Турция не може…

След това дойде този пишман опит за преврат, който беше сведен до действия на Фетхуллах Гюлен. Но това е само част от истината.

Накратко – Ердоган прави, каквото може.

Освен това, той успя да събуди някакъв много лек комплекс за вина в САЩ: Искам Фетхуллах Гюлен да ми се донесе на тепсия. Америка не може да му предаде Гюлен. Тя не е страна, която може да бъде заставена да направи нещо. Можеха да предадат тялото на Гюлен. Защото той е възрастен човек и винаги може да се изработи някакъв примерен сюжет, че се е запознал с две девойки, с които се е отдавал на късни вечерни диалози например, или са чели заедно Енциклопедия Британика по нощите, в резултат на каквито екзерсизи възрастните мъже умират. Девойките могат да бъдат много опасни за възрастните мъже. Ако е прекалил, после могат да дадат на Ердоган тялото му в подходящ ковчег, едно компромисно решение. Но и това се размина – на Гюлен май е разрешено да напусне САЩ и да замине в неизвестно направление. Къде ли пък ще замине? Предполагам в Англия, къде другаде? Накрая всички опират до Англия – и Березовски, и Херцен. Това е окончателното място, окончателният утаител, където се упокояват както революционерите, така и жертвите на революциите. Маркс също умря в Лондон. Като започнем от Херцен, минем през сина на Хайле Селасие II, родата на шейх Реза Пахлави, Березовски и кой ли не още. И разбира се – Гюлен. Лондон е гостоприемен – когато оплескаш работата, там винаги ще те приемат. Разбира се, МИ-5 ще има разговор с теб – без това не става.

Но никой в Москва не забравя, мечката е дългопаметна. Руската мечка е общо взето добродушна и от време на време се държи глуповато. Може да ти направи и добро, и зло, има си своите непонятни предпочитания. В много отношения руснакът е неразбираем човек. Но със сигурност Русия не забравя, тя помни много дълго. Империите са дългопаметни същества. Затова например Кемал Ататюрк през 30-те години премахна османицата и премина на латиница – за да прекъсне имперската памет. Днес има километри османски архиви, които са недостъпни. По този начин Ататюрк преряза паметта на турския народ, създавайки турците, защото преди това нямаше турци. По време на Османската империя турчин е всеки, който вярва в Аллах, който признава падишаха, говори турски и плаща данъци. А това е съвсем друго понятие за турчин, различно от днешното.

Но Русия помни. И ако някой в Кремъл е забравил, има кой да му напомни за самолета…

Вижте, въпросът не е в това че свалиха един самолет. Чудовищно звучи, но самолетите ги правят много, за да има и да падат. Жалко е за пилота, но той пък е военен човек и съдбата на военните е такава – от време на време да ги убиват. Това е вътре в достойнството на военната професия. Когато военните си вършат работата те или убиват, или тях ги убиват. Дълго време Путин не спря да повтаря, че това е вероломно действие, тоест: Ние с теб имахме договор, а ти го наруши. Тези неща не се прощават и не се забравят. Путин реши да приеме извиненията на Ердоган в навечерието на срещата във Варшава. Очакваше се да се създаде второ НАТО – по-ефективно от първото, защото то за нищо не става. В първото са Франция, която не желае да воюва, Германия, която още повече не желае да воюва срещу Русия. Във второто НАТО трябваше да участва Турция. Три дни преди обявяването на второто НАТО се оказа, че Кремъл е склонен да приеме извиненията на турската страна, макар че те не отговаряха напълно на очакванията за извинение. Защото и в турския език, и в руския, и в българския, разбира се, има разлика между „съжалявам” и „извинявам се”. Освен това, Ердоган непрекъснато повтаряше, че убитият пилот е убит от „сивите вълци”, с които той няма нищо общо. Но след приетите извинения, се оказа, че „второто НАТО” не се получава – просто без Турция всяко НАТО е абстракция.

Чудя се, впрочем, след като Путин прие Ердогановите извинения – Доган би ли приел Местановите?

В момента, мисля, Ердоган и Путин действат заедно. Високата политика изисква разбирателство между двете страни. Очакваше се, че Ердоган ще затвори сирийската граница за въоръжената ислямска интелигенция, което той и направи. Както и че участва в Сирия с танкове. Но разбира се, той няма да участва срещу тези, срещу които воюва Русия. Ердоган просто нападна кюрдите и ги върна отвъд Ефрат. В този смисъл, обещанията на Съединените щати към кюрдите за независим Кюрдистан отново останаха да висят за неопределеното светло бъдеще…

Според Вас, възможна ли е договореност по темата за Сирия между Турция и Русия? Защото именно Сирия бе повод за настъпилия разрив между двете страни…

От една страна Сирия е място, където няма нито уран, нито нещо друго ценно. Но е място, откъдето трябваше да минават петролопроводи и газопроводи, а Асад не разрешаваше. Освен това, имаше една информация, която може да е конспирология, (прекалено бързо изчезна от медиите) – че независима американска геолого-проучвателна компания е открила в Джебел Нафта в Сирия, близо до Ливан, петролно находище с между 3 и 17 млрд. куб. метра залежи. За такова нещо не една, а три войни се правят.

