Извадки от книгата на Оливър Стоун и Питър Кузник  „Премълчаваната история на САЩ”. Част 16

Извадки от книгата на Оливър Стоун и Питър Кузник „Премълчаваната история на САЩ”. Част 16

Публикувано от:

 

/ малко известни факти от американската история, продължение /

Бившият американски президент Джими Картър, носител на Нобелова награда за мир през 2002 г., заклеймява военните действия на Джордж У. Буш в Ирак, наричайки управлението на Буш и Чейни „най-лошото в историята”.

Втора война на САЩ с Ирак (2003 г.)

С встъпването в длъжност на президента Буш-младши, Ирак се превръща във военен приоритет. Особено активен в това отношение е Пол Улфовиц, който е зле настроен към тази държава още от 1979 г. Като заместник-министър на отбраната вниманието му е съсредоточено изцяло върху Ирак. Висш представител на администрацията отбелязва, че Улфовиц дори не знае позицията на Министерството на отбраната по другите въпроси. „Ню Йорк таймс” нарича хората, които лансират идеята за нахлуване в Ирак „кръга на Улфовиц”. Администрацията на Буш решава да изфабрикува „улики” против Саддам Хюсеин. „Знаем, че притежават оръжия за масово унищожение – настоява Ръмсфелд. – Това изобщо не подлежи на обсъждане”. В началото на октомври 2002 г. Буш заявява: „Не можем да чакаме неоспоримо доказателство, което може да дойде под формата на огромна гъба от ядрен взрив”. Въз основа на тази измислена заплаха, която разузнаването повтаря в своя доклад по това време, Буш се подготвя за война. Експертите знаят, че твърденията на Буш за иракските оръжия за масово унищожение са силно преувеличени и, най-вероятно, напълно неверни. Оръжейните инспектори от ООН са имали „стопроцентов достъп” до предвидените за инспекция обекти, но не са открили нищо. На среща на националния съвет за сигурност по-рано, през септември, ген. Томи Франкс, началник на американското военно командване, откровено заявява: „Г-н Президент, от 10 години търсим ракети „Скъд” и други оръжия за масово унищожение и все още не сме открили нищо”.

Водещи фигури в страната, включително няколко приближени до Буш-баща, се опитват да убедят президента, че една война с Ирак е чиста глупост. Британският премиер Тони Блеър обаче подава ръка. През септември същата година той разпространява доклад за иракските оръжия за масово унищожение, който съдържа изкривена информация и откровени лъжи. Все пак Блеър настоява за резолюция на ООН, за да си осигури политически чадър във Великобритания, където антивоенните настроения са все така силни. Съветът за сигурност на ООН гласува за повторно изпращане на инспектори в Ирак и Саддам приема безусловно. Инспекциите започват през ноември и през следващите три месеца и половина инспекторите посещават 500 обекта, посочени от ЦРУ. Не е открито нищо. Главният оръжеен инспектор Ханс Бликс задава въпроса: „Възможно ли е човек да е абсолютно сигурен в съществуването на оръжия за масово унищожение, а да не знае къде точно се намират?”. По-късно Бликс сравнява администрацията на Буш с ловците на вещици през Средновековието, които са толкова убедени в съществуването им, че лесно ги намират.

Ирак предава на ООН доклад от 11 800 страници за оръжията си. Посланикът на Ирак в ООН Мохамед Алдури настоява САЩ да предоставят доказателства за обвиненията си. САЩ не само че не разполагат с доказателства, но си и позволяват да редактират иракския доклад, преди да го предоставят на десетте постоянни членове на Съвета за сигурност, за да прикрият участието на американското правителство и на 24 големи американски корпорации в оръжейните програми на Ирак. В крайна сметка, ръководителят на инспекциите Ханс Бликс оповестява, че Ирак не нарушава резолюциите на ООН. От 1991 до 1998 г., под напора на инспекторите на ООН в Ирак са унищожени 817 ракети със среден обсег, 9 влекачи и 14 установки за изстрелване на ракети, 73 химични и биологични бойни глави и 600 т вещества, годни за производство на химическо оръжие. Разрушен е основният завод за производство на биологично оръжие „Ал Хакам”.

