Извадки от книгата на Оливър Стоун и Питър Кузник  „Премълчаваната история на САЩ”. Част 9

Извадки от книгата на Оливър Стоун и Питър Кузник „Премълчаваната история на САЩ”. Част 9

Публикувано от:

 

/ малко известни факти от американската история – продължение /

Истината е първата жертва във всяка война.

У Тан – Генерален секретар на ООН, по повод на войната на САЩ във Виетнам, след отхвърлянето на посредническите усилия на ООН за мирно прекратяване на военните действия

Войната във Виетнам (1964-73 г.)

През април 1954 г., селската освободителна армия на Хо Ши Мин успява да премине през непроходимата джунгла и да обсади отчаяните френски военни край Диен Биен Фу. По това време САЩ плащат 80% от разходите на французите за поддръжката на колониалната им власт. Французите молят Айзенхауер за помощ и той обсъжда с вицепрезидента Ричард Никсън възможността за използване на атомни бомби във Виетнам. Френският външен министър Жорж Бидо твърди, че държавният секретар Джон Фостър Дълес му е предложил две атомни бомби, което е отречено по-късно от Айзенхауер и Дълес. След 56 дни сражения, френският гарнизон се предава на виетнамската армия. При подписания мирен договор в Женева, Виетнам отстъпва на дипломатическия натиск на САЩ, Великобритания, СССР и Китай и, въпреки че контролира по-голямата част от страната, се съгласява да се раздели временно Виетнам на две части по 17-ия паралел: Северен Виетнам, със столица Ханой, под управлението на Хо Ши Мин, и Южен Виетнам, със столица Сайгон, под владението на френската марионетка Бао Даи. Френските войски се оттеглят от своите бази, а в това време завърналият се от заточение консервативен католик Нго Дин Дием, с американска помощ, взема властта в Южен Виетнам; следва вълна от репресии и хиляди екзекутирани от неговите противници.

Женевският договор предвижда пълна независимост на Виетнам, Лаос и Камбоджа и провеждане на свободни всеобщи избори. Подобно положение не устройва САЩ, които се стремят да попречат на разпространението на комунизма в Югоизточна Азия. Със съдействието на САЩ, провеждането на изборите е осуетено и на юг е провъзгласена Република Виетнам със столица Сайгон, възглавявана от Нго Дин Дием. В 1959 г. северна Демократична република Виетнам (ДРВ) създава Национален фронт за освобождение на Южен Виетнам (известен като Виетконг), който, чрез партизански операции, се опитва да подкопае сайгонския режим в периферията. Към 1965 г. Националният фронт контролира 30% от територията на Южен Виетнам. В отговор, САЩ използват Тонкинския инцидент през август 1964 г. (обстрелване от виетнамски катери на американски миноносец, намиращ се уж в неутрални води) за да започнат системни бомбардировки над ДРВ, и прехвърляне на войски в Южен Виетнам за борба с Националния фронт. Това е  началото на Виетнамската война.

През април 1967 г. в Ню Йорк стотици хиляди се събират на протест срещу войната във Виетнам. Към този момент броят на американските войници във Виетнам е 525 хил. души. В края на февруари 1968 г. северно-виетнамската армия атакува Кхе Санх. САЩ отговарят с най-интензивните въздушни нападения във военната история. Бомбардировачите В-52 хвърлят 100 хил. тона бомби, ракети и експлозиви срещу вражеските позиции.

До американските граждани достигат грозните истини за войната, водена благодарение на плащаните от тях данъци. Докато чака да бъде мобилизиран, журналистът на свободна практика Сиймур Хърш съобщава, че американски войници са избили близо петстотин мирни селяни в Ми Лай. Много от жените са изнасилени. Изтезанията са продължили толкова дълго, че войниците са си почивали между убийствата и изнасилванията, за да хапнат или да пушат. Същия ден американски войници убиват неуточнен брой жени, деца и старци в село Сон Ми. Кървавата баня е дело на взвод под командването на лейтенант Уйлям Кали. Убийствата са прекратени едва когато пилотът Хю Томпсън приземява хеликоптера си между обезумелите войници и бягащите виетнамци. Тмпсън нарежда на подчинените си Лари Колбърн и Глен Андреота да открият огън срещу бойните си другари, ако последните се опитат да нападнат виетнамците, опитващи да се спасят. Колбърн си спомня: „Бяха само старци, майки, деца и бебета. Нашите момчета изнасилваха жените, избиваха бебетата и децата. И не просто ги избиваха, а ги накълцваха на парчета. Само дето не ги изяждаха след това. Как може човек да превърти до такава степен?!”. Безразборните убийства на мирни граждани са ежедневие. Том Глен, служил в минохвъргачен взвод, описва жестокостите в писмо до ген. Крайтън Ейбрамз, командващ американските войски във Виетнам: „Отношението ни към виетнамския народ е пълно отрицание на това, което страната ни твърди, че се стреми да постигне. Нашите войници стрелят безразборно срещу домовете на хората без никаква причина, наричат ги „мръсни виетнамци”, пребиват ги жестоко и ги подлагат на мъчения”. Писмото на Глен е препратено до майор Колин Пауъл, който поставя резолюция, че в него няма нищо вярно. Но новината за Ми Лай слага началото на дълга поредица от подобни ужасни истории. Обществото научава за съществуването на „зони за свободен обстрел”, където се стреля по всичко, което мърда; за десетките хиляди убити от ЦРУ по програмата „Феникс” и за клетките с тигри, в които хвърлят политическите затворници; за прогонването на повече от 5 млн. виетнамски селяни и затварянето им в бежански лагери с бодлива тел; за масовото прилагане на мъчения и за много други издевателства, заради които част от американските граждани призовават виновниците да бъдат съдени за военни престъпления. Американският арсенал от разрешени оръжия включва напалм, касетъчни бомби и бял фосфор, който прогаря човешката плът до костите и причинява изключително болезнена смърт.

