Интервю на Спас Спасов, Дневник
Евгений Кожокин е сред най-известните имена в руската политика. Той е професор, доктор на историческите науки, заместник-ректор на Московския държавен институт за международни отношения (МГИМО). Член е на Комитета на Върховния съвет по въпросите на отбраната и сигурността, както и на Конституционната комисия на Руската федерация. Бил е председател на Руския институт за стратегически изследвания, преди този пост да бъде поет от генерал Решетников. Кожокин е писател, политически анализатор, режисьор и продуцент.
Освен всичко изброено до тук Кожокин е писател, политически анализатор, режисьор и продуцент.
През миналата седмица той беше лектор в майсторския клас „Международни отношения и информационни политики“ на Варненския свободен университет. С него разговаряхме за западния либерализъм, сблъсъка на цивилизациите и отстояването на националната идентичност, миграционните и демографски процеси в Европа и Евразия, тероризмът и ислямските революции.
-Една от лекциите ви в рамките на майсторския клас, който водихте, беше озаглавена „проблеми на западния либерализъм“. Как изглеждат те от гледната точка на Русия?
-Ако вземем за пример динамиката в развитието на западноевропейското общество, там защитата на човешките права постепенно се е разпростирала върху все по-големи групи от населението. Процесът започва със средната класа, след това повече права получават бедните, накрая – и жените. Така всички получават равни права, но обществото е искало да стигне по-далече.
Така в центъра на класическия либерализма на XVIII и XIX в. се оказват не отделни обществени групи, а човекът, индивидът сам по себе си. В края на XX и през XXI в. на Запад в този фокус все по-често започват да попадат различни малцинствени групи. Оформя се мнението, че либералната система, в която доминира мнозинството, е дебалансирана, несвършена. Така на малцинствата започват да бъдат предоставяни все повече и повече права.
Създава се ситуация, при която в системата на съвременния западен либерализъм се създава „култ към малцинствата“ – както към националните, така и към сексуалните. Причината за това е схващането, че на мнозинството вече всичко му е наред. В резултата на това в средствата за масова информация започнахме да наблюдаваме прояви на агресия на малцинствата към мнозинството просто защото то има повече права.
В едно нормално семейство например бащите приемат, че дъщерите им трябва да имат мъже и двамата да създадат деца. Но това искане на бащите може да бъде интерпретирано като нарушаване на правата на хомосексуалните. По тази причина смятам, че съвременният либерализъм, който измести фокусът на вниманието си към малцинствата, стигна до ситуацията, в която започна да нарушава индивидуални права. Защото в крайна сметка, мнозинството е съвкупност от индивиди, от отделни личности.
-Вие стоите ли зад идеята, че хомосексуалността е придобита, а не вродена?
-Хомосексуалността е добре проучена. Както сексолозите, така и социолозите, които се занимават със социалното поведение, смятат, че тя е два вида, че има две проявления. Едната е генетическа, а другата е тази, която получава развитие в следствие на възникването на хомосексуалната култура. В тази втора група попадат много лица, които са нормални, но това е модерно. Така хомосексуалността става социокултурен феномен.
И още един феномен, който има политически характер: Добре изучено от социолозите е, че хората с „нетрадиционна сексуална ориентация“ имат няколко пъти повече сексуални партньори, от тези, които има един доста активен нормален мъж. Така възниква паралелно общество, построено върху сексуалните връзки. Но членовете на това паралелно общество започват да отстоява правата си в средствата за масова комуникация и дори в областта на политиката, тъй като делят света само на „наши“ и „ваши“.
„Нашите“ трябва да бъдат придвижване напред в структурите на властта, в медиите. Това е хомосексуално малцинство, което се защитава по този начин. Но защитавайки правата си, сексуалната група започва да се превръща в политически фактор. Това на практика е нарушение на принципите на демокрацията защото тук не става дума за политическа партия или дори за неправителствена организация.
Щом искате да се занимавате със секс по този начин, правете го! Но не се занимавайте с пропаганда и политика защото това е нарушаване на правата на други хора с традиционна сексуална ориентация. В момента в много европейски страни хората с традиционна сексуална ориентация не могат да отстояват своите права, тъй като нямат достъп до средствата за масова информация, или ако се доберат до тях, веднага биват обвинени в недемократичност и ретроградност.
© Спас Спасов
-Казвате, че в страните от бившия съветски блок промените в съзнанието на хората изостава от тези в политическата и икономическата среда. Не разчита ли Русия точно на това носталгично мислене в усилията си за възстановяване на загубени позиции в Източна Европа?
