Христина Христова e завършила Класическа гимназия и Българска филология. Проектира идеите си чрез словото в публицистика, есеистика, драматургия и създаване на специални събития.

Христина Христова e завършила Класическа гимназия и Българска филология. Проектира идеите си чрез словото в публицистика, есеистика, драматургия и създаване на специални събития.

Лявата България – в търсене на своята идентичност

Публикувано от:

Едно малко медийно събитие от края на октомври породи в мен крехка надежда. Не зная дали да го тълкувам като знак или като случайна пресечна точка, но със сигурност вече почти не вярвах, че подобен сигнал може да бъде уловен в толкова предвидимото публичното пространство у нас.

Попаднах наскоро на сутрешния блок на телевизия Алфа и кого да видя в екрана – Александър Симов на гости при Николай Михов. В първия момент реших, че ми се привижда, но в следващия миг ме обзе плаха радост, защото разговорът между тях си беше реалност. Александър Симов – модерният ляв в БСП, най-подостреното перо на вестник Дума – беше игнорирал своята вродена нетърпимост към всичко националистическо (разбирайте атакистко) и беше отишъл на крака при младия, но талантлив водещ в телевизията на Атака. Отгоре на всичко двамата не просто си говореха приятелски, а защитаваха единна позиция, като хора от един отбор. Темата беше повече от актуална – Трансатлантическото споразумение (TTIP), което се изготвя на тъмно в Брюкселските катакомби и срещу което се обединяват милиони мислещи хора от цяла Европа.
Доживях да видя нежните филизи на подобно обединение и на българска почва.
Ще попитате защо се вълнувам толкова от едно участие на журналист от БСП, бил той и самият Александър Симов, в партийната телевизия на националистите, при положение, че събитието на седмицата е първото заседание на новоизбраното 43-то Народно събрание и совалките на лидерите, които започнаха едновременно да подреждат и да разбъркват сложния пъзел пред всички нас.
Ами така. Имах своя малък повод за вълнение. Съвсем неочаквано то се подхрани и при откриването на заседанието на парламента.
Свързано е с една моя утопия, която понякога си представям като единствен изход за България в катастрофичния участък на нейния съвременен исторически път. Всъщност, това че сега не пътуваме, а летим бясно в пропастта, е друг въпрос. Нека формално да го наречем път. Та моята политическа утопия се гради на два фундамента – защита на националния суверенитет, плюс лява политика, насочена към спешна реанимация на драстично нарушения социален баланс. Разбира се, тези два фундамента имат и своите конкретики. Под национален суверенитет аз разбирам категоричен отпор на политиката, превърнала България във васална евроатлантическа територия, и възстановяване на нейната икономика, култура и военна отбрана. Под лява политика разбирам повече участие на държавата в социално-икономическия живот на страната с цел разбиване на изчерпания и порочен либерален модел, който е дълбоко несправедлив в своята същност и затова започва да се срива с грохот в целия свят. Изглежда простичко, нали? Като утопия.
Само че моята утопия не се е родила в съзнанието ми просто ей така, а е следствие на това, че се стремя да улавям обществените нагласи и се опитвам да ги разбирам, отразявам и анализирам. И даже в случая не е нужен дълбок анализ, за да се забележат няколко очевидни неща, които водят до един и същ отговор – симпатизантите на БСП и Атака са тези, които стоят в левия сектор на общественото пространство и на практика споделят еднаква идеология, като припокриват в голяма степен своите очаквания от политическата класа. Вотът им обаче е драматично разкъсан заради определени аспекти от действията и публичното поведение на двете партии и заради заслугата на едната от тях за сегашното положение на държавата. Ако тези два политически субекта имаха истинска държавническа прозорливост, противостояща на тесните партийни интереси, която да обедини левите, патриотични и социално настроени слоеве в България, днес нямаше да наблюдаваме измъчените, отблъскващи и палячовски опити на родния десен сектор да състави своето поредно васално правителство, само и само да не изпусне последния си шанс за докопване до властта. Напротив. Щяхме навярно да сме свидетели на това как България излъчва националноотговорно и социално правителство. И щяхме да имаме шанса да се появи и оцелости един толкова нужен и толкова невъзможен засега български Орбан.
