Надежда отвъд Дунава – един забравен български герой – майор Райчо Николов

Надежда отвъд Дунава – един забравен български герой – майор Райчо Николов

Публикувано от:

Казвам се Моника Цветанова Иванова и съм на 16 години, от град Варна. Написах разказа „Надежда отвъд Дунава“, за да възстановя, доколкото мога, спомена за един забравен български герой – майор Райчо Николов, от чийто род произлизам. Преди години децата са учили за него и в захлас са слушали за неговия подвиг, възпитавайки се на смелост и родолюбие. Днес никой не си спомня за това, което е извършил. Когато разказвам на мои съученици за него, те свързват името му с название на улица и то не им говори нищо друго. А той е бил един изключително честен, борбен и изцяло отдаден на идеята за свободата на България човек, познат на Раковски и Ботев, любимец на българския народ.

 

Райчо седеше на брега на Дунава и се взираше с любопитство към отсрещната земя. Погледът му неспирно обхождаше черната ивица, тук-таме осветена от слабите светлинки зад дърветата.

В родното му село Райковци нямаше такава река. Малкият приток на Янтра не бе достатъчно голям, за да плува в него. Голяма и силна река беше Дунав и Райчо често идваше да погледа. Отначало, когато се учеше да плува, се страхуваше да навлезе в дълбоките ѝ води. Другите чирачета го научиха да привързва около себе си кратунки, за да не потъва, но когато влизаше, все имаше едно на ум. По течението понякога се носеха цели дървета, изскубнати кой знае откъде.

Но през лятото на 1854-та, когато Райчо беше на 14 години, течението на реката носеше и надежда. Надежда, озаряваща малкото му изстрадало сърце. Онова лято бе особено напрегнато, защото Русия и Османската империя отново бяха във война. Българите с копнеж поглеждаха към румънския бряг, където сега бе лагерът на руската войска, тъй като Русия беше единствената им останала надежда да се измъкнат от оковите на робството. Райчо още от малък бе слушал от баща си за Русия, за нейната сила и могъщество.

Откакто започна чиракуването си в Русчук при чорбаджи Васил, кожухарина, разбра, че на този свят има и добри хора. Не бе свикнал на такова добро отношение. Преди, в Търново, когато чиракуваше при чорбаджи Петко, много се измъчи и много болка изтърпя. По раменете му все още имаше следи от кобилицата, с която бе принуден да мъкне тежките ведра. Но тук, в Русчук, се държаха добре с него. Будни и справедливи бяха неговите стопани.

Момчето тичаше неуморно по улиците, ходеше в други домове да разнася стоката на кожухарина и си вършеше работата много добре. Дори даваше на чорбаджи Васил и дребните пари, които му подаряваха, та затова той му имаше голямо доверие и винаги казваше: „Честно и добро е това момче! Голям човек ще стане“.

В града междувременно ставаше все по-неспокойно. Струпваха се многобройни военни части и турските военачалници често се събираха в дома, където Райчо слугуваше. Там обсъждаха хода на войната и не обръщаха внимание на малкото чираче, което тичаше из стаите, за да им прислужва, а то ги слушаше с изключително внимание и запечатваше в будния си ум всяка тяхна дума.

Един ден, докато им сипваше кафе, дочу нещо, от което сърцето му трепна. Те планираха изненадващо нападение срещу руснаците след около пет дни. Райчо, като чу това, изтръпна и ръката му едва не разля кафето по пода.

Вървеше сковано през целия ден, унил и смутен от чутото. Пред очите му се мяркаха  светлинките от руския лагер, светлинки на надежда, които можеха да угаснат. Стомахът му се сви от ужас. Не можеше да допусне това. Присви очи и си пое дъх накъсано. България стоеше в огъня на робството и той бе по средата му. Стана му мъчно, тежко и едва удържа сълзите си. Почувства оковите на робството още по-силно затегнати, а душата му се стремеше към свобода, към волност и щастие.

Прибра се в стаята си и зави се през глава. Мислите му трескаво препускаха. Чувстваше, че трябва да направи нещо, да се осмели да се изправи срещу страха си и да помогне с каквото може. Прекара една безсънна нощ.

На следващия ден много бързаше. В съзнанието си вече бе изградил представа какво трябва да стори и се стремеше колкото може по-бързо да приключи със задълженията си. Тичаше по улиците, вятърът фучеше в ушите му и брулеше потното му лице, камъните го спъваха и той неволно се блъскаше в хората, но не спираше да бърза. Сякаш умът му съвсем се бе отдалечил от ежедневните неща и той вече не чуваше, не виждаше и не се разсейваше от целта си. Гърдите му се повдигаха учестено, а в тях се бе настанила непоклатимата увереност, че все още има надежда.  Когато съвсем подреди мислите в главата си, се върна в дома на чорбаджи Васил, за да го помоли да му даде две кратунки.

– Че за какво са ти, момче?

– После ще ти кажа. – примоли му се Райчо – Моля те, много ми трябват!

Чорбаджията се учуди, но не го разпитва повече. Това беше последният им разговор.

Райчо се прибра в стаята си и скри кратунките под леглото. По цялото му тяло премина трепет на вълнение. В съзнанието му се въртеше само една мисъл: „Ще успея ли?“. Българският народ бе преживял много и деца като Райчо бяха ставали свидетели на жестокостите на турската власт.

Райчо затвори очи и се опита да поспи малко.