-Има определени регионални интереси на Русия, които трябва да бъдат формулирани и отстоявани. Целият този регион от Естония, през Латвия, Литва, Полша, Украйна, до България и Румъния има проблем с емиграцията на професионалисти и млади хора. Русия има идентични проблеми. Това е въпрос за бъдещето на този огромен регион. Носталгията няма нищо общо с това, трябва да дефинираме проблемите – нужни са съвместни усилия, за да не си заминават младите.
Ние например сме заинтересувани от високотехнологичните производства. Но, за да ги има в Прага, в Краков, в Резан или в Талин са нужни концентрация на капитали, привличане на специалисти. Тези проблеми не могат да бъдат решени нито от Естония, нито от България. Русия дори не може да ги реши сама. За да се решават такива сериозни задачи е необходимо регионално сътрудничество. Още повече, че ние сме съседи, това е нашият регион. Това, че ние искаме целият този регион да бъде по-силен и по-богат, няма абсолютно нищо общо с някакви си там архаични „имперски амбиции“.
-Казахте по време на лекциите си, че историците не могат да променят миналото, а само да го превеждат на езика на съвременниците си. Само че в този превод често и удобно се губи истината за миналото, не мислите ли?
-Това зависи от професионализма на историците и инструментариума, който той използват. „Превеждането“ на историята чрез използването на съвременен инструментариум ражда монографии на теми като „античната интелигенция“. Но чакайте! В античността интелигенция изобщо не е съществувала!
Или Княз Игор, който е живял в деветнайсти век се оказва украински княз. Но по това време Украйна просто не е съществувала. Нито в един византийски, арабски или западноевропейски източник от IX, X и XI в. не пише нищо за Украйна, пише за Русия. Но ние четем точно обратното в трудове, в учебници…
-Като историк, как обяснявате „феномена Путин“?
-Една от лекциите, които изнесох във Варна, беше за ислямския тероризъм и арабските революции. Началото на този процес е войната в Афганистан. Вторият – гражданската война в Алжир, в средата на 90-те години и събитията в Чечня – невероятно унижение за Руската армия и целия и офицерски корпус.
Макар, че за това нямаше нищо в медиите, обикновените хора много добре знаеха какво ставаше в Чечня с руснаците, които останаха там. Бедните руснаци бяха превръщани в роби, а тези, които имаха имущество и роднини, трябваше да плащат извънмерни откупи. Всичко това имаше масов характер.
В резултата на Втората чеченска война Путин успя да прекрати всичко това. Точният му израз от онова време беше: „Терорист ли е – в кенефа да го хванем, в кенефа ще го удавим!“. И това не бяха просто думи, това бяха дела. Той започна мандата си с това, че ще се захване с този проблем. На дело!
Освен това през 90-те години, без каквото и да е конституционно основание, от Елцин бяха подписани ред съглашения между Москва и различни субекти на федерацията, които представляваха юридическа база за нейната дезинтеграция. Путин ги отмени и направи най-нормалното – наложи спазването на Конституцията.
И още нещо: 2008 г. беше изключително тежка за нас. Ние нямахме никакво, ни най-малко желание да използваме сила в Грузия. Но когато в Южна Осетия въз основа на международни договорености бяха разположени руски миротворци, повтарям – миротворци, тях започнаха да ги разстрелват. Нито един държавен глава не може да си позволи да не реагира, когато започнат за убиват неговите войници и офицери.
Северен Кавказ винаги е бил напълно солидарен с Южна Осетия. Ако ни е не бяхме реагирали в Осетия, властите в Северен Кавказ щяха да загубят изцяло авторитета си. Това щеше да бъде възприето като демонстрация на изключителна слабост и знак за засилване на сепаратизма. В чужбина всичко това никого не го интересува. Но след преврата в Киев властта попадна в ръцете на хора, чиито изказвания по отношение на руснаците бяха добре известни. Беше известно и това, че активисти на „Десен сектор“ отидоха в Крим, за да правят пропаганда там, но се наложи да бъдат защитавани от милицията. Хората не искаха да ги слушат и всичко това беше показано по телевизията.
Ние отлично помним какво казваха тези хора: „Ние ще се върнем!“. Е, те дойдоха на власт в Киев и всички очакваха те да се върнат в Крим. Но когато вместо тях там се появиха „учтивите човечета“ всички разбраха, че в Крим ще бъде спокойно и „Десен сектор“ няма да се върне.