От друга страна, съвсем правилно, Ердоган иска нещо точно определено – всички други беди да се случат, но Сирийски Кюрдистан да не се състои. И засега успява да го постигне.

С танковете на Ердоган няма да бъде разрешено кюрдите да се съединят там, на тази територия. Защото съедини ли се кюрдският елемент на сирийска територия, това моментално ще заработи като детонатор спрямо кюрдите в Южна Турция. Те са между 8 и 12 милиона и след още три месеца ще видите, как от Турция остава около 60% от територията й. Нито един държавен ръководител не би разрешил такова нещо. За опазване на териториалната цялост на Турция Ердоган би употребил (и би трябвало, мисля) да използва дори ядрено оръжие, ако да би имал такова. Да, на негова територия има ядрено оръжие, но той не смее да го пипа, защото то е американско. Макар че имаше чисто теоретичен вариант – да окупира „Инджирлик” и да се обяви за ядрена сила с американско оръжие. Както се казва: Беше ваше, стана наше. Но чак такива неща не стават на този свят.

Но пък от друга страна – защо точно сега решиха да местят бомбите в Румъния? Кога Румъния стана по-сигурен партньор от Турция?

Ердоган изпълни държавния си дълг. За пореден път, с руско съгласие и с американска благословия, той отхвърли кюрдската опасност. Колко дълго още от Кремъл ще си затварят очите пред това – човек трябва да е много близо до Путин, за да може да отговори. Но очевидно Русия си запазва правото да охлади отношенията и да върне статуквото, каквото беше преди. А засега и двете страни се опитват да източат една от друга всички възможни бонуси. И го правят. Съжалявам, може да не звучи като учебник по морал, но това е Realpolitik. В повечето ситуации в световната политика се случва именно това – логиката на насрещната полза.

По какъв начин тези сложни баланси на взаимната полза засягат България?

Това е тема, по която аз трудно говоря. Единият път за нас е по някакъв начин да започнем да си връщаме националния суверенитет и да се опитаме да изградим на този разграден двор, някаква нова държава. За това, обаче, не съм оптимист – то ще се случи може би, но някога, не сега. Но България просто трябва да си връща суверенитета. Преди 20-тина години американската концепция беше, че Турция следва да се връща към естествените си, начертани от съдбата граници – към зоната на обновена Турция. Ясно е как ни засяга това.

На дълбоко историческо равнище, в България днес също се повтаря нашият дебат от втората половина на XIX век. Свикнали сме да говорим за онези хора, от онова време, като за някакви смехотворни чудаци с фесове и потури. Поне такъв беше образът, създаван от незабравимите за мен комични български актьори като Парцалев и Калоянчев, които играеха старите пиеси, непрекъснато показвайки, че се разграничават от ролите си и правеха цирк. Така се създаде представата за онези българи – от Ганковото кафене, (Вазов ги описва усмихнато, но не и презрително), от „Българи от старо време” – Чорбаджи Генчо и Хаджи Либен. Гледаме ги с високомерието на XXI век като инфантилни, някак недорасли българи, като носители на една забавна, инфантилна национална недоразвитост.

Всъщност те са били напълно отговорни, смислени и пълноценни хора. Те са виждали, че великата империя, в която живеем вече 500 години си отива и са поставили въпроса не дали, а каква да бъде България, когато с Божията помощ ние я получим, или си я изработим, или нещо друго стане.

Имало е два проекта за България. Единият е този, който виждаме сега – той се е осъществил с намесата на Русия. А другият проект е бил за една друга, малка Българийка на базата на либералните закони на модернизираната Османска империя, да кажем с център в Русчук. Оттам дамите от по-първа ръка тичат с корабчето до Виена да си купуват ливанто, бяла вода, синя вода, кринолини и капелини, оттам българите са се причестявали към вечните ценности на европеизма – смисъл и оправдание на съществуването на тази алтернативна България. Това е една друга, малка България, която признавам, че също е била възможна. Затова Ботев така люто е ненавиждал туркоманите и туркофилите-българи, защото именно те са били ферментът на тази България – на Кириакстефчовците. Мисля, че поне половината от българския елит тогава са били точно от този вид. Защо обяснявам всичко това? Защото наскоро, когато във Военния клуб Давутоглу промотира книгата си „Стратегическа дълбочина”, се оказа, че в България е победил Кириак Стефчов. Българският политически елит, като един „колективен Кириак Стефчов”, отиде не да отбележи, а да отпразнува тази книга, чертаеща бъдещето не само на Турция, но и на победилите днес в България туркомани. Така онази България, която остана във виртуалността в края на XIX век, се опитва да се върне в съвременността, и почти се е върнала. Ние живеем между две Българии. И въпросът е коя от двете е реална, и коя – виртуална. Защото виртуалната се опитва да стане реална и да превърне реалната във виртуална.

