За Путин и Бисмарк

За Путин и Бисмарк

Публикувано от:

Автор: Евгени Рушев, Поглед Инфо.

Надали има по-ярко олицетворение на силовата политика от „железния канцлер“. Блясъкcj на неговата слава засенчва държавници като Дизраели, Наполеон III и Александър II. Прагматичната му политика извежда държавата до мястото на най-сериозен геополитически фактор в световната арена на международните отношения. Истинска дефиниция на националния интерес и Realpolitik. Абсолютен господар както на вътрешната, така и на външната политика. Обърнал европейския баланс на силите и променил историята.

130 години по-късно един друг политик се стреми към промяна на относителното силово положение на неговата държава – Владимир Путин. Със сигурност на мнозина ще се хареса това сравнение, а други ще са дълбоко несъгласни. Целта на този анализ не е да оборва нечий мнения, но да хвърли светлина върху същността на този тип политика и реалностите във външната политика. Историята ни дава уроци, просто трябва да се вгледаме в нея и да извадим принципите.

Националната държава е основният субект на международните отношения. Тя е център на почти всяко действие, макар след Втората световна война наднационални организации, а след края на Студената война – мултинационални корпорации да стават все по-важни участници.

Ако вземем пример с Ленин и Уилсън, макар крайно различни като идеология, за тях принципът на наднационалното е в основата. Те разглеждат държавата като отправна точка за създаването на международни организации, изземващи прерогативи на държавите или управлението на световна революция. В двата случая националната държава се обезличава, а напред излиза идеологизирана организация. За тях националният интерес трябва да се потъпче от желанията на международното общество, както и неговите разбирания за правилно и неправилно, добро и зло.

Наднационалното пренебрегва формите на управление в различните държави, отнема от културния облик и създава еднолично, дори бих казал „безлично“ управление, базирано на абстрактни и нереални ценности, които могат да звучат добре, но не представят реалния свят, който е пълен с множество окраски. Тогава хората ще загубят своя истински облик и ще бъдат принудени да се съобразяват с неща, твърде далечни за техния манталитет. Най-просто казано, законите и управлението в Япония коренно се различават от тези в Нигерия и принуждаването на тези две нации да се напътстват и живеят според американското или руското разбиране за държавно управление, би било нецелесъобразно.

Това е една от причините, поради която националната държава няма да изчезне, поне не и в близките години. А единственият начин за просперитет на една страна е защитата на нейните интереси – било то против чужда държава, бунтовници или други структура. Заплахите могат да бъдат вътрешни и външни, а най-лесният начин за един държавник да се справи с тях, е като има контрол над силите, движещи страната. За него е важно да се осъществи трезв анализ на събитията, като се вземат предвид колкото се може повече на брой фактори.

Ото фон Бисмарк осъзнава точно това. Още по време на Кримската война той пише многобройни писма, в които яростно се противопоставя на пруската позиция. Неговите симпатии към Руската империя не са породени от съчувствие, а от точна преценка на съществуващите геостратегически фактори. Той се противи на угодническата политика на Вилхелм I спрямо Франция, Англия и най-вече Австро–Унгария. За него катастрофата е пълна, когато Прусия влиза на страната на антируската коалицията. Практически изгодите за нея са нищожни. Обещанията за териториални завоевания във вражеската страна от съюзниците предвещават една бъдеща руска агресия. Мнението на Бисмарк противоречи на обществените нагласи, но те рядко отговарят на реалностите и по-скоро са подчинени на някакви емоции и чувства.

Когато идва на власт, той моментално се заема с няколко неща. Първо, пълно обновяване на армията, като това е подготовка за бъдещото обединение на Германия. Отново, благодарение на способността му да съзира в силовия баланс, той разбира, че пътя към това така мечтано обединение минава през съюз с Русия, война против Дания (тест за способностите на армията), Австро–Унгария и накрая Франция. Към всичко това можем да добавим и невероятния икономически растеж.

