Денис Мацуев: Китайците изкупуват музикалните ни педагози

Денис Мацуев: Китайците изкупуват музикалните ни педагози

Публикувано от:

Автор: Александър Катеруша, m.kaliningrad.kp.ru.

„Винаги казвам: Не затваряйте децата в рамката: „Занимания по 10 часа на ден“. Това е неправилно. Детето трябва да бъде дете, талантът трябва да се развива постепенно. Съществуват множество примери, при които, навършвайки 16 години, вундеркинди изчезват от хоризонта и губят интерес към музиката. Защото свързват заниманията с инструмента с робство, с мъчение.“ Това споделя пред журналиста Александър Катеруша големият руски пианист Денис Мацуев и разкрива, че композиторът, към чиито произведения все още не е намерил „ключ“, е Шопен.

– Много цигулари или саксофонисти се чувстват по-комфортно, ако не само на концертите, но и на репетициите свирят на личните си инструменти. При вас как е?

– На мене ми провървя. Свирил съм на различни велики инструменти, в това число на роялите на Рахманинов, на Горовиц, на Григ. Но имам собствен роял, който ме придружава в Европа, имам друг в Азия и трети в Америка.

– Колко дълготраен е този инструмент?

– Ако говорим за рояла, за разлика от цигулката, с времето той не става по-добър. Но съществуват уникални образци. Рахманиновият американски „Стейнуей“ от 1929 година, който е специален подарък за него от самия Стейнуей, до ден днешен е в уникално състояние. Правил съм записи на него в имението му „Сенар“, където Рахманинов е живял 10 години през 30-те години на миналия век. Звукът му е неповторим, и досега пее.

Съвременните рояли „Стейнуей“, за съжаление, не са от класата на довоенните. На тях може да се свири 20–25 години, и то при голямо обгрижване – особено важно е кой го настройва и дали работи постоянно с него, защото инструментът е като живо същество.

– Случвало ли ви се е да свирите на антикварни рояли?

– В Будапеща свирих на рояла на Лист – от 1860 година е, а до ден днешен пее. Това е неговият инструмент, на който е свирил, упражнявал се е. Рядка вещ, произведение на изкуството! При това имаш усещането, че свириш на съвременен инструмент – такъв потресаващ звук!

– В домовете на много хора има стари пиана, напълно ненужни. И изведнъж четем обяви: „Подарявам…“.

– В съветско време имаше великолепна традиция – практически всяко семейство притежаваше пиано и много деца автоматически попадаха в музикални школи.

Според мен пред дете, което е завършило музикална школа, се разкрива друг свят и това съвсем не би му навредило. Детето започва да мисли по друг начин. Сега, уви, такива неща не се случват. Макар че, така или иначе, най-успешните таланти у нас са от провинцията, от обикновените музикални школи и училища. Големите имена не са родени в Москва или Петербург. Затова, когато човек види такива обяви във вестниците, му става мъчно.

– Добри ли са съветските инструменти?

– Много прилични бяха пианата „Естония“ и „Москва“. Тук виждам роял „Красный октябрь“, той навярно е на 40 години, но звучи приемливо (в стаята, където разговаряме с Денис, има стар роял с раздрънкани клавиши – бел. авт). Независимо от вида му – върху него може би са разливали алкохол, танцували са, спали са. А може би дори е горял (смее се). Но звучи!

– А кой е световният лидер?

– Безусловно „Стейнуей“ – американско-немската фирма, те имат седалища в Хамбург и Ню Йорк. „Ямаха“ са мои близки приятели. Инструментът, на който свиря в Азия, е именно „Ямаха“. На конкурса „Чайковски“, когато спечелих голямата награда през 1998 г., свирих на роял „Ямаха“. Японците са уникални фанатици в работата си, непрекъснато търсят възможно най-добрия звук. Последният модел „Ямаха“ е просто разкошен. Знаменитият пианист Рихтер през последните 20 години от живота си е свирил само на „Ямаха“. Сега японците са намерили съвсем нов звук, който пълни огромните зали, мощен, дълбок, наситен…

– А произвеждат ли се ексклузивни модели?