Имаше един ужасен филм – „Другите”, където едно непонятно защо, но много разтревожено, семейство живее в една голяма празна къща и непрекъснато чува тропания, шумове, очакват мъжа да се върне от войната, свекървата е разтревожена, децата плачат непрекъснато. А после се оказва, че всъщност те са умрели и реалните собственици си живеят в къщата. Тоест, тези, които смятаме за реални, са всъщност виртуални. И обратно, виртуалните се оказват реални. Коя от двете Българии е виртуална и коя реална? България на индустриалната сила, на суровите правила, на властната, а понякога принудителна модернизация, в която са се случвали и насилия, България на онзи социализъм, който остави всичко добро и всичко лошо, останало в спомените ни като корито, от което и социалистите, и противниците им, плюскат. Грабят като от склад, от който всеки трябва да вземе нещо за себе си. Или другата България?

Ето, така се появи новата класа, неспособна да създаде нищо около себе си. Тя живее по-добре като колониален елит. А може би отмъщава на тази България, че не се е състояла другата – търговско-посредническата компрадорска България – без индустрия, с условен суверенитет, но пък със „силен европейски дух”…

За мен, тези две Българии имат различно население. Едните са българи – груби, не много учтиви, понякога излишно жестоки, понякога трудно реагиращи, с огромен потенциал за култура и развитие, но със слаба инициатива, тежко объркани в идентичността си и в перспективите си днес. И другите, които също претендират да са българи, но аз ги наричам българяни. Те са „малки и хищни”, свръхинициативни и се държат като окупационна сила, завладяват позиция след позиция – това е другата България. И много скоро тази друга България ще съобщи, че няма друга България, освен нея. Според мен е налице етническа разлика между българи и българяни. Българянска България в момента блъска по вратата с ритници на българската България – иска да влезе, да се настани, да се осъществи, преминавайки от виртуалността към реалността, да наложи своите истини, смисли и визии, своята сетивност и идентичност…

И тук не става въпрос за малцинства – цигани, турци, евреи. Делението е по-надълбоко, то е вътре в България, в българския етнос. Всъщност ние не сме един народ, а живеем в две паралелни държави на една и съща територия. И се боя, че не можем да живеем заедно вече. Аз познавам все повече и повече хора, които забраняват на децата си да говорят български, за да могат по-лесно да учат английски. Те наричат България „БГ”. Най-добре можеш да ги разбереш, ако случайно знаеш английски, защото те говорят, превеждайки от английски на български.

Нещо като някогашния руски елит, който е говорил на френски…

Да, точно така. Неслучайно Лев Толстой е написал първите две глави на „Война и мир” само на френски. Но не е ли резонен въпросът какво се случва после с този елит?  Странно ли е, че вятърът на времето ги отвява в Париж, където стават шофьори на таксита, келнери във френски казина и локали, пишат емигрантска литература и печална поезия.

В България днес ние говорим на един и същи език, но влагаме различни понятия. А разликите между нас вече получават антропологично измерение. И тук може неочаквано да се окаже, че Бойко Борисов има заслуга за това, защото той е нечувствителен към тези две Българии. Той няма сетиво за всичко това – за добро или лошо, и което е по-важно – групата, на която той днес е репрезентатор, т.е. властният елит на днешна България, също няма такова сетиво – за генезис, идентичност и историческа съдба.

Ето Ви един случай, в който примитивизмът помага. Вижте колко коварна е тази госпожа  историческата диалектиката. Как злото непрекъснато става добро и доброто става зло.

Под знака на затруднена Турция, единият път за България е да започне заедно със своите съседи, да възстановява, ако не напълно, поне до значителна степен суверенитета си. Сигурно е, че това няма как да стане без разбирателство с Русия, а с днешна Русия не знам какво разбирателство може да има. Днес тях ги интересува единствено, дали тръбата ще мине през нашите земи или не. За това те биха казали, че ние сме си виновни, но аз не искам да водя такива спорове.

Другият път е България да стане мултиетническа територия, където няколко български анклава ще населяват земите около Средна гора – Сопот, Карлово и другите стари български поселища. Ще има телена мрежа по периметъра, както и местно управление – кмета, попа и даскала. Картечница на камбанарията. Момите ще са по списък, защото момите са „ресурс”, а ергените ще ходят на т.нар. „вилазки” – да отвличат моми от съседните села или да нападат международните кервани от тирове по международното шосе Е-80, което свързва Брюксел с Истанбул. Това също е България. Все пак, евреите са живели 2000 години така – без държава, и са оцелели, с огромни поражения разбира се.