Международната общност на Запад изобщо не се интересува от тези наши проблеми, от нашите трагедии, от проблемите на руснаците. И тук отново опираме до проблемите на либерализма – та нали в центъра на либералните идеи стои човекът? Личността с руска националност второ качество ли е? Нейните трагедии, унижения и дори смърт не представляват драма ли?
© Спас Спасов
-А антагонистично ли е противопоставянето между западноевропейския либерализъм и идеята на Владимир Путин за „суверенната демокрация“?
-„Суверенната демокрация“ не е идея на Владимир Путин. Тя се появи в медите, беше обсъдена и отхвърлена. Даже помощникът на Путин Владислав Сурков публично критикува тази идея. Просто този въпрос у нас не е актуален, тъй като никой вече не говори са „суверенна демокрация“.
-Русия се оказа необяснимо привлекателна за привържениците на десни екстремистки организации в Германия, Словакия, Унгария и Полша. Става дума за организации като „Алтернатива за Германия“, „Народно милиция“, „Йобик“…. В България също има примери за това – „Войнски съюз“. Как си обяснявате тези симпатии?
-Това са много различни организации. „Алтернатива за Германия“ не е екстремистка структура. Тя просто търси пътища за защита на мнозинството, но не предлага някакви крайно радикални мерки за това. Що се отнася до „Йобик“ и Унгария, анализите показват, че най-силни симпатии към Русия демонстрират привържениците на „Фидес“.
Симпатии към Русия изразяват както крайно левите, так и крайно десните в Европа. Дори и по време на изборите във Франция крайно левите също демонстрираха подобни симпатии – и Меланшон, и Льо Пен и Фийон. Това бяха трима съвършено различни кандидати, които по различен начин говореха за подобряване на отношенията с Русия, за отмяна на санкциите…
Русия е плуралистична държава. За това у нас има политици и политически групи, които симпатизират на Европа и търсят съмишленици там. Дори в партията „Единна Русия“, която в момента е управляваща има либерално крило и друго – със социаледомкратическа ориентация.
-Зададох този въпрос защото слушах интервю на Александър Дугин – журналист, философ, политолог, известен със своята близост до Кремъл. Той формулира идеята за съществуването на „втора Европа“ – „на народите и традиционните им ценности“. Според него тази Европа е алтернативният партньор на Русия в политическия й сблъсък със западния либерализъм. Ефективен ли е подобен модел на външна политика според вас?
В Москва Александър Дугин е маргинал и никой не го допуска никъде. Той е много популярен на Запад. Московската интелигенция – и лявата и дясната, издига едно обвинение срещу Дугин – че във възгледите на този господин присъстват елементи, които напомнят за нацистката идеология. За московската, петербургската и новосибирската интелигенция няма по-лош знак от този.
-В свой анализ от края на юни м.г., публикуван във в. „Известия“ казвате, че след Брекзит Русия остава последния стратегически, геоикономически и геополитически ресурс за ЕС. Все още ли държите на това свое мнение след срещата между Владимир Путин и новоизбрания френски президент Еманюел Макрон?
-В средата на миналия век Франция, Германия, Великобритания и Италия бяха сред двадесетте най-гъсто населените страни в Света. През 2000 г. от тях останаха само две – Германия и Франция. Според прогнозата на демографите в средата на XXI в. – към 2050г. нито една европейска страна няма да има тези параметри.
Ако разгледаме различни икономически показатели – от брутния вътрешен продукт, до показателите на банките ще видим, че нито една европейска страна няма ресурс за развитие. Това означава, че Европейския съюз губи позиции в световната икономика. Същото се случва и с Русия. По тази причина аз твърдя, че в стратегически план ние извършваме престъпление сами спрямо себе си, тъй като сме разединени в социо-културно отношение.
Аз продължавам да смятам, че ние не сме достатъчно силни, за да си позволим да сме в конфликт едни с други. Така преднина набират други, които стават по-силни, а по тази причина и по-агресивни. Нека погледнем демографския потенциал на Близкия Изток, на Африка – той расте стремително. Според икономистите този бурен демографски ръст неминуемо ще доведе и до ръст на икономиката.
Хората са основен ресурс. За каквото и да си говорим в сферата на икономиката, на отбраната, на политиката – в крайна сметка всичко опира до човешкия фактор. А хората стават все по-малко!