Извадки от книгата на Оливър Стоун и Питър Кузник  „Премълчаваната история на САЩ”. Част 6

Извадки от книгата на Оливър Стоун и Питър Кузник „Премълчаваната история на САЩ”. Част 6

Публикувано от:

/малко известни факти от американската история – продължение/

САЩ срещу Иран (1953-1983 г.)

Кризата в Иран започва преди встъпването в длъжност на Айзенхауер  (през 1953 г.), когато правителството на Мохамед Мосадек – първият иранец с докторска титла от европейски университет – се противопоставя на монопола на британската Англо-иранска нефтена компания, гласувайки в парламента национализация на нефтената индустрия. По това време Иран произвежда 40% от нефта в Близкия изток. Британците налагат ембарго върху иранските стоки, включително и нефта. Англичаните правят опит да организират преврат, в отговор Мосадек закрива британското посолство и изгонва всичките му служители. ЦРУ, съвместно с МИ-6, започва секретна операция „Аякс” за сваляне на иранското правителство. Мосадек разкрива съучастието на шаха в опита за преврат и го експулсира от страната. ЦРУ подкупва ирански журналисти, религиозни водачи, служители на армията и полицията и депутати, за да подклаждат съпротива срещу правителството. ЦРУ дори си сътрудничи с екстремистката организация „Войни на исляма”, която е определена в документацията им като „банда терористи”. През август в Техеран се предизвикват размирици. Разпространяват се слухове, че Мосадек е комунист и евреин. По улиците вилнеят платени провокатори, нападат моллите, разрушават една джамия; сред тях е аятолах Рухолла Мусави Хомейни – бъдещият лидер на Иран. Подпомогнат от ЦРУ, местният генерал Фазлула Захеди успява да арестува Мосадек, сваля правителството и връща шаха на власт. Мосадек е осъден за държавна измяна и хвърлен в затвора, а шахът вдига тост пред американски представители: „Дължа престола си на Бог, народа, армията и на вас”.

През 60-те и 70-те години САЩ снабдяват Иран с високотехнологични оръжия и дори го подтикват да започне разработване на ядрени оръжия, за да защитава нефтените си залежи. Откритата подкрепа на САЩ към тираничния шах на Иран, непосредствено след като ЦРУ е свалило от власт предишния ирански министър-председател, радвал се на огромна популярност, разочарова иранците. Един от водещите опоненти на шаха, аятола Рухолла Хомейни, обявява американския президент за „най-отблъскващия представител на раса в очите на иранския народ, заради несправедливото му отношение”. Заради крайните му изказвания, шахът изпраща през 1964 г. Хомейни в изгнание. През следващите 15 години, иранският религиозен водач продължава да критикува шаха и американските му поддръжници от Париж и Ирак. Поради общия икономически спад през 70-те години, недоволството в Иран нараства. Въпреки че режимът на шаха, наречен от „Ню Йорк таймс” „единственият абсолютен владетел в света днес”, грубо потъпква човешките права в страната, Картър обявява нова оръжейна сделка с Иран. През ноември 1977 г. иранският владетел пристига на посещение в Белия дом, където договаря купуването на 6 ядрени реактора. През 1978 г. в Иран избухват всенародни протести и през септември шахът обявява военно положение. САЩ проучват възможностите за интервенция в страната или чрез изпращането на войски, или чрез организирането на преврат. През януари 1979 г. шахът бяга от страната. ЦРУ и Държавният департамент допускат фатална грешка, като омаловажават заплахата от ислямския фундаментализъм. През февруари аятола Хомейни, вече на 77 години, се връща в Иран, където е посрещнат като герой, който си поставя за цел създаването на ислямска република на базата на шериата. В същото време Картър допуска шаха в САЩ. Иранското общество е възмутено и през ноември 1979 г. студенти нахлуват в американското посолство и вземат за заложници 52 американци, които остават в плен 444 дни. В отговор САЩ изпращат в Персийския залив 25 бойни кораба, сред които 3 самолетоносача с ядрени бомби и 1800 морски пехотинци. Наложената икономическа блокада обаче не води до освобождаване на заложниците.

След иранската революция САЩ затоплят отношенията си с иракския диктатор Саддам Хюсеин, който за тях е балансиращ фактор срещу враждебния вече ирански режим. През септември 1980 г., с мълчаливото одобрение на САЩ, Ирак нахлува в Иран, но обратно на предсказанията на американското разузнаване не успява да постигне бърза победа. ООН призовава към прекратяване на огъня. В края на октомври Картър, който играе двойна игра, оповестява, че ако Иран освободи американските заложници, САЩ ще доставят закупеното от предишното иранско правителство оръжие на стойност 500 млн. долара. Поддръжниците на Рейгън, конкурента за предстоящите президентски избори, се боят, че тази „октомврийска изненада” може да помогне на Картър да спечели изборите. Към този момент президентската надпревара е с неясен край. Последвалите събития са наречени от съветника на Картър, Гари Сик „политически преврат”. Според мнозина, приближените на Рейгън се свързват с иранците и им обещават, че ще позволят на Израел да достави оръжие на Иран, ако Иран задържи заложниците, докато Рейгън спечели изборите. През 1992 г. от Съветския държавен комитет по въпросите на отбраната и сигурността дават информация, че по данни на съветското разузнаване, в Европа са проведени редица тайни срещи между сътрудници на Рейгън и ирански високопоставени представители. В съветския доклад, изпратен до конгресмена от Индиана Лий Хамилтън, пише че ръководителят на президентската кампания на Рейгън и бъдещ директор на ЦРУ Уилям Кейси и кандидатът за вицепрезидент и бивш директор на ЦРУ Джордж Буш са участвали в тези срещи и са предложили значително по-големи доставки на оръжие. Така или иначе, факт е, че заложниците от американското посолство в Техеран са освободени на 21 януари 1981 г., ден след като Рейгън полага клетва като президент. През следващите няколко години САЩ продължават да продават оръжие на Иран чрез Израел и разпалват 8-годишния конфликт между Иран и Ирак, в резултат на който загиват около 1 млн. души.