Или ще започнем да възстановяваме суверенитета си със силите на всички, които не се срамуват да са българи, или ще свикваме да живеем в т.нар. „штетли” – места, на които никой не ти се меси, властта идва само да събира данъци, но се живее според народните порядки. Така се случва с народите, които се подиграват с държавите си. И които възпитават интелигенцията в дух на презрение към държавността. Така се случва с държавите, в които думата „етатизъм” е ругатня. Не Ви разказвам празни фантазии – тези неща са се случвали и с други народи по света. Българите са развратени от историята, защото са научени да мислят за своето историческо битие като за приказка с добър край. Но никой не гарантира добър край на нашата история.

Като че ли се заблуждаваме, че успяваме да го отложим, а всъщност ние определяме какъв ще бъде краят…

Да, краят излиза изпод ръцете ни. Вижте, много скоро Европа ще промени основния си политически, културен и стопански метаболизъм. Това има силна функционална и смислова връзка с изборите във Вашингтон. И ако новият президент на САЩ е г-жа Клинтън, Европа ще трябва да приеме, че е 51-вият щат. Тя ще се наложи да спре да мърмори, защото американската воля не се гази така лесно. Ако следващият президент е Тръмп, ще има друг начин на водене на диалог, но аз не вярвам Тръмп да стане президент.

А Турция – страната, от която сме така зависими, днес е драматична страна, която е осъдена да намери културната си формула. Но това не е по вина на Ердоган. Той е човек на времето си, той е функция на това, което се случва в Турция. Непрекъснато си задавам въпроса как бих постъпил на негово място – вероятно по същия начин. Казвам това без симпатия – тук няма място за никакви емоции. Ердоган не може да събуди моята симпатия, но събужда моето разбиране. Излъгаха го отвсякъде!

Да, действително напоследък градусът на отношенията между Турция и Запада достигна много ниска точка. Ердоган заяви, че се чувства предаден от САЩ и ЕС.

Той се чувства предаден, защото действително е предаден. Чувството му е правилно. Засега не е предаден от Кремъл, но като нищо могат да го предадат. Не предадоха ли оттам всичките си съюзници, та и себе си дори – разбира се, в името на единний светъл европеизъм? Да, нека се надяваме, че „днешните” не са като „вчерашните”…

Смятате ли, че ръководството на Турция сериозно поставя под въпрос членството на страната в НАТО? Или това са само политически трикове…

Да, смятам че има такива сериозни намерения. Без съмнение има и шикалкавене – турчинът е цар на пазарлъка. Ако се пазариш с турчин, най-вероятно е да загубиш. Но не е само шикалкавене…

От страна на НАТО също има определени сигнали. Появи се информация, че американските ядрени оръжия, позиционирани в Турция ще бъдат преместени в Румъния. Както и други информации за базата в „Инджирлик”.

От американското военно началство са длъжни да забравят дори жените и децата си, но да не забравят ядрените бойни глави. Вижте, това е военната логика. Военният, който забравя ядрените бойни глави е по-долу от плъх. Такова нещо е недопустимо. Американските военни са сериозни хора. Дори да има теоретична възможност Ердоган да започне да „попипва” в „Инджирлик”, те са длъжни да пренесат ядрените бойни глави. Винаги първо се пренасят ядрените бойни глави. Струва ми се, че на гръцка територия също има ядрени бойни глави, отвинтени от носителите и скрити в някакви добре оборудвани складове. Казвам струва ми се, защото това няма как да се докаже. Но ако е така, това означава, че във Вашингтон все пак никой не се съмнява в правилния курс на Ципрас.

Смятам, че освен шикалкавенето, части от турския елит искрено задава въпроса: Малко ли им дадохме? Защо ни правят на маймуни? Защо ни унижават? Турция беше верен съюзник на НАТО през всичките тези години. Откакто Турция е член на Серевноатлантическия пакт, тя свято е изпълнявала всичките си задължения.

А от страна на НАТО имаше ли същата такава лоялност?

Не. НАТО не могат да се похвалят с лоялност към Турция. Въпросът обаче не е само в това, че с Турция не се държат адекватно и достойно. Просто днес НАТО е отвъд периода на своята историческа валидност. НАТО не е нужен на никого, освен на натовските генерали и на Атлантическия клуб в България, естествено. Представям си какъв рев ще падне, ако Соломон Паси чуе, че нещо е станало с НАТО. Може би НАТО трябва да се разпадне след като Соломон Паси ни напусне, защото такава беда не бива да се случва приживе с него. Но това вече е в ръцете на нейно величество Съдбата.