Вместо това БСП за всичките тези 25 години „демокрация“ се прояви като един неолиберален и евроатлантически холдинг, а лявото говорене беше просто фасадна идеология. Отливът на разочарованите социалисти от често безпринципната политика на Столетницата достигна своята кулминация на последните избори. В същото време Атака определено започна да израства идеологически и засили социалното си говорене за сметка на чисто националистическите си лозунги. Не е за пренебрегване и фактът, че програмата на Атака на практика предлага конкретни политики за реализирането на социалноотговорно управление, насочено не просто срещу чуждите монополи, а демонстриращо воля за възстановяване на икономическия и политическия суверенитет на България, за съхранение на нейната културна и национална идентичност. Затова електоратът на двете партии е един същ и неслучайно много от гласоподавателите се лутат драматично между двете. Твърдото ядро на социалистите е гневно на своето ръководство, което го предаде неведнъж, но няма сили на свой ред също да предаде своя столетен идеал. Допълнително, радикалният публичен образ на Волен Сидеров спира голяма част от по-широкия кръг симпатизанти на лявата идея да посегнат към бюлетината на националистите.
Друг важен аспект, обединяващ гравитиращите около БСП и Атака българи, е отношението към геополитическите събития, които имат пряко или косвено отношение към живота в страната ни. И тук също не става въпрос само за твърдите ядра на двете партии, а за един много по-широк кръг от хора, неприемащи раболепния слугинаж на софийските лакеи пред Вашингтон и Брюксел, които съвместно превърнаха България в своя икономическа колония и в безплатна военна база. За съжаление БСП не успя да удържи баланса между своята модерна евроатлантическа ориентация и запазването на политиката на неутралитет спрямо традиционно близката Русия. Последното правителство подкрепи санкциите на ЕС и САЩ срещу Русия, вместо да се възползва от правото си на вето и да защити националните ни интереси, както и вековните исторически, културни и религиозни връзки между двете страни. Правителството на БСП пренебрегна възмущението на своите членове и симпатизанти за случващото се в Украйна с лека ръка. Нещо повече – по една горчива ирония антифашистката партия подкрепи прибързано фашистката хунта в Киев и остана в пълен пас за извършвания там геноцид, за военните престъпления спрямо мирното население в Източна Украйна. Върхът на всичко беше послушно наведената глава на премиера Орешарски под зоркия поглед на тримата американски сенатори, начело с военния радикал Маккейн, когато на обща пресконференция министър-председателят обяви замразяването на стратегическия за България Южен поток. Тази срамна и унизителна пресконференция беше дъното, до което стигна нареклата себе си Социалистическа партия. За сметка на това Атака не се умори да нарича събитията с истинските им имена и да внася множество антилиберални и социални законопроекти, както и предложения, свързани с националната сигурност, които обаче бяха отхвърляни от всички, включително и от БСП.
Всъщност, примерите за естественото сходство между хората с леви убеждения и патриотите са много и не е нужно да бъдат изброявани обстойно.
Един от тях, който е станал и повод за гостуването на Александър Симов в телевизия Алфа, е общоевропейският протест срещу Трансатлантическото споразумение, в който се включи и България. Организаторите на протеста отново бяха личности от лявото гражданско пространство, а единствената електронна медия, която ги отрази, беше отново телевизията на Атака.
И тук започва истинската драма.
Много интелигентни и образовани хора с антилиберални възгледи в никакъв случай не могат да припознаят езика, на който Атака изговаря техните истини, като свой. Забележете, това е важно. Не истините, а езикът на тяхното изговаряне. В същото време дългогодишният опит на БСП в политическото говорене и ораторската проза, били те често камуфлажни, е изкушението, което дава надежда на мнозина, че все някога Столетницата ще се промени и ще изпълни своите поети ангажименти пред обществото.