Буш използва тактиката на сплашване и обявява, че противниците на войната са „страхливци” и „не са истински патриоти”. Мнозина се поддават на натиска, в това число Хилари Клинтън и Джон Кери. На 2 октомври 2001 г. Сенатът подкрепя използването на военна сила със 77 гласа „за” срещу 23 „против”, Камарата на представителите ги последва с 296 гласа „за” и 133 „против”, като резолюцията свързва директно Ирак с „Ал Кайда” и обвинява Ирак, че представлява заплаха за САЩ. Сред групите, лобиращи в Конгреса в подкрепа на войната, е Американско-израелският комитет по обществени въпроси, който споделя мнението на неоконсерваторите за политиката в Близкия изток. По-късно, през януари 2003 г., изпълнителният директор на комитета Хауард Кор споделя пред „Ню Йорк таймс”, че „лобирането за одобряване на военната намеса в Ирак е сред най-важните успехи на организацията”. Неоконсерваторите в администрацията защитават интересите на Израел, които включват и свалянето на Саддам Хюсеин. Улфовиц отново е водеща фигура; вестник „Джерусалем поуст” отбелязва, че при назначаването му за заместник-министър на отбраната „евреите подскочили от радост”, а „Форуърд” го описва като „най-войнственият произраелски глас в правителството”.

Оръжията за масово унищожение, обаче, не са оправдание за американската намеса, тъй като в региона има и други държави с такива арсенали. През 2002 г. Антъни Кордсман от Центъра по стратегически и международни проучвания включва в списъка Египет (с производство на химично оръжие), Индия (химично, биологично и ядрено оръжие), Либия (химично оръжие), Пакистан (химично, биологично и ядрено оръжие) и Сирия (химично и биологично оръжие). Всъщност, Ирак не представлява никаква заплаха – след унищожаването на оръжията си страната се е превърнала в една от най-слабите държави в региона. Военните ѝ разходи са много по-малки от тези на съседите ѝ. През 2002 г. военният бюджет на Ирак е около 1,4 млрд. долара, 300 пъти по-нисък от този на САЩ.

Но най-позорният момент за Щатите настъпва на 5 февруари 2003 г., когато държавният секретар Колин Пауъл, най-уважаваният член на правителството, аргументира предстоящите военни действия пред ООН. Буш лично е избрал Пауъл да изпълни мисията: „Ти се ползваш с достатъчно доверие – може и да ти повярват!”. Пауъл говори в продължение на 75 минути и показва внушителен брой помощни материали – аудиозаписи, сателитни снимки, дори шишенце с бял прах, наподобяващ антракс. „По най-занижени оценки днес Ирак притежава между 100 и 500 тона вещества за химически оръжия… Саддам е твърдо решен да се сдобие с ядрени оръжия… И накрая бих искал да привлека вниманието ви върху още по-страшната връзка между Ирак и терористичната мрежа на „Ал Кайда” – обявява Пауъл. Същият, по-късно, определя изказването си като „мрачен епизод”. Много от твърденията му вече са опровергани както от разузнаването, така и от инспекторите на ООН.

Речта на Пауъл минава почти незабелязано отвъд океана, но в САЩ тя постига желания ефект върху общественото мнение. „Вашингтон пост” нарича представените пред ООН доказателства „неоспорими”, а одобрението на американците в подкрепа на войната скача от всеки трети на всеки втори. САЩ обаче не са получили одобрението на всички държави в Съвета за сигурност на ООН, а и трябва да разубедят Франция, която иска да упражни правото си на вето. Администрацията на Буш оказва огромен натиск върху развиващите се страни, които помнят още какво се е случило с Йемен през 1990 г. след противопоставянето им срещу първата война с Ирак. Гамбитът в ООН вероятно би успял, ако Катрин Гън от британското разузнаване не беше направила разкрития за незаконната операция на агенцията за национална сигурност за оказване на натиск върху делегатите от ООН. Разкритието шокира Великобритания, но американските медии го подминават с мълчание. Въпреки заплахите и подкупите и след много седмици безмилостен натиск само САЩ, Великобритания, Испания и България (!) подкрепят резолюцията.

/ продължението следва /

Подбор и адаптация – Георги Вълков, д-р инж.