Турция на няколко пъти беше на косъм от затриване, заради своята атлантическа лоялност. Сега вече може да се каже, че Карибският кризис започна, когато американското разузнаване случайно откри съветски ракети на Куба. А съветските ракети на Куба бяха разположени като отговор на американските ракети в Северна Турция, които прострелваха Съветския съюз много на север. Оставяме настрана дали Хрушчов е действал разумно – това е друг политологически и теоретичен въпрос. Но тогава Турция можеше да бъде затрита. Защото всеки генерален щаб прави планове, слага ги в пликове и ги номерира, за всякакви случаи в живота. После обсъждат Вариант „В”, Вариант „С-16″ и пр. В плановете на съветския генерален щаб е имало плик с вариант как да бъде унищожена Турция – част от нея отива при нашите приятели арменците, в друга се създава свободен Кюрдистан. Старият Асад е щял да приеме това – това е бащата на днешния очен лекар. Старият Асад беше жесток и истински адекватен арабски политик. Той разбираше кое за какво е. А младият Асад е интелигенция, жена му е англичанка, струва ми се… Как се управлява с жена англичанка и с очен лекар? Планът на съветските военни (един от плановете) беше евентуално част от Турция да отиде към Армения, по-голямата част да отиде към Кюрдистан, проливите да останат за руснаците. Донякъде и Гърция беше призована в решаването на този въпрос. За България не се споменава нищо. Но и защо ни е? Нашата памет е удобна – тя се управлява, пише, пренаписва, манипулира, мачка, реинтерпретира.

С една дума, руско-турските отношения се върнаха към онова, което винаги са били – отношения на реална взаимна изгода. Но ако някой от двете страни наруши този очевиден договор, той получава санкции.

Вижте, турците като тип култура са хора договороспособни. С турчина можеш да се разбереш, и ако успееш да се разбереш, най-вероятно е да не те предаде. Те държат на думата си. С такива хора се живее лесно. Трудно се живее с българския елит, който е купен от Турция. Но това вече е съвсем друг сюжет. Ето например, Русия се разбираше с Турция, докато Ердоган не реши да изпълнява партньорски поръчки. След това си направи всички изводи от тази постъпка. Носят се легенди, които не са потвърдени и няма да се потвърдят, че всъщност той е бил предупреден от Русия за началото на преврата. Но аз не вярвам в това, по-скоро от Израел са го предупредили – там ги умеят тези хватки. Така или иначе, в Турция земята започна да се върти много бързо. Нищо в Турция не е решено все още.

Въпреки сериозните стъпки, които Ердоган предприе за ликвидиране на поддръжниците на Фетхуллах Гюлен, налице е подкрепа за него и от опозиционните сили. Как си обяснявате тази консолидация? Може ли да се каже, че турското общество почувства чужда намеса (в рамките на преврата) и донякъде се обединява?

Много преди тези събития, процентът на антиамериканизма в Турция стигаше до 78-80%. Това означава, че от всеки 10 турци, 8 мърморят срещу Америка. Това е здравият турски национализъм, който досега се използваше като енергия за държавно развитие. Как да не подкрепиш легитимния си държавен глава, дори и да не го одобряваш, когато очевидно от Пенсилвания му организират преврат! Това е въпрос на морал и хигиена. Аз, разбира се, не съм пример за патриотизъм, но когато наскоро четох, че някакъв германски министър мъмри Бойко Борисов, побеснях. Германецът казва: Борисов имаше 9 години да оправи страната си и да направи армия, достойна за името си. – А вашата армия достойна ли е? И как можело да оправи икономиката си – ама вижте вашата икономика, моля ви! Според мен, основателят Бисмарк се върти като шпиндел в гроба си, като гледа днешна Германия. И без да съм фен на Бойко Борисов, на мен ми стана обидно. Не могат да говорят така с нашия министър-председател. Ако някой ще го съди и ругае, то това сме ние. И никакъв германски министър не може да се изказва по нашите въпроси. Това си е наша работа.

Така разсъждават и турците и това не е примитивизъм. Това е въпрос на хигиена, на морален баланс и самоуважение.

Вие прогнозирате ли разпадане на сътрудничеството между Турция и НАТО?

Да, лека-полека. Ако не започне голяма война, защото тя заличава всички сметки, затрива всички борчове и започва живота наново, НАТО си отива отсега. Има три големи проблема, които НАТО не може да реши – проблемите на финансирането, целеполагането и смисъла. Всеки поотделно е достатъчен, а те са три. Самият Тръмп казва, че НАТО вече работи като брадавица. И тъй като аз не съм в предизборна кампания, мога да кажа, че НАТО вече никому не е нужен, освен на генералитета, и може би на Соломон Паси. Но на Соломон можем да му измислим някакъв друг гумен кокал. Той винаги може да бъде ощастливен. Всъщност, става въпрос за ерозия по южния фланг на НАТО.

Да, Турция има огромен принос към осъществяването на целите на НАТО в региона. Тя разполага и с най-големия Черноморски флот…

