Андрей Макин: Франция изгради демокрация за 200 г., а искат Русия да го направи за 20!

Андрей Макин: Франция изгради демокрация за 200 г., а искат Русия да го направи за 20!

Публикувано от:

АВТОР: “ФИГАРО”

“Понякога във Франция липсва търпение и снизхождение спрямо Русия. Тук малко бързо забравят, че бяха нужни 200 г., за да създадат демократична система, отрязвайки при това доста глави! И искат Русия да направи същото за 20 г.? Това е невъзможно”.

Писателят Андрей Макин, роден преди 59 г. в Сибир, бе приет през декември м.г. във Френската академия. През 1987 г. той пристига във Франция като политически бежанец от съветска Русия. Осем години по-късно печели наградата “Гонкур” за романа си “Френското завещание”. 

 

– Какво беше за вас Френската академия преди да станете кандидат за нея?

– През 1917 г. големите руски аристократични фамилии четяха много книги на френски, особено на онези автори, зад които стоеше бележката “от Френската академия”. Впоследствие библиотеките на благородниците  бяха разграбени по време и след революцията и тези книги се оказаха за продан на пазарите за по 50 копейки. Така че аз имах възможността да ги прочета като дете, благодарение на баба ми, която ме посвети във френския език много малък. Това беше първият ми “достъп” до Френската академия.

– Дори и да имате френско гражданство, вие сте руснак. Това прави ли ви различен академик?

– Подобно на империите, големите институции също имат нужда да вървят напред. Чужденец по произход, аз действително се оказвам едно от тези стъпала на френската интелектуална империя. Донякъде като вестготите, които са били натоварени със защитата на границите на Римската империя в античността. Понякога впрочем те го правели с по-голяма доблест от линеещите римляни! Това е едно от чудесата на тази страна: да породи в чужденците желание да бъдат по-големи французи от самите французи. Така се случи с моя приятел Жан-Клод Серван-Шрайбер, на когото посветих една книга, “Страната на лейтенант Шрайбер”. Тъй като е евреин, той се е борил с още по-голяма енергия, сила и героизъм по време на френската съпротива, за да покаже, че е достоен за сънародниците си “по потекло”, подражавал им е възможно най-добре. В замяна на което е почти забравен от историята и френската държава…

– Какъв академик ще бъдете?

– Аз съм привързан не толкова към титлата, колкото към идеята да изпълнявам функция, която съответства на работата, която върша със страст: да популяризирам френския език. Тоест да го защитавам, закрилям. Именно на това се е посветила Френската академия, което я прави уникална институция. Необичайното е, че това дело се осъществява не само от литературни умове, но също така от учени, като проф. Пуликан, чийто медицински познания за развитието на речника се оказват много ценни. Тук стигаме впрочем до един друг възхитителен аспект на Френската академия: обединяването на блестящи умове, идващи от понякога много далечни хоризонти. Имах възможността да разговарям малко с Валери Жискар д’Естен: за няколко минути той направи панорама на политическата история и на световната дипломация през последния половин век с необичайна точност и увереност.

А какво да кажем за Жан-Люк Марион! Дава ли си сметка Франция каква слава е за нея да има философ, чийто философски трудове са преведени на китайски? Той ми обясни степента на трудност на неговите преводи. На китайски например не съществува дума, еквивалентна на понятието битие. Идеограмата, която била избрана в крайна сметка, означава “човек в лодка на Луната”. Което е нов път за философски размисъл…

– Как си представяте вашата роля в Академията?

– Обичам яснотата и мисля, че е необходимо да се изясни значението на думите. В противен случай се губим във фантазии, плуваме в тройния език на намеците, недоразуменията. Прекалено много думи се използват или, обратното, се избягват заради тяхната конотация. Това е нов и достоен за съжаление феномен. До неотдавна Клод Леви-Строс използваше думата “раса” без да го свързват с немислимите днес думи, изречени от Леон Блум през 1925 г. (“Ние приемаме правото и дори задължението на висшите раси да привличат към себе си онези, които не са достигнали същата степен на култура (…)”.

Колаборация или раса са термини, натоварени с толкова силна символична стойност, че тяхната употреба е станала конфликтна. От друга страна, понякога съзнателно използваме думи, без да си даваме сметка за това! Такъв е терминът “апокалипсис”, повтарян в изобилие по повод идването на власт на Доналд Тръмп в Белия дом. Впрочем апокалипсис означава откровение! И действително неговото избиране разкри нещо за американското общество, както избирането на Франсоа Фийон на първичните избори на десницата и центъра във Франция разкри желанието на французите за връщане към здравия разум и известна органична йерархия.