– Моят голям концертен роял „Ямаха“, който е в дома ми в Москва, е специално конструиран за мене, за моите ръце, за моята техника.

– Имали ли сте знакови представления?

– За мене всеки концерт е като първи, като последен, като най-важен. Няма значение дали е в Карнеги Хол в Ню Йорк, в Париж или в родния Иркутск. Отговорността е една и съща.

– Пътувате много в Русия.

– Да. Имам минимум 40 концерта годишно в Русия и всеки е огромно щастие за мен. Това е моята родна публика и общуването с нея струва много скъпо. Дава ми особен заряд, по-мощен, отколкото във Виена или Париж.

– Намират ли се сносни инструменти в руската провинция днес?

– Разбира се, че повечето приличат на изкорубени корита, на които изобщо е забранено да се свири. За последните 20 години загубихме много в това отношение. Захвърляхме инструментите, никой не свиреше на тях.

И днес се опитвам да направя всичко по силите си, за да може в различни райони на Русия да се закупят нови инструменти. За последните две години убедих губернаторите да купят около 30 нови рояла „Стейнуей“ в различни големи и малки градове. Един „Стейнуей“ струва около 6 милиона рубли, но при нормална поддръжка би трябвало да служи минимум 25 години.

– Творецът живее в непрекъснато търсене. Какво търсите в момента вие?

– На първо място, това е въпросът с репертоара. При пианистите той е безграничен. Моят репертоар е голям и за щастие, непрекъснато се разширява. Голямо достижение за мене е фактът, че съм изсвирил много нова музика. С диригента Валерий Георгиев записахме четвъртата симфония на Шимановски с Лондонския оркестър. Новият концерт на Родион Шчедрин. Квинтетите на Танеев. Квинтетите на Барток. Нова солова програма от френски композитори… Това е що се отнася до творчеството.

Иначе много се тревожа за образованието. Новите стандарти не винаги са подходящи за нашето музикално обучение. Затова се страхувам за давам съвети. Но не ми е безразлично какво се случва в Русия. За мен герои на нашето време са преподавателите в музикалните училища и школите по музика, музейните работници и библиотекарите.

Ние, разбира се, се гордеем с природните си богатства, с петролните запаси. Но нашата култура и традициите ни не са по-малко важни. Фестивалът „Крешчендо“ с Давид Смелянски например, вече е на 10 години, с него сме обиколили над 20 града в Русия и други страни.

Фонд „Нови имена“ е моето второ семейство. Именно благодарение на него самият аз попаднах в Москва. Повече от 15 хиляди талантливи деца са минали през този фонд. Всички те са от моето поколение и свирят в целия свят. Където и да гастролирам сега, винаги отделям средства за попълването на „Нови имена“. Защото и в най-закътаните места на Русия има самородни таланти, които се нуждаят от своя шанс.

– А имаме ли талантливи съвременни композитори?

– Да. Но нямаме гениални – това първо. Второ – дори да са много, много талантливи, те нямат възможности за изява, никой не ги свири. Защото за организаторите е важно да продадат даден концерт, никой не иска да рискува с неизвестни имена и произведения. Ето ви го омагьосания кръг. За откриването на нова музика служат фестивалите. Например нашият фестивал „Крешчендо“ бе открит с произведение на младия композитор Дмитрий Курляндски.

Така че, за щастие, композитори има. Липсват обаче разтърсващи произведения и това е валидно не само за Русия! Някой беше казал, че с Шостакович приключва великата гениална конфигурация, започнала с Бах. Но ние не желаем да повярваме в това.