И не само. Тя винаги е била големият южен бастион на НАТО. Също така Турция дълго време отговаряше на базовите изисквания на плана „Труман” – като изнесена напред цитадела в битката за отхвърляне на Съветска Русия. Смяташе се, че тя е този бастион, от който се стреля най-ефективно. Защото докато Турция е натовска, за Русия всички пътища към Близкия Изток, към Кавказ и всичко руско в тази част на земята е проблематизирано. Но вече не е така. Не знам дали лично Путин, но Кремъл отбеляза велика победа. Тези, които вкараха в беля Ердоган, извършиха велика глупост – не може така да се подиграваш със своя съюзник, особено ако е турчин. Те го разиграха. Някой друг на негово място направо би изгонил американците и би национализирал ядрените им съкровища в „Инджирлик”. Ердоган не е такъв човек, но той има защо да бъде обиден. В Турция вече нищо не е същото. А дали е възможно да се охладят отношенията с НАТО – да! Аз непрекъснато повтарям един и същи исторически образ – нещата си отиват, когато спре да се възпроизвежда тяхното благо. Когато едно нещо се превърне в безсмислено, то остава празна черупка. Затова в средновековната живопис моят любим Йеронимус Бош рисува злото като кухи черупки, като изкорубени дънери, като празни хралупи. Това е злото – това, което е останало без смисъл, без причина да го има, без благодат, както би казал Платон. Безблагодатните неща са мъртви черупки и те си отиват, времето ги отнася. НАТО е безблагодатна организация. Е, като система от генералски заплати е голяма благодат…

Но говорим за Турция, а тя е по-важна от НАТО. Съжалявам, че така се случи с нея, защото поне в това отношение ние трябваше да живеем спокойно – да докараме отношенията с Турция до прохладно взаимно разбирателство, каквото имаме с Гърция. Нищо повече не съм се надявал да имаме с Турция, но поне това трябваше да го имаме. Вместо това, по вина на Доган или за негово нещастие, както и поради много други фактори, българският политически елит е турцизиран. Това е една велика победа на колективния Кириак Стефчов над Ботев. И над всички нас. И над България.

Вижте, ние трябва да се разделяме с днешния си елит, раздялата ни с него се превръща във въпрос на живот и смърт, защото той е окупационен, колонизаторски и антинароден, защото този елит може вече да мисли само чрез дебелото си черво. Те разсъждават само храносмилателно, не чуват шепота на историята, а само куркането на червата си. Затова днес те вече са несъвместими със самото съществуване на българския народ. Вероятно трябва да се разделим и с историческия си оптимизъм, защото навлизаме в зона, лишена от оптимизъм. Съжалявам, но не мога да Ви кажа нищо по-весело.

Базите на НАТО и САЩ в Турция са ключови за операции в Близкия Изток. Какви алтернативи има за Близкия Изток? Смятате ли, че Турция може да бъде заобиколена при бъдещи операции в региона или ще се прави всичко възможно тя да бъде върната отново в орбитата на САЩ?

На пръв поглед, Турция не може да бъде заобиколена, но това не е игра на „Монополи”, в която ако не стъпиш не можеш да минеш. Бази има достатъчно – има в Гърция, има самолетоносачи, подводници, които носят достатъчно „средства за проектиране на сила”. Мога да ви направя карта на американските военни бази около Близкия Изток – те са много. Наскоро свалиха саудитски военен пилот над Йемен, в Аденския залив, а 20 минути по-късно дойде американски хеликоптер и го спаси. Изглеждаше много странно как толкова бързо пристигна хеликоптерът, но аз си спомних, че в Джибути има американска военновъздушна база. Сега на 13 км от нея се строи китайска военна база, което е много интересно – как ще живеят заедно? Впрочем, китайците го умеят това. Накратко, има достатъчно американски бази и Турция е напълно заобиколима. От американска гледна точка всичко е заобиколимо, само доларът не бива да бъде заобикалян. Единственият истински грях срещу Америка, това е грехът спрямо долара. Затова всеки може да антиамериканствува колкото си иска, но този, който посяга на ролята на долара в света, вече наистина плаща по най-скъпата тарифа. И Турция е заобиколима.

Плановете на НАТО в Черно море вече са провалени. Най-големият черноморски флот, разбира се е турският. Но умни американски военни твърдят, че Черно море е руски леген и няма такова нещо, което да плува там и да не може да бъде потопено откъм Крим. Освен това, геополитическите стратегически интереси на Турция не са просто тя да има свръхпотенциал в Черно море. Там проблемите са други, големите цели са различни.

Хубавото за тях е, че Турция все още има шанс да заеме ролята на неофициален лидер на Близкия Изток, такъв, какъвто той ще се появи, след като се уталожат нещата след 5-6 години. Вече в нови условия, през XXI век, Турция продължава да има шансове да заеме позиция, аналогична на Високата порта по време на необятната Османска империя. Границата на Османската империя е стигала между Северен и Южен Йемен – Южен Йемен винаги е бил самостоятелна територия, а Северен Йемен е бил част от Османската империя. Днес никой не бива да се ангажира да твърди, че това ще стане или че няма да стане, но това е реална възможност. Другото, което според мен е даже по-вероятно е рано или късно кюрдската държава да започне да се появява. А това, което за кюрдите е държава, за турците е тумор, при това недоброкачествен. Сирийски Кюрдистан – това е пожар вътре в Турция. И не само Ердоган, а и всеки друг турски държавник е длъжен да изпраща там танкове непрекъснато. Истинският проблем на турците не е, че те нямат енергия или че са глупави – те са енергични и разумни хора и освен това нито за секунда не забравят интереса си. В морален план това буди въпроси, а в геополитически план това дава спокойствие, че те са договороспособни хора. Проблемът е друг – в културно-историческата и културно-политическата формула на турската държавност по принцип. Как се прави светска държава с 98% мюсюлмани? Има ислямска политическа концепция, даже две. Едната, това е разбирането на Абд-ел Уахаб за това, че единствената легитимна и допустима ислямска политическа общност е ислямската Умма, а всичко останало е харам и бидаа – идеологията на Саудитското кралство, но и на „Ислямска държава” днес.