Пролетната офанзива на Ханой през 1972 г. разбива южно-виетнамската армия. Отчаян от изгледите за загуба на войната точно преди изборите, Никсън заповядва да се възобновят бомбардировките над Виетнам (Северен и Южен!) и да се минира пристанището в Хайфонг. През октомври замразените преговори в Париж внезапно се възобновяват, но след като печели изборите, Никсън започва масирана 12-дневна кампания срещу Ханой и Хайфонг. Международните протести са оглушителни и преговорите се възобновяват. На 23 януари 1973 г. е подписан Парижкият мирен договор. САЩ прекратяват военните действия, а последните американски войници напускат Виетнам на 29 март 1973 г.

През октомври 1973 г. Хенри Кисинджър и северовиетнамецът Ле Дък Тхо получават Нобелова награда за мир. Том Лерър, най-блестящият политически сатирик на Америка, заявява, че присъждането на Нобеловата награда за мир на Кисинджър обезсмисля политическата сатира, и се отказва от професията си. За разлика от Кисинджър, Ле Дък Тхо е наясно, че мирът все още не е постигнат и има благоприличието да върне наградата.

Гражданската война във Виетнам продължават още две години. През март 1975 г. Северен Виетнам започва финалната си офанзива. Югът почти не се съпротивлява – без американските войски, южновиетнамската армия просто капитулира. Южновиетнамски офицер определя разгрома като „уникален в аналите на военната история”. Южен Виетнам потъва в хаос, войниците убиват цивилни и се избиват помежду си. Министърът на отбраната на САЩ Джеймс Шлезингер казва на Форд, че поражението може да бъде предотвратено единствено с използване на ядрено оръжие, но президентът устоява на изкушението. Журналистът Джонатан Шел подчертава, че този финален колапс разкрива „истинската същност на войната”. Той пише за Южен Виетнам: „Това беше общество, напълно лишено от вътрешно сцепление, то се крепеше единствено на чужди оръжия, чужди пари и чужда политическа воля. Лишено от тази подкрепа, то се изправи само пред врага и илюзията изчезна”. Под натиска на САЩ, Нгуен Ван Тхиеу подава оставка на 21 април. На 30 април генерал Дуонг Ван Минх се предава на северовиетнамския полковник Буи Тин, казвайки: „От сутринта чакам да предам властта във вашите ръце”, на което Буи Тин отвръща: „Не може да ми предадете нещо, което не притежавате”. През следващите десетилетия филмови кадри как южновиетнамски войници си проправят път с изстрели до самолетите и как американски морски пехотинци отблъскват отчаяните виетнамци, които се опитват да избягат с последните хеликоптери, излитащи от покрива на американското посолство, оставят незаличим отпечатък върху американската психика.

На 30 април 1975 г. северовиетнамската армия завзема Сайгон и с това се слага край на войната. Две години по-рано, по време на Парижката мирна конференция, Никсън подписва таен протокол с обещание за следвоенна помощ на стойност около 4,5 млрд. долара „без политически условия”. Впоследствие Никсън и държавният секретар Уилям Роджърс отричат съществуването на протокола. Президентът Форд налага търговско ембарго върху целия Индокитай, замразява виетнамските активи в САЩ и се възпротивява срещу членството на Виетнам в ООН.

Във Виетнам САЩ хвърлят повече бомби, отколкото в цялата човешка история и три пъти повече, отколкото през Втората световна война. 19 млн. т хербициди тровят природата. На юг САЩ унищожават 9 хил. от общо 15 хил. села. На север са бомбардирани шестте най-развити градове, изравнени със земята са 28 от 30 областни центъра и 26 от общо 116 окръжни града. Ле Хуан, който поема ръководството на Северен Виетнам след смъртта на Хо Ши Мин през 1969 г.. заявява, че САЩ са заплашвали Виетнам с ядрено оръжие 13 пъти. В сраженията загиват над 58 хил. американци и около 3,8 млн. виетнамци (според Робърт Майнамара). Изстрадалите виетнамци са оставени сами да възстановяват опустошената си страна. Икономиката е в руини, красивите тропически гори са унищожени. През 2009 г. в една трета от територията на шестте централни провинции все още има неизбухнали мини и бомби. След края на войната от неизбухнали военни амуниции загиват още 42 хил. виетнамци, сред които и много деца. Сред пост-военните жертвите на войната са и американските ветерани – според някои сведения, броят на самоубилите се ветерани от Виетнам вследствие на пост-военния синдром надхвърля официалните 58 хил. военни, загинали в самите сражения.

 

/ продължението следва /

 

Подбор и адаптация – Георги Вълков, д-р инж.