През 1983 г. САЩ осигуряват оръжие на Иран и му помагат да започне настъпление към Басра, втория по големина град в Ирак. След това обаче американското правителство променя позицията си на 180 градуса за да предотврати победа на Иран, макар да знае, че Ирак използва химическо оръжие. Хауърд Тайхер, експерт по Ирак в Националния съвет за сигурност по времето на Рейгън, твърди, че Кейси урежда доставката на касетъчни бомби за Ирак чрез чилийска компания. Американски, британски и немски производители с готовност задоволяват растящите потребности на Ирак. С разрешително от комисията по търговия, американски компании доставят няколко щама антракс, използвани по-късно в иракската програма за биологично оръжие, както и инсектициди, които могат да се прилагат и при биологична война. Иран отправя искане Съветът за сигурност на ООН да разследва използването на химически оръжия от Ирак. САЩ не подкрепят иранската резолюция и Ирак продължава да използва химическо оръжие дори срещу собственото си кюрдско население, което подкрепя Иран. Заради използването на химически оръжия от Ирак, през 1984 г. Иран възобновява ядрената си програма.

Събитията в Гватемала (1954-85 г.)

През юни 1954 г. наемници, обучени от ЦРУ, навлизат в Гватемала от бази в Хондурас и Никарагуа, с подкрепата на американската авиация. Дори британските и френските власти са против тази открита агресия. Хенри Кабът Лодж, посланик на САЩ в ООН, влиза в конфликт с британските и френските си колеги и заплашва, че ако те не го подкрепят за Гватемала, САЩ ще оттеглят подкрепата си за Великобритания в Египет и Кипър, както и че ще спрат да помагат на Франция в Тунис и Мароко. На 27 юни президентът на Гватемала Якобо Арбенс Гусман вижда, че съпротивата е безсмислена и предава властта си на военната хунта; същата нощ той произнася прощална реч по радиото, в която посочва, че „влиятелни кръгове в САЩ са виновни за това, което става с нас”. Арбенс предупреждава, че предстоят „двадесет кървави години на фашистка тирания”. Всъщност, предсказанието му се оказва твърде оптимистично – кървавата диктатура в Гватемала продължава цели четиридесет години. На 30 юни 1954 г. директорът на ЦРУ Алън Дълес прави обръщение към американския народ в което приветства победата на „демокрацията” над „съветския комунизъм” и отправя приветствие към гватемалския народ, който „сам намери благополучен изход от ситуацията”. Разгневен от наглите лъжи, високопоставен британски представител отбелязва, че Дълес говори така, както Молотов за Чехословакия или Хитлер за Австрия. Пенсиониран полковник от военноморския корпус, участвал в свалянето на правителството в Гватемала, по-късно пише: „Операция „Успех” доведе до 31 години репресивно управление на военните и до смъртта на повече от 100 хиляди души. Истинският брой на жертвите вероятно е два пъти по-голям.

Новобранците в гватемалската армия са бити, унижавани и принуждавани да стоят в септични ями, потънали до шия в нечистотии, за да бъде пречупен духът им и да бъдат превърнати в покорни инструменти за извършване на невъобразими жестокости. В периода 1981 – 83 г. армията избива около 100 хил. маи, като през декември 1982 г. в с. Дос Ерес войниците завързват 65 деца и разбиват главите им в скалите. Предишният ден Рейгън е посетил Гватемала и е заявил пред журналисти, че обвиненията срещу президента ген. Ефраин Риос Монт, дошъл наскоро на власт след военен преврат, са „несправедливи, тъй като той е защитник на демокрацията и е един изключително честен и всеотдаен човек”. На съвместната пресконференция американският президент оповестява, че с оглед на постигнатия напредък в спазването на човешките права, мисли да възстанови спряната от Картър военна помощ за страната. Американският посланик Фредерик Чапин твърди: „Вече няма никакви убийства. Правителството на Гватемала излезе от сенките и е на светло”.

В това време, „Ню Йорк таймс” публикува статията „Здравей, Чингиз!”, в която се описва как по време на кампанията за прочистване на страната от партизаните, гватемалските войници унищожават цели села с хеликоптери, подпалват колибите и избождат очите на селяните. Статията завършва с язвителното напомняне, че „в крайна сметка срамът е за всички ни; дори когато икономическите грешки на администрацията на Рейгън бъдат забравени, нейната безчувственост към човешката жестокост ще продължи да петни името на Съединените щати”. На пресконференция на антрополозите, преподобният Рикардо Фала, свещеник от Гватемала, заявява, че организираното избиване на индианци се прави с цел „да няма оцелели, за да не се предава споменът за случилото се; затова избиват бебетата и децата, защото ако те оцелеят, ще отмъстят за смъртта на родителите си”. Отец Фала описва едно такова клане в Сан Франсиско де Нентон, което продължава цели осем часа и включва почивка за вечеря: „След като избиха жените и децата, спряха, за да изядат пържолите, които си бяха опекли. Пееха заедно с радиоапаратите, които откраднаха от индианците”.

През 1999 г. официалната комисия за разследване в Гватемала публикува доклад, в който се посочват 626 масови кланета в селата на маите, извършени от гватемалската армия. Разследването на комисията установява, че ЦРУ и други американски служби са подпомагали тези кръвопролития, отнели живота на стотици хиляди души.

 

/ продължението следва /

Подбор и адаптация – Георги Вълков, д-р инж.