За какво пеят кубанските казаци?

За какво пеят кубанските казаци?

Публикувано от:

Да се запознаем Кубанският хор, създаден от Виктор Захарченко, който се превърна във визитка на Русия

Хорът има благословията на Патриарх Алексей II, а Дмитрий Хворостовски смята за чест да пее с тях. Те се радват на овации по целия свят, но смятат любовта на зрителите за най-важното.

Как трябва да живееш, за да се сдобиеш със световна слава? Може би ще откриете отговора в разказа на Виктор Захарченко – основател и несменяем ръководител на хора.

За края, „дэ я родывся“

В казашкото село Дядковско всички пееха. Аз често слушах тези песни в полето, когато като малък отивах с мама да работя: жените събираха цвекло, царевица и винаги пееха. Как исках да стана музикант! Веднъж написах писмо с тази молба до другаря Сталин през 1950 г., за да му кажа, че у нас в училище нямаме нито един музикален инструмент. И се почна едно! В селото пристигна комисия от центъра, започнаха да разследват и никой не остана ненаказан, даже и мен, автора на писмото, не ме подминаха. Отговорът на Сталин е запазен. В края на краищата, все пак, купиха един баян на училището и даже ни го даваха да свирим на него вкъщи. По-късно, когато майка ми продаде едно теле, ми купи акордеон. Бях на седмото небе от щастие!

За мама

Майка ми е прекарала целия си живот, близо 90 години, в Дядковско. Ние бяхме шест деца: Вера и Галя умряха като малки, а Борис на 7 години – от глад, пред очите ми. Бог ме остави на този свят, като ми даде мисия, която осъзнах много по-късно. Баща си почти не помня. Обаче помня добре деня, в който той замина на фронта в сиво кепе, макар тогава да бях едва тригодишен. 4 месеца след заминаването му получихме известие: „Гавриил Иванович Захарченко е безследно изчезнал“. От него ми остана една шапка-кубанка, с която дълго ходих на училище. Майка ми не повярва в смъртта на баща ми. Тя цял живот го чакаше. Има поверие, че ако викаш в печката, когато в нея има огън, то вятърът с дима ще разнесат думите ти по белия свят и те ще стигнат до този, за който мислиш. Помня, че с брат ми викахме в отворената вратичка на печката: „Тате, върни се!“.

За историята на хора

Когато отидох да работя в Кубанския хор през 1974 г., бях уверен, че той е създаден през съветско време. Едва когато разглеждах архивите, ми стана ясно, че хорът е съществувал още преди революцията! Той възниква като певчески църковен хор и 110 години служи на Русия. След това идва революцията, част от хора емигрира, а през съветско време е възстановен като Кубански народен хор. Ако ме попитат, в какво съм преуспял в живота, бих отвърнал: да възстановя историята на хора.

За концертите

Веднъж в Турция към мен се приближи жена с насълзени очи: „За какво пяхте току-що?“ Обясних: „Това е песента на майката, чийто син е загинал на бойното поле“. – „И аз така си помислих…“

Хората не плачат от обкръжаващата ги реалност, а плачат от песните. От песента може да ти се скъса сърцето.

За народното творчество

Понякога от сцената или от радиото пускат пошли песнички, че уж били казашки песни, и хората вярват на тези фалшификати. Много съм пътувал по селата и съм изучавал фолклора в качеството си на ръководител на Сибирския народен хор. Научих немалко текстове на стари песни, слушах и записвах и така наречените срамни частушки. В тях обаче няма нито една неприлична дума! Впрочем никога от хората в селата не съм чувал такива отвратителни ругатни, каквито можеш да чуеш в големите градове.

За Доброто и Злото

Днес няма чак толкова много потомствени казаци, но неясно защо е прието да се ходи с казашка униформа: връхна дреха черкеска или бурка, шапка-папаха – и ето, ти си казак! Веднъж към мен се приближи млад човек в такива дрехи и с подрънкващи медали.

– Ти, драги, сигурно през три войни си минал и 15 контузии имаш? – питам аз.

Смее се. Та откъде да ги вземем толкова? Даже след двете чеченски войни хората нямаха толкова много награди. Руснаци и казаци, като плът от плътта на руския народ, са загивали за вярата, царя и отечеството, за своите близки, за свободата. Никога героите на народните песни не са умирали за насъщния хляб.

При народа в епоса няма нищо излишно. Фолклорът е идеологията на народа, както и генетичната му памет. Да вземем приказката за заешката къщурка от лико: смисълът й е, че идеята за толерантността винаги стига дотам, че заекът е изгонен от къщурката си завинаги и в нея се заселва коварната лисица. Мъдрите предци ни предупреждават, че Злото винаги се маскира като Добро, усмихва се, а след това поразява с нож в гърба.

За вярата

Войната с нашата памет е ужасна война. Всеки човек е длъжен да знае всичките разклонения на рода си. Да вземем която и да е казашка песен. Ще разберете, че нашите прадеди са се отнасяли съвсем по друг начин към вярата.

Случвало ми се е да пея в църковен хор. Бабичките пеят, макар и фалшиво, но с голяма вяра. Веднъж, като се прощавах с тях, им казах: „До довечера“. Най-старата, Серафима, ми отвърна: „Как пък го каза! Ако доживеем…“ Че как няма да доживеем, си помислих аз? Слава Богу, всички сме здрави и всичко е наред. Скоро разбрах горчивата истина: „Внезапно съдникът ще дойде…“

През 1996 г. ме блъсна кола. Събудих се в реанимацията. Как, защо стана така? Защо беше нужно да търпя тежки изпитания? Девет години след това ходех на патерици и с бастун, станах инвалид II група. Днес нямам нужда от него, ходя и тичам, както и пътувам по турнета. Знам със сигурност, че Бог ми изпрати тази травма, за да се вразумя: трябва да сме благодарни за всеки един миг. Когато ме питат какво е моето вълшебно хапче, отвръщам: вярата.

[embedyt]http://www.youtube.com/watch?v=KKBcCN2bNEA[/embedyt].

Comments are closed.