А другата доктрина, това е ислямският парламентаризъм и ислямският модернизъм на „Мюсюлмански братя” – всичко си е както трябва, както е в „Европата” – парламент, правителство, принципите на Монтескьо работят, а отдолу шариатът си стои като непоклатима основа на общото политическо съществуване. Шариатът е серия от забрани – не посягай през ръцете на баща си на масата, като говориш с майка си дръж се скромно и т.н. Тоест, Турция е пример за светска държава, в която хората мислят шариатски – дори най-просветените. Например в Анадол за доказан хомосексуализъм не бият, а убиват. Съпружеската невярност, разбира се тази на жената, а не на мъжа, също се наказва немилостиво. Това е ислямски свят. На който не му харесва, да не ходи там. Те не се срамуват от това, че са мюсюлмани и няма защо да се срамуват. А върху всичко това трябва да се изгради европейската политическа система. Е, надстроиха я, сто години така вървяха нещата. Тяхната система предвиждаше армията не да има право, а да е длъжна да се намеси, когато се нарушават принципите на Кемализма. Днешната турска армия не може да се намеси в нищо. Как се живее с такава армия? Това са няколко поколения турски военни, които са възпитавани в друг тип мислене за държавата. Това е противоречие не в душата, не в характера и не в морала на Ердоган. Това е противоречие в обективния фундамент на турската държавност като културно-исторически феномен. Историята не е дала отговор какво може да се случи, а и не го прави по принцип. Случва се това, което може да се случи. Засега виждаме една силно дестабилизирана държава с елит, който живее в разкол, власт, която е принудена да се държи авантюристично, невротизирано общество, скарани либерали и ислямски фундаменталисти (макар че турският ислям никога не е бил фундаменталистки в стария смисъл на думата). Това е общество, пълно с проблеми и аз искрено бих искал, макар те да са нерешими, да успеят някак да ги погасят, но не чрез консенсус, а чрез компромис. Компромисът е когато двете страни признаят правото си на съществуване в своето различие и не правят нищо един срещу друг. Такъв компромис се появи в Западна Европа след края на религиозните войни, когато католици и протестанти, които на драго сърце биха си резнали гръцмулите, са разбирали, че са им къси ръцете да хванат онез гадове „отвъд реката”.

Компромис, толерантност, търпимост – това е последният шанс на Турция. Ако това не стане, ние ще имаме един гноен абсцес на границата си, който ще продължи с десетилетия до пълното изчезване на България. Имам предвид изчезване като държавност, като народ ще ни има, но като държавност ние вече сме заплашени от всичко това.

Вижте, аз приемам френския метод на периодизация – Първа френска държава, Втора френска държава, Трета и т.н. С България е същото – Първа българска държава, Втора българска държава, Трета българска държава, държавата на българския социализъм беше четвъртата държава (не много обична, но сравнително успешна, изядена от собствените си хищници, които тя възпита сама. Никакви американци не са пипали в социалистическа България. Просто партийните секретари решиха, че е дошло времето да се наядат.) Тази четвърта българска държава я умъртвиха по особено жесток начин, обещавайки да направят Пета българска държава. Но тя не се получи и сега ние живеем в България 4.5 – Четвъртата я няма, петата още не се е появила и няма да се появи. И бай Генчо седи на село и вика: Не, това не е държава. Прав е.

Евгений Дайнов май е прекалил със затварянето на буркани, време е той да се връща вече към преките си задължения. Той трябва да обясни, че НАТО е най-дълбокото основание и стълб на българската държавност. Някой български демократ трябва да докаже, че НАТО е истинският гръбнак на българската държавност.

Според Вас, Турция би ли предприела в бъдеще сближаване с други икономически и политически организации като например Евразийския съюз и ШОС?

Точно за това говоря и то е напълно възможно. Това не е хрумване на Ердоган. Отговорни турци мислят за подобно нещо, и то отдавна – добре образовани, държавно мислещи, наши съвременници. Да, ако някой в Турция днес се опита да я извежда от НАТО може да го застреля жена му. Ако не е женен, ще се ожени и 15 минути по-късно жена му ще го застреля. Излизането на Турция от НАТО е смъртно опасно. И все пак в Турция правилно са се размислили няма ли да им е по-добре в Евразийския съюз. Но моля да забележите, че Евразийски съюз няма, цялата му проблематика е блокирана след началото на украинските събития. Да, за Турция може да се намери място в ШОС, но това не е непременно пряко волята на натовското ръководство. Това е по-скоро икономически ангажимент. Когато (или ако) евразийската тематика се реактивира, тъй като сега тя е спяща, в Турция мненията за това, че пътят им сочи натам ще се умножат.