Realpolitik гледа на първо място националния интерес. Чак след него са проповядваните принципи, които най-често са параван за действие. Често моралът е нужен на държавника само до степен, до която допринася за възхода и ползата на относителната силова позиция на държавата, а бива отстраняван, когато започне да пречи на националния интерес на дадената страна.

Владимир Путин е в различни обстоятелства, при различни условия. Но и двамата политици са организатори, поставящи националния интерес на първо място, като те успяват умело да съзрат в баланса на силите. Руският президент обърна еднополюсния модел в многополюсен. Той уцели правилния момент за война в Грузия и установи два протектората, чрез които наблюдава грузинските действия отблизо. Realpolitik анексира Крим. Само той може да усети правилния момент за такива авантюристични действия. Realpolitik два пъти спаси съюзника си Сирия от американска инвазия. Правилната оценка на времевите интервали и геополитическият реализъм дават резултати.

Разбира се, САЩ и Великобритания са също толкова големи майстори на прагматичната политика, водена от националния интерес. Все пак в основата ѝ стои британското островно чувство и възпирането на потенциалните хегемони. Но там тази политика не се създава от силни личности, тя е установена практика на политическите и финансови елити.

Майсторството на немския канцлер се вижда в баланса между силите, изграждането на съюзи и умелата дипломация. Той разумно съчетава силовите мерки с дипломатичните усилия, което Джоузеф Най нарича интелигентна сила. Контролът върху медиите му дава възможност за направляване на общественото мнение.

Владимир Путин също съзря силата на четвъртата власт. През последните две години оплакванията от западните лидери, по отношение на възхода и мощта на руската пропагандаqнараснаха неимоверно. Сред козовете на руския президент е и умението му да борави едновременно с премерена реторика и силова политика.

Ото фон Бисмарк балансира между Австро-Унгария и Русия. Владимир Путин балансира между съюзниците в БРИКС- Индия и Китай. Споровете и в двата случая са за влияние и територии. Макар че чертая исторически паралел, разликите между двата случая са големи, тоест провалите и успехите на канцлера, не гарантират нищо на руският президент.

Принципите, които западните и източните сили могат да извлекат, не са един и два. Въпреки че Путин често е сравняван с Хитлер, трябва да сме наясно, че руският президент добре осъзнава силовия баланс. Ако не беше така, то Русия отдавна щеше да е нахлула в Украйна. Путин е прагматик, националист, но не и идеолог. По време на новогодишното си обръщение през 2015 година той се обърна към народа със сравнението между семейната обич и обичта към нацията.

По мое мнение, Бисмарк ще остане в историята като по-велик политик и държавник от Путин. Той успява с много ловки маневри да даде престиж на Прусия и обедини Германия. Геният на Бисмарк вижда ясно и отчетливо в арената на международните отношения. По този показател той надминава много руския президент.

Но остава един много важен въпрос. Бъдещето на Германия след уволнението на Бисмарк е катастрофално. Вилхелм II започва Weltpolitik, което е една крайно агресивна политика, свързана с териториална експанзия. До голяма степен вината в Първата световна война е негова. Русия трябва да гледа отвъд Путин. А може би заради огромната си власт, Путин трябва да гледа отвъд Путин. Как ще се развие руската държава след края на неговия последен мандат, който и на брой да е той? Емоциите и симпатиите бяха грешката на германския император. Наследникът на Путин трябва да бъде максимално концентриран, като не трябва да пропусне изграждането на трезв анализ и представа за баланса на силите.

За съжаление обаче, рядко реалностите са такива. Не трябва да се допуска агресивна руска политика, основана на озлоблението към западния свят, а продължение на активната дипломация, съчетана с нужната мярка сила.

Ето какво казва американският геополитик Никлас Спайкмън в книгата „Американската стратегия в световната политика“:

„Този, който играе с баланса на силите, няма постоянни приятели. Великобритания успешно надвива испанци, португалци, холандци, французи и германци и успешно използва Испания, Португалия, Холандия, Франция и Прусия като съюзници. Съюзникът днес е враг утре. Предният съюзник е изоставен, защото в момента е силен, предният враг е подкрепен, защото е слаб.“