Ако трябва да обобщя, Атака не умее да артикулира адекватно идеологията на широкоспектърния ляв сектор и по този начин не може да си осигури сериозна обществена подкрепа и професионална експертиза за участие в едно бъдещо управление. Затова множеството законопроекти, които малобройната група на Атака внася в Народното събрание, не постигат реален политически ефект. С една дума, Атака наистина действа, но не артикулира ефективно действията си. При БСП е обратното. Тя артикулира перфектно. Но реално действията й са в посока, обратнопропорционална на заявените намерения и политики.
Ето това е драмата. Това е въпросът. И всички ние, хората с леви и патриотични убеждения, трябва да се фокусираме върху него, ако искаме нещата качествено да се променят.
Атака има въпиюща нужда да разшири обсега на посланията си до всички социални и обществени кръгове. Тя трябва да покаже, че не е толкова страшна, колкото изглежда на пръв поглед. Че е отворена към всички, че може да говори с езика на всички. А ако не може – да привлече в редиците си хора, които го могат.
В сформиращото се ново ляво у нас има такива хора. Те все още гледат на партията на Сидеров с насмешка и в голяма степен имат своите основания. Ще бъде така, докато Атака не коригира своя публичен език и не ревизира радикално имиджа си на затворено общество, което не желае да се разраства, а сякаш нарочно и упорито се маргинализира. Негативните внушения, звучащи в повечето случаи фаталистично и стряскащо, трябва да бъдат балансирани с позитивно, разумно и умерено говорене. Да отварят посоки и да дават кураж и надежда, а не упорито да фиксират вниманието на публиката единствено и само върху безмилостното и несправедливо настояще. Защото това сковава и парализира адресата. Вместо да се замисли и да изпита порив за промяна, случайният зрител на Алфа инстинктивно превключва на друг канал, защото не може да понесе още и още от агресивния натиск на зловещата действителност върху сетивата си. Тази фиксация върху жестокото, ужасяващото, грозното и плашещото е най-необмисленият ход на Атака, защото действа на мощни подсъзнателни нива и уголемява Страха. А страхуващият се човек не може да воюва за свободата си. Той може единствено да се снишава, за да оцелява.
Що се отнася до БСП и левите хора, които гравитират около нея.
Единственият възможен изход за всички тях е БСП е да успее да се освободи от компрометираните си лица и от своята неолиберална ръководна клика, а истинските леви хора в БСП да се сплотят, и поемайки реална отговорност, да излязат в първите редици. Все още има читави и отговорни личности в БСП. И те са го доказвали неведнъж – защото винаги са заемали публично достойна позиция. Говоря например за неподкупното и талантливо перо на Александър Симов, който отразяваше събитията в Украйна през последната драматична година в противовес на официалната политика на своята партия. Говоря например и за онези привърженици на лявата идея, които искаха в ЕС да ни представляват образовани и интелигентни личности от гражданската квота като Достена Лаверн. И много други като тях.
Затова гостуването на Симов в Алфа предизвика в мен плахо вълнение.
Затова и си помислих отново – дано на свестните, в това число и на младите в БСП, им дойде силата и смелостта. В голяма степен изходът за всички нас зависи и от тяхната консолидация около идеята за съграждане на истински лява партия. А естественият им съюзник, който е в синхрон с техните нагласи, е Атака. Не либералите от ДПС, които няколко пъти откъснаха жива плът от тялото на левицата с безпринципни съвместни коалиции и по този начин допълнително компрометираха Столетницата. Това, което е заложено в традиционния идеологически фундамент на БСП, е всъщност кауза и на Атака. За всички вече е пределно ясно, че пречките за реализирането на обществените очаквания от социалистическата партия са в собствените й редици.