Родното му село Райковци внезапно изникна като ярък образ в съня му – старите бели къщички и тучните зелени поля, по които толкова много бе тичал преди време, все още бяха там, а малката селска рекичка не спираше да ромоли и да се извива по тесния си път. Райчо сякаш се пренесе в старата си къща, когато майка му все още беше жива и той спокойно можеше да се сгуши в нея, щом е уплашен.

Но сега, в съня си, той стоеше сам на прага и се взираше с усмивка в хората, струпали се пред дома му. Цялото село бе празнично пременено, от прозорците и чардаците се вееха пъстри килими, а пред Райчо бе постлана пътека от черги и цветя. Докато пристъпваше по нея, чу отнякъде: „Герой е нашият Райчо!“.

Душата му се стопли, очите му се наляха и се впусна да прегърне хората, когато…

Събуди се в студеното си легло. Надигна се рязко и едвам си пое дъх. Целият трепереше. Извърна се леко към прозореца – бе тъмно, полунощ. Луната стоеше на небето по-ярка от всякога, а звездите като ситен дъжд се размазваха пред погледа му. Той потърка очи, за да се разсъни. Стана, взе кратунките и закрачи унесено към вратата.

Някой го хвана за рамото. Другото чираче го погледна сънено и попита:

– Накъде ще ходиш толкова късно?

Райчо се усмихна леко, разроши косата му и рече:

– Хайде, лягай да спиш. После ще разбереш.

Той се обърна, без да каже и дума повече, отвори скърцащата врата и излезе.  Студеният въздух на нощта обля лицето му, а гърдите му се повдигаха тежко и бавно, докато крачеше по улиците. В ума му се бяха запечатали образът на родната му къща и постланата с цветя пътека и това го тласкаше напред.

Щом стигна Дунава, се поколеба дали е способен да изпълни намеренията си. Седна на брега, докосна водата и усети студената ѝ ласка. Дунавът беше черен и зловещ тази нощ. Райчо преглътна уплахата и завърза кратунките около себе си. Пристъпвайки навътре, усети острите камъни под стъпалата си и едвам се оттласна напред. Към румънския бряг.

Отначало плуваше бързо, макар и течението да го забавяше. Надигна глава, за да види отсрещната земя, и внезапно разстоянието му се стори непосилно голямо. Но не се отказа. Черните води на Дунава блестяха под лунното сияние и обгръщаха младежа в смъртоносната си прегръдка. Бутаха го, за да се отклони, блъскаха го, за да се удави, но той не спираше, бореше се с природната сила и загребваше за пореден път, а румънският бряг сякаш все повече се отдалечаваше от него и звездите отново се размазваха в безформени петна. Скоро усети как сърцето му натежава, сякаш го теглеше надолу и всеки негов удар се забиваше като куршум в тялото му. Опитваше се да е тих, за да не привлича вниманието на турските военни постове. Но не, тази вечер никой не стреля и единствената битка беше тази, която Райчо водеше с водната стихия.

„За България!“ – повтаряше си.

Треперейки, погледна към брега и осъзна, че се приближава към онези светлинки на румънския бряг, които с такъв копнеж бе гледал преди отдалеко – светлините на руския лагер. Усмихна се и очите му се напълниха със сълзи, но внезапно загуби контрол над тялото си и, стиснал здраво кратунките, се понесе безсилен по течението.

Сърцето му сякаш прескочи удар. В отчаянието си погледна нагоре, към небето, и за момент се почувства съвсем самотен под това безкрайно море от светлини, но си спомни за малкото си село, за което така силно копнееше, и за цяла България, която вече предълго време чакаше свободата си. Това му вдъхна утеха и сили да продължи.

На всяко загребване се сещаше за нещо, което му бе мило. За майка си, която отдавна не бе на този свят, и за нейните топли прегръдки. За баща си, чиито думи винаги му бяха опора. За най-добрия си приятел, когото турците убиха пред очите му. За страха и  отчаянието на хората. За изстрадалата България и за така бленуваната свобода, от която той никога не бе вкусвал.

Унесе се, докато плуваше. Почти изпаднал в несвяст, усети как две силни ръце го издърпват от водата. Един руски войник го остави на брега, а в същото време няколко дула се насочиха към клетия Райчо. Той се закашля, подпря се на длани и ги погледна с надежда.

– Българин съм! – едвам отрони – Дойдох, за да ви предупредя за турско нападение!

След като им разказа подробно, треперейки, се свлече по лице и заплака. Един войник го облече в шинела си, взе го в прегръдката си и тръгна с него на ръце към руския военачалник. Докато се носеше в топлите обятия на войника, Райчо погледна към отсрещния бряг, към България, и се усмихна с последни сили.

 

П.П. Благодарение на сведенията, които Райчо дава на руското командване, турската армия претърпява големи поражения в битката при Русе. За неговия подвиг пишат вестници в Русия и Австрия. Райчо е награден с почетен орден за смелата си постъпка. По-късно получава дворянско звание и е изпратен да учи в Руско военно училище. Командир е на български доброволци в Сръбско-турската война, 1876 г., и на български опълченци в Руско-турската освободителна война. Създател е на първия български военен устав и е един от организаторите на Съединението на Княжество България с Източна Румелия. Единственият загинал по време на Съединението, 1885 г.

През целия си героичен живот капитан Райчо Николов запазва в себе си онова малко смело момче, устремено през водите на Дунава към свободата на България!