Извадки от книгата на Оливър Стоун и Питър Кузник  „Премълчаваната история на САЩ”. Част 15

Извадки от книгата на Оливър Стоун и Питър Кузник „Премълчаваната история на САЩ”. Част 15

Публикувано от:

 

/ малко известни факти от американската история – продължение /

Сенаторът Джоузеф Байдън упреква администрацията на Буш-старши, че след войната с Ирак се връща към идеята за „Пакс Американа” – „старата концепция на САЩ като световен полицай”.

Първа война срещу Ирак (1991 г.)

След като влиза в Белия дом, Буш-баща отпуска 1,2 млрд. долара на Саддам Хюсеин, макар Саддам да е в затруднение да изплати заемите, които е взел от Кувейт заради войната срещу Иран. В същото време Кувейт отказва да се подчини на нефтените квоти на ОПЕК и сваля цената на нефта в момент, когато Ирак отчаяно се нуждае от печалбите, за да върне натрупаните си дългове в размер над 40 млрд. долара. Американският посланик Ейприл Гласпай се среща със Саддам в Багдад на 25 юли 1990 г. и го уверява, че Буш иска „по-добри отношения” и „няма мнение” за пограничния спор с Кувейт, който не е сред приятелите на САЩ. Бившият посланик в ООН Даниъл Патрик Мойнихан дори нарича Кувейт „враг на САЩ” заради ширещия се в страната антисемитизъм. Саддам възприема думите на Гласпай като разрешение за превземане на Кувейт. През следващата седмица три иракски дивизии навлизат в Кувейт и Ирак придобива контрол върху една пета от нефтените запаси в света. През септември Гласпай потвърждава пред „Ню Йорк таймс”, че наистина е подвела Саддам: „Не мислех, че Ирак ще завземе целия Кувейт”. Чейни, Пауъл и генерал Норман Шварцкопф веднага си уреждат среща с краля на Саудитска Арабия. Показват му подправени снимки на 150 хил. иракски войници и 1500 танка, разположени съвсем близо до границата и го убеждават да допусне на саудитска територия голяма американска войска. Само че измамата бързо е разкрита – японски вестник публикува сателитни снимки, които показват, че в района няма струпване на иракски войски. Американските медии също проявяват интерес – „Нюзуик” нарича историята „случая с липсващото присъствие” и отбелязва „всъщност, това, което се вижда от тези снимки, са увеличаващите се американски части в Саудитска Арабия”. „Нюздей” цитира висш американски военен, който признава: „Около войната имаше голяма дезинформационна кампания”. В действителност, няма доказателства, че Саддам е възнамерявал да нападне Саудитска Арабия; самият Пауъл признава, че през първите три седмици Ирак е можел безпрепятствено да завземе Саудитска Арабия, ако е имал такова намерение.

Буш решава да действа преди саудитците да вземат нещата в свои ръце, тъй като това би попречило на американското господство в региона. Междувременно, кувейтските власти наемат най-голямата компания за връзки с обществеността „Хил и Ноултън” да повлияе на общественото мнение. На 10 октомври пред комисията за защита на правата на човека в Конгреса дава показания 15-годишно момиче, работило като доброволка в болница в Кувейт. Тя разказва за нахлуването на иракските войници следното: „извадиха бебетата от кувьозите и ги сложиха на пода да умрат”. Буш на няколко пъти цитира този разказ, когато оправдава решението си за войната: „Сърцето ми се свива, като слушам разказите на хора, избягали от жестокостите на Саддам Завоевателя. Бесилки. Бебета, извадени от кувьозите и нахвърляни по пода”. По-късно става ясно, че въпросната „свидетелка” е дъщерята на кувейтския посланик в САЩ и по време на иракското нахлуване дори не е била в Кувейт. Но когато лъжата е разкрита, американските бомбардировки над Багдад вече са започнали.

На 29 септември 1990 г. Съветът за сигурност на ООН приема резолюция, която разрешава използването на „всички необходими средства”, за да бъде принуден Ирак да се изтегли от Кувейт. Гласовете в подкрепа на резолюцията не излизат никак евтино. На Египет са опростени 14 млрд. долара дълг към САЩ и още 6,7 млрд. дълг към държавите от Персийския залив. Сирия получава от Европа, Япония и Саудитска Арабия над 2 млрд. долара. Саудитска Арабия дава на Съветския съюз 1 млрд. долара. За да се предотврати евентуално вето от Китай, китайският външен министър, който е бил обявен за „персона нон грата” в САЩ след събитията на площада „Тянанмън”, е поканен на посещение в Белия дом. Йемен, който заедно с Куба гласува против резолюцията, е наказан жестоко – високопоставен американски дипломат заявява на йеменския посланик: „Това ще ви струва скъпо!”; три дни по-късно САЩ отменят отпуснатата на Йемен помощ от 70 млн. долара, а Саудитска Арабия изгонва 800 хил. йеменски работници.