Не случайно през едногодишния мандат на правителството на Пламен Орешарски социалистите и националистите бяха негласни съюзници. Почти интуитивно всички осъзнаваха едно – че могат и трябва да се обединят не само в името на това ГЕРБ да не бъде допуснат отново във властта. Не беше само това. Всички се оказаха от едната страна на барикадата и по другите важни и съществени въпроси, които касаеха вътрешната и външната политика на България, както и поведението й в новата геополитическа реалност. Бяха на едно мнение за летните театрални изяви на протестърите; за кризата, преврата и войната в Украйна; за отношението към ЕС и НАТО; за позицията към Русия. По всички горещи теми на деня привържениците на двете партии изповядваха и изповядват еднакви убеждения. И националисти, и социалисти ясно осъзнават колониалната, задушаваща хватка на Брюксел и Вашингтон, която ни лиши от достойнство и суверенитет. И която приложи унищожителен геноцид над целия български народ в продължение на 25 години.
Тези дни настоящият лидер на БСП Михаил Миков излъчи още един сигнал. Отказа подкрепа на Борисов, както и услужливо предложения му пост Председател на Народното събрание, с което ясно заяви дистанциране от новото безпринципно съглашение, забъркано по брюкселско-американска рецепта. Въпреки огромния натиск от страна на Европа за съставяне на широка коалиция (едва след като това не стана, спешно дойде на крака лично председателят на ЕНП Жозеф Дол и даде своите разпореждания за кабинет на малцинството, подкрепяно задкулисно от ДПС), БСП не пожела да влезе в схемата. Може би осъзна, че това ще бъде финалното действие в спектакъла на политическото й самоубийство. Но не е само това. Съглашение между БСП и ГЕРБ би поставило Атака в ролята на единствена опозиция срещу евроатлантичското лоби, срещу геополитическите режисьори на нашата национална съдба.
А това не бива да се случва. Атака не бива да бъде оставяна сама. Защото задачата е тежка и непосилна. Необходимо е национално обединение на всички сили, които могат да върнат България на пътя на нейното спасение. Така, както се обединиха всички десни политически субекти в името на запазване на евроатлантическото статукво, така трябва да се обединят и истински левите и патриотични сили, в името на спасяването на България.
И тук не визирам политическите еднодневки и набързо скалъпените обединения, чиято единствена функция беше още повече да разпокъсат автентичния ляв и патриотичен вот, като го подменят, с цел запазване на евроатлантическото статукво.
Откриването на 43-тото Народно събрание поднесе още една изненада. Михаил Миков не просто отказа председателското място в парламента, но в своята реч обяви курс срещу неолибералния модел, определи този модел за несправедлив и поиска изграждането социална държава. И това не беше просто казано, то беше повторено и потретено. На моменти Миков дори звучеше като дръзкия Александър Симов, и даже като един умерен Сидеров.
Въпреки че сякаш произнасяше за първи път тези нови за него думички, аз не приемам това за случаен и спорадичен сигнал. Надявам се, че дистанцирането на БСП от съшиващата се с бели конци в Брюксел дясноцентристка коалиция, може да бъде началото на един процес, който да завърши с преоткриване и преосмисляне на изгубената идентичност на лявата идея, с диалог между нейните носители, а след това – и с тяхното естественото обединение. Само по себе си това може да бъде акт с историческо значение за нашата малка и объркана България.
Защото, както каза Волен Сидеров в своята реч от трибуната на парламента, подобно на все повече свои европейски колеги – „Достойните народи на държавите в Европа искат и заслужават достойни лидери и достойна политика. Сегашният ЕС не им я дава. Той трябва да бъде разтурен и да се формира отново на истински демократични принципи и на истински суверенитет.“
Това е неизбежната посока, по която тръгват все повече народи от Стария континент. Днес го заяви сензационно, в прав текст, и председателят на унгарския парламент Ласло Кевер, който се произнесе, че Унгария може да напусне ЕС, защото повече няма да търпи натиска на Брюксел и опитите да се диктува отвън как да се управлява страната.
Можем да бъдем част от този процес, вместо винаги да вървим след събитията, изпадайки в исторически анахронизъм и борейки се 25 години с вятърните мелница на комунизма. Защото Звярът днес е друг и се нарича либерализъм.
Можем да го направим – заради самите нас.
Заради Европа, част от която е и Русия.
Заради целия свят, който заслужава да оцелее.

Автор: Христина Христова