Дмитрий Лихачов – кулата и светлината

Дмитрий Лихачов – кулата и светлината

Публикувано от:

Любомир Левчев
Чужд на суетния шум и на външните жестове, той се отличаваше още от пръв поглед, още от първа дума. Като че ли всички бяхме направени от знания, а академик Дмитрий Лихачов беше направен от мъдрост и от самородна човешка доброта. Точно с нея той обичаше България. Нарече я “Държава на духа”. А ние обичаме такива фрази, казани от другите за България. И изведнъж ставаме патриоти. Колко приятно ни звучи “мистерията на българските гласове”, “държава на духа”!
Но днес аз си мисля за Духа на държавата. Какво става с неговата “мистерия”?

Преди това ще разкажа малък весел спомен с почит към Дмитрий Сергеевич Лихачов, който сега щеше да навърши своя век.
В годините на студената война анекдотите цъфтяха като кокичетата. Хората си ги подаряваха вместо поздрав. Днес нашите измислици за разоръжаване, за мирно съвместно съществуване и прочее ми изглеждат много по-смешни.
Такава една измислица беше американо-съветската писателска среща, която се случваше в Сицилия, в опасния град Палермо. По едно време знаменитият Николай Федоренко разкри “несправедливостта”: След като американците са подкрепяни от италианските си колеги, Русия също би трябвало да има своите секунданти и това могат да бъдат български писатели. Накратко казано, така попаднах под вулкана Етна. Срещата не беше многобройна, но руската делегация беше много силна. Над всички блестеше името на Дмитрий Лихачов.

Още в началото ми дадоха думата и аз направих едно лекомислено, за да не кажа скандално (по тогавашните мерки) изказване. Откровено си признах, че не разбирам какво правя на този форум. Току-що бях прочел във вестник как някакъв римски генерал се хвалел, че италианците – това били българите на НАТО. Може би е искал да каже, че са най-верните съюзници на Щатите. Може би – казах аз – ние, българите, присъстваме тук като италианците на Варшавския договор. Тази шега огорчи до такава степен домакините, че те едва ме гледаха.

А темата беше “Традициите в изкуството и литературата”. Аз се изживявах като авангардист и това ме правеше допълнително неподходящ. Но тук – казах аз – е знаменитият академик Лихачов – истинско олицетворение на скъпоценните традиции в световната култура, така че ще се позова на неговата ерудиция.

Има едно неписано състезание на руските поети да правят все нови и нови преводи на великия средновековен литературен паметник “Слово о полку Игореве”, към който ние, българите, не сме безразлични. Току-що нов превод беше направил Игор Шкляревски. Освен че носеше името на новгородския княз, Шкляревски притежаваше и опасната искра на таланта, така че веднага решил да напише своя поема за руските богатири от ХII век. Разбира се, още на втората страница той се натъкнал на кулминационния момент – пира на богатирите. Но тук знанията не му достигали. Обадил се на академик Лихачов със сакралния въпрос какво по-точно са яли и пили руските богатири в онези легендарни времена. Лихачов отговорил деликатно, че проблемът изисква друга специална компетентност. Все пак – настоявал поетът – нима не се знае имало ли е тогава например малосольные огурцы, т.е. кисели краставички (блян на всички алкохолици). Не зная – повторил Лихачов, – зеле със сигурност са яли, но за киселите краставички не мога да твърдя. Разочарованието на Игор било огромно: Дмитрий Сергеевич – възкликнал той, – нима тогава не е имало писатели летописци?… Защо не са казали нищо по въпроса? Защото – приключил Лихачов – тогава летописците са пишели за главното, а не за киселите краставички.

И така – обобщих аз, самодоволен от начина, по който съм се измъкнал – нека да говорим тук за главното, а не за киселите краставички.
Реакцията на писателската компания беше твърде различна. Андрей Вознесенски се смееше. Феликс Кузнецов възторжено ме подкрепи по въпроса за главното. Но Едоардо Сангвинети беше на друго мнение: Как може моят приятел Любо да ми определя за какво да говоря и за какво не? Аз може да искам да говоря точно за киселите краставички. Един млад американски поет изтълкува киселите краставички като шифър на сексуалната революция. Завърза се спор, който доведе нашите домакини почти до плач: Какво правите? Нима нашата среща ще остане в историята като дискусия за краставиците!

Всичко се поправи мигновено, когато думата взе академик Лихачов. Страстите на писателското събрание стихнаха. Небето се оглеждаше в огледалото на морето. Възцари се тишина. Така Мирликийският чудотворец укротил морската буря с молитва, а еретика Арий – с плесница. Да, у Лихачов имаше нещо от магнетизма на библейските проповедници. След като се пошегува, че случаят с Шкляревски е автентичен, той без всякакви претенциозни обяснения заговори за главното – как културните иновации се превръщат в традиции, а най-важните стават всеобщи. Когато московският княз Иван Велики спасява двуглавия орел на вече мъртвата Византийска империя, за да го направи герб на Русия, когато Москва заявява претенциите си за трети Рим, нейните князе и царе почувствали, че изостават с векове от италианското възраждане. Тогава поканили прочути за своето време архитекти и строителни инженери от Болоня и Флоренция като Марко Руфо, Пиетро Антонио Солари и най-вече Аристотел Фиораванти, за да превърнат Московския Кремъл в един малък свят на възраждането. Просветените умове не са можели да направят такова чудо на цялата територия на разорената от татарите Рус. Но са запалили огъня на върха. Червената стена с лястовичите крила на бойниците и шеметните кули са пазели не толкова властта, колкото самия цивилизационен модел.
По-късно Петър Велики прилага същата стратегия на показния нов модел, когато създава новата столица на брега на Нева. Санкт Петербург – построен по проекти на двамата Разстрелли, не бил голям град, а малък свят. Такава е закономерността, която превръща зародиша на новото в стебло и корона на новото.

Слушайки с възхищение и благодарност академик Лихачов, аз го виждах също като една такава самотна крепост на духа, като морски фар, човек маяк. И той не можеше да завладее изведнъж всички души. Някои не го разбираха. Други скърцаха зъби. Но неговата историческа мисия бе да посее примера. Точно такъв, според мен, е и смисълът, който се крие в понятието “Държава на духа” – онази първородна България, онова първо славянско царство и първа християнска крепост, която дава Примера. Всичко останало е покръстване, което става бавно и непрекъснато, което продължава и днес.

Мисля си дали тази формула, тази традиция на обновлението, което се нуждае от крепости на духа, от държави и столици на духа ще се запази и продължи в ерата на постигнатата глобализация. Не виждам ясно бъдещето, но знам, че във всеобщото пространство ще останат всечовешките личности като непревземаеми крепости на духа или като дух на държавността, дори ако някой ден държавите изчезнат..