Американското общество е разединено – за 3 месеца одобрението към Буш спада с 30%. Обясненията на президента за „благородните подбуди” на САЩ не успяват да убедят американците, които много добре знаят, че Саудитска Арабия и Кувейт в никакъв случай не са демократични държави. Не е лесно да се защити и идеята, че са изложени на риск важни американски интереси, тъй като иракският и кувейтският нефт, взети заедно, представляват едва 9% от американския внос. Изправена пред нарастващо противопоставяне, администрацията на Буш прилага нова стратегия за сплашване както на американското общество, така и на колебаещите се държави в ООН. В края на ноември 1990 г. Чейни и Скаукрофт участват в няколко телевизионни предавания за ядрената заплаха. Чейни говори за напредъка на Ирак в разработването на ядрени оръжия и шансовете му да се сдобие с „нещо голямо” след по-малко от година. Скаукрофт обявява, че е възможно Саддам да постигне тази цел след „броени месеци”: „Може да се предположи – добавя той – че от всички страни в света именно Ирак ще прояви най-голяма склонност да използва ядрено оръжие, ако разполага с него”. Скаукрофт явно е забравил коя държава е хвърляла атомни бомби върху врага си и след това десетки пъти е заплашвала да го направи отново. И понеже ядрената заплаха не му се струва достатъчно ужасяваща, той добавя към нея и опасността от тероризъм.

На 12 януари 1991 г. Американският конгрес одобрява запитването на Буш за военни действия. В средата на януари военните части на САЩ в региона наброяват 560 хил., а в края на войната те нарастват до 700 хил. На 17 януари започва операция „Пустинна буря”. В продължение на 5 седмици САЩ засипват иракските позиции с най-новите си високотехнологични оръжия. След като парализират иракските комуникации и инфраструктура, американските и саудитските войски навлизат в Кувейт, без да срещнат съпротива, като избиват бягащите иракчани по тъй наречената „магистрала на смъртта”. САЩ използват и ново оръжие с обеднен уран, което ще причинява рак и увреждания сред новородените години наред. Сред заболелите са и американски войници, които получават „синдрома на войната в Залива”.

След отблъскването на иракската армия в собствената ѝ територия, Буш и съветниците му решават да не превземат Багдад за да свалят Саддам, тъй като това ще подсили позициите на Иран, ще породи противопоставяне сред арабските съюзници на САЩ и ще въвлече американците в сложна и скъпоструваща окупация. Чейни предупреждава: „Ако прекрачим границата и се намесим в гражданска война, ще се сблъскаме с кошмарния въпрос: кой ще управлява Ирак?”. Американските власти призовават иракчаните да свалят Саддам. Шиитите и кюрдите вдигат въстание, а САЩ стоят и наблюдават безучастно отстрани как верните на режима войски потушават бунта с химически оръжия. Буш провъзгласява „нов световен ред” и заявява, че „призраците от Виетнам са погребани под пясъците на арабската пустиня”. Консервативният журналист Джордж Уил критикува „този глупав изблик на триумф”: „Ако Америка намери повод да се гордее заради тази война, в която заедно с платената си бутафорна коалиция от съюзници смаза една държава с брутен вътрешен продукт колкото на щата Кентъки, то това в никакъв случай не е повод за гордост”.

Двумесечните бомбардировки разрушават голяма част от инфраструктурата на Ирак – пътища, мостове, канализация, ж.п. линии, комуникационни системи, предприятия и електроснабдителната мрежа. Според екип от Харвард, Ирак „е върнат обратно към епохата преди индустриализацията”, а „здравеопазването е в катастрофално положение”. Продължаващите санкции на ООН утежняват състоянието на бедстващите хора, чиито доходи са паднали с повече от 90%. Според някои изчисления във войната загиват над 200 хил. души, половината от които жени и деца. Загиналите американци са 158. Строгите санкции на ООН причиняват допълнителни страдания на иракския народ – по различни сведения, в резултат на глад от следвоенните санкции в Ирак загиват между 400 и 567 хил. деца. В медийното си предаване Лесли Стал задава следният въпрос на държавния секретар Мадлин Олбрайт: „Има данни, че са загинали половин милион деца – повече, отколкото децата в Хирошима. Смятате ли, че цената си струва?”. Олбрайт отговаря: „Мисля, че това е много труден избор, но, да, струва си”.

/ продължението следва /

Подбор и адаптация – Георги Вълков, д-р инж.