Ние имаме чудесната Лера Ауербах – композитор, която живее на Запад, макар да е от Ростов. Произведенията ѝ се изпълняват в Америка и Европа, а в Русия никой не я познава. Представете си, аз свиря във Вашингтон. Преди концерта на Рахманинов Американският национален оркестър свири творба на Ауербах. Сега тя е най-добрата, една от най-изпълняваните съвременни руски композитори в света.

Така че у нас всичко свършва не с Шостакович, а с – нека е жив и здрав още дълги години – Родион Константинович Шчедрин, свирил съм два от концертите му. Той е най-добрият до този момент, във форма е на своите 81 години. За Мариинския театър написа сензационната опера „Лефти“ по Лесков. Това е събитие от световен мащаб, подобно на „Огненият ангел“ на Прокофиев.

– Има ли композитори, с които сте в „трудни отношения“?

– Шопен, казвам го веднага. Много малко свиря Шопен, не свиря неговите клавирни концерти. Тук всичко зависи от вътрешните химически отношения с музиката. Проблемът не е в това, че музиката му не е гениална – напротив, гениална е – но засега аз не съм намерил контакт с нея, в това е проблемът. Мога още утре да изсвиря всичките тези гениални произведения, но не съм открил ключа към тях.

– В кои страни на света има сериозен интерес към класическата музика?

– Във Венецуела и Китай, това са страни, в които класическата музика е въздигната в ранг на политическа стратегия. За последните 20 години Уго Чавес напълни симфоничните оркестри с пънкари, сираци и наркомани. Във Венецуела има стотици детски симфонични оркестри и там се появяват уникални музиканти.

В Китай има около 80 милиона пианисти. Правителството на тази страна ежегодно влага до 8 милиона долара във всеки талантлив музикант. Всяка година там се произвеждат звезди, това е поток, индустрия.

Китайците изкупуват от нас собствените ни педагози. Целият Сибир и целият Далечен изток преподава в Китай. Там те получават по 2–3 хиляди долара на месец вместо нашите 5 хиляди рубли. Това е всичко! Но аз съм оптимист.

Обикалям цялата страна – всички зали са препълнени, хората са зажаднели за изкуство. В Австрия, Германия и Швейцария сред публиката виждам най-вече посивели глави, а в Русия е пълно с младежи – това говори много.

– Има ли неща, които могат да съсипят класическия музикант?

– Може да го съсипе обкръжението и най-вече педагозите и родителите му. Към всеки талантлив човек трябва да се подхожда индивидуално. На първи план да са родителският и педагогическият талант. Някои деца се нуждаят, примерно, от шест часа занимания, за други два са достатъчни.

Винаги казвам: Не затваряйте децата в рамката: „Занимания по 10 часа на ден“. Това е неправилно. Детето трябва да бъде дете, талантът трябва да се развива постепенно. Съществуват множество примери, при които, навършвайки 16 години, вундеркинди изчезват от хоризонта и губят интерес към музиката. Защото свързват заниманията с инструмента с робство, с мъчение. Това убива страстта.

В това отношение аз съм голям късметлия, имам гениални родители. 95 процента от успеха ми, а може би и всичките 100, са тяхна заслуга.

Те бяха първите хора в града ни, които се занимаваха с музика и театър. Но когато през 1991 година трябваше да замина да уча в Централната музикална школа, захвърлиха всичко и тръгнаха с мене. Живеехме в едностайна квартира, до входната ни врата беше асансьорът, а отсреща – пиян съсед. Вечер идваше при мен, свирех му, докато заспи, след което се захващах с моите упражнения. Така можех да се занимавам през нощта.

През онези години научих всички произведения, които свирих след това на конкурса „Чайковски“.

Такива работи. Родителите ми вярваха в мене, разбираха, че в даден момент ще се наложи да напуснем родния Иркутск. А този момент съвпадна с 1991 година и с пълната неизвестност какъв ще бъде утрешният ден…

 

 

Превод от руски: Елена Дюлгерова, “Гласове”.