Един много интересен руски философ, от който аз силно се влияя – моят любим руски реакционер Александър Дугин твърди, че всъщност има две Турции. Едната е континенталистка – това са нашите турци, с които ние винаги ще се разбираме; и една друга Турция – атлантическата, която ще изтече в канализацията на историята.

Това е геополитическата митология на Дугин, но това никак не е невъзможно. Турция е страна на кръстопът. Тя трудно може да се характеризира като „Rimland” или като „Heartland”. Тя е геополитически двужилна – с две души, с две същности. Затова Ататюрк е бил толкова гениален и е успял от тези несъчетаеми неща да направи нещо жизнеспособно. Но то стигна за един век и сега вече енергията на събитието е изчерпана.

Да, Турция от сърце и съвсем успешно може да участва в Евразийския съюз, когато той се активира отново. Но за тази цел трябва да видим как от Кремъл ще решат украинския въпрос. В ШОС могат да се присъединят отсега, но това е дълга бюрокрация, за която те нямат време. Сега те трябва да крепят мира, съгласието и спокойствието в елита, да възстановят отново държавното управление, да излекуват обществото от шока, да измислят нов език на Ердоган, с който да говори по нов начин със своите съседи и европейски партньори, да изгладят отношенията със Съединените щати, което според мен май вече е невъзможно. Защото турците помнят и добро, и лошо…

Историята поставя загадка в Турция, в геополитически смисъл тя е загадъчна. И аз честно Ви казвам, че не знам отговора на тази загадка – обикновеният човек не може да знае всичко.

Повече мисля за нас, за нашата неадекватност и разбиране, че е дошло времето ние да бъдем най-хитрите – как ще намигаме на Ердоган, а после на Меркел, на Путин, представата че всички ще се удавят, а ние ще изплуваме, как Америка ще ни брани, Европа ще ни храни, а ние ще си кютаме и ще разказваме спомени за тоталитаризма, когато сексът е бил забранен, животът е бил черно-бял и птички дори не са пеели. Това е представата, че трябва да ни вземат на изхранване към Европейския съюз като жертви на тоталитаризма. Как комунягите озлочестили бабата на Бойко Борисов или какво беше там – имаше някаква трагедия. Това са хитрости на щастливите години, когато американският президент свиреше на саксофон и се закачаше със секретарките си. Когато в Русия президентът беше непрекъснато пиян и не се знаеше кой управлява. Но кога беше това – много отдавна! Беше не миналия век, а миналото хилядолетие.

Много е трудно да бъдем на нивото на третото хилядолетие. Затова цялата наша оптика трябва да се коригира, чрез безжалостно изкореняване на този телешки оптимизъм, че „нашто си ни е в кърпа вързано, нас Господ ще ни спаси”. В средата на XX век Господ беше наистина за цели 5 минути българин – защото България е май единствената страна, която се изхитрява да влезе във войната на страната на Хитлер и да излезе от нея на страната на Сталин. Това е като да се метнеш от експреса в насрещния експрес.

Но колко пъти може да се случи това в живота на един народ? А нашите решиха тогава, че Господ е българин и че винаги ще бъде. А Господ не е българин, той само за 5 минути беше българин. Ще бъде ли и през този век българин? И длъжен ли е изобщо? Не можем да погледнем с Божиите очи, но пазим вярата, както казва Бай Ганьо, че „ще им ударим текмето и тогава с другите”. Но писмото му завършва с фундаментално наблюдение: „на маймуни ни направихте, маскари с маскари!”

Трябва да сме наясно със съдбата си и е време да се събуждаме. В момента турците се събуждат – мъчително, но се събуждат. Руснаците вече са будни и зли – те трудно преглъщат униженията. Руснакът не се бои от страдание, глад и смърт, а от това да не го унижат. Е, унижиха ги, и до голяма степен те унижиха сами себе си. Сега са будни и зли и ще видим какво ще става.

А ние се радваме на оптимистично безпаметство. И живеем с вярата, че бъдещето произтича не от историята, която се опитваме да пренапишем, забравяйки, че правото да пишеш историята – това е право на победителя. И тъй като победител днес няма, и тъй като всички в крайна сметка се провалиха, историята на България си остава непотърсена. Затова днес съвременникът ни се опитва да изведе бъдещето от съвремието, а то не е нищо друго освен смътен консенсус около нестабилно статукво. Днес българския, с извинение, елит живее с високите европейски идеали на храносмилателното щастие. А другите просто гледат телевизия, замествайки действителността с реалити-шоу. Защото днес в България миналото и бъдещето са се свили до точката на съвремието – тази извънисторическата безразмерност, в която изчезваш, без да дойдеш в съзнание.