– Според вас се изразява ясно онзи, който мисли ясно, ако използваме формулировката на Боало…

– Точно така. Връщането на яснотата в дебатите преминава през изясняване на термините на дебата. Ако продължаваме да използваме загадъчни, неясни думи, никога няма да успеем. И писателите също имат отговорност в тази област. Мнозина от тях се отдалечиха от френския език, убедени, че ако не го измъчват, значи не са истински писатели! Но защо? Волтер и Молиер, които пишеха на един много ясен френски, не бяха ли истински писатели? Спомням си, че веднъж разговарях с авторката на “Свинщини”, Мари Дарийосек. “Вие сте класик, ми каза тя, докато аз искам да дам ритници на френския език”. Но защо искаш да блъскаш френския език? Както казваше Лабрюйер: “Ако искате да кажете, че вали, кажете “вали”!

– Какво мислите за реформата на френския език?

– Тук също е уместно да спре систематичният лов на традициите. Да вземем за пример сложните ударения. Несъмнено тяхното присъствие внася поезия и смисъл в гласните, над които са поставени. Думата soûl (пиян) може да се напише без ударение, но когато я четем с ударение, по-добре различаваме несигурната стъпка на пияницата. В Русия впрочем също има подобни дебати. Искаха да премахнат една буква от азбуката, наследена от църковнославянския, която все по-малко се използва и се съдържа в думата “гора”. Това беше едно много особено “е”,  но то именно изразяваше много добре дълбочината на гората.

– Понякога в думите ви усещаме горчивина по повод на това, в което се превръща Русия…

– Не, аз наблюдавам как тя си сменя кожата. Със свой ритъм. Понякога във Франция липсва търпение и снизхождение спрямо Русия. Тук малко бързо забравят, че бяха нужни 200 г., за да създадат демократична система, отрязвайки при това доста глави! И искат Русия да направи същото за 20 г.? Това е невъзможно. След рухването на СССР имаше скок към капитализма. Този скок в неизвестното беше много голям, много бърз, сякаш за да илюстрира думите на мадам Дьо Стал: “Руснаците никога не достигат целта си, защото винаги я надхвърлят”. След това нещата започнаха да се отпускат, но не бива да забравяме какво беше положението в Съветския съюз: народ, смазан от десетилетия. Внезапната поява на свободата предизвика у него пиянство, от което той постепенно се възстановява.

– Във Франция съществува известна русофобия. Може ли тя да ви накара да напишете едно есе, озаглавено “Тази Русия, която забравяме да обичаме”, подобно на есето ви “Тази Франция, която забравяме да обичаме”? 

– Не, защото ми се струва, че отношението на французите към Русия се променя благоприятно. Трябва да правим разлика между гласа на елитите и гласа народен, много по-малко недоверчив или изпълнен с омраза към Путин и Москва. Но несъмнено този глас много по-малко се чува. Засега. Защото не може да бъде сподавян вечно.

– Както в СССР…

– Точно така. Спомням си един анекдот, който илюстрира безсилието на един политически режим спрямо гнева на собствения си народ. Случи се в сградата на “Правда”, всекидневника на Комунистическата партия. За да добиете представа какво беше този вестник, ще ви кажа, че се е случвало хора да си сменят името, след като тяхна снимка е била публикувана в него, но с объркана самоличност. “Правда”, както показва и името, казва истината, така че името, което е публикувала, е правилното, а онова което човек носи от раждането си, неизбежно е било грешка…

Веднъж директорът на този всекидневник поиска да му покажат хора от народа. Заведоха го в мазето на сградата, където жените подреждаха поредиците на вестника в ужасни условия: без дневна светлина, с крака в калта, във влага и мухъл… Едва влязъл, директорът нападна работничките, че не работят достатъчно, че производителността е слаба и т.н. Една от тях се приближи до него и се изплю в лицето му: “Майната ти!”. Той беше готов да й се нахвърли: как смее? Нервира се, крещи още по-силно и я заплашва. А жената му подхвърля: “Нямам нищо, чуваш ли? Нищо! Работя от 30 г. и нямам нищо. Така че, майната ти!”. Изваден от равновесие, директорът се връща в кабинета си и се нахвърля на помощниците си: “Казах ви да ми покажете обикновени хора!”. Неспособен да разбере, че народът беше именно тази жена, която няма нищо и затова няма какво да губи…

– Да се върнем към Франция, оптимист ли сте за нея?

– В крайна сметка, народите винаги се събуждат. За съжаление, народът на Франция има неприятния навик да се събужда, само когато тя е в смъртна опасност. Но някои може би смятат, че тази куртоазия, тази гъвкавост, която французите прявяват, често е качество…

Неотдавна в Москва кола бутна дете, движейки се на заден ход: три часа по-късно всички коли на улицата бяха разбити с железни пръти от жители на квартала. Не мога да не направя сравнение между този спонтанен акт на отмъщение и липсата на ожесточена реакция тук след трагедиите в Ница или Сент Етиен дьо Рувре. Докога французите ще бъдат толкова търпеливи, снизходителни, толерантни? И в деня, в който се събудят, няма ли реакцията им да бъде прекалено ожесточена, защото дълго време е била потискана?

Превод от френски: Галя Дачкова, Гласове