Андрей Кончаловски: Европа не може без Русия, но Русия може без Европа

Андрей Кончаловски: Европа не може без Русия, но Русия може без Европа

Публикувано от:

Андрей Кончаловски символично отзова филма си „Белые ночи Алексея Тряпицына” от надпреварата за Оскар в Русия за категорията „най-добър чуждоезичен филм”. „В последните години критикувах много остро холивудизацията на руския пазар и пагубното влияние на комерсиалното американско кино върху формирането на вкусовете и пристрастията на нашите зрители. Заради това ми се струва нелепо да се боря за Оскар”, обясни режисьорът.

Кончаловски даде пространно интервю за информационната агенция „Росбалт”, която е известна с умерената си позиция по отношение на Путин и конфликта с Украйна. Режисьорът споделя впечатленията си за събитията, които се случват в родината му във време на ново противопоставяне със Запада, и какъв път на развитие трябва да избере Русия.

– Андрей Сергеевич, как според вас се отразяват западните санкции на руската култура?

– Не разбирам каква е връзката между културата и икономическите санкции. Тези неща са несъвместими… Каква, всъщност, е разликата в културата? При Съветския Съюз имаше тежки санкции, но въпреки това културата съществуваше.

– Но нали „наказват” цяла Русия – освен управляващите тези санкции бичуват и целия народ. Не е ли така?

– Какво говорите! Това е една голяма илюзия, почти мазохизъм. Народът въобще не усеща санкциите. Повечето руски граждани живеят толкова смирено, че дали има сьомга в магазина и с колко е паднала цената на нефта, тях това не ги касае.

Не наказват и Русия. Просто западната цивилизация не е в състояние да проумее, че възниква принципно нова геополитическа ситуация и не иска да признае неудобната истина, че Европа и Америка престават да диктуват на света кой на какъв ред да стои в този исторически театър. Когато Меркел каза, че Путин живее в друга реалност, това беше истина, защото самата Меркел живее в различна реалност. А санкциите са опит да се реагира по някакъв начин на нарушението на онова, което Западът смята за неизменни правила на играта. Русия наруши тези правила и предизвика, меко казано, възмущение, а в същото време Западът постоянно нарушава своите правила.

Разбира се, санкциите не са приятни и безусловно в определена степен ще забавят развитието на Русия. Но е очевидно, че засега Западът няма адекватна оценка на най-важното. Мястото на конфликта – Украйна, е разположено на границата между две европейски цивилизации: източноевропейската, гръцката, начело с Русия; и западноевропейската, латинската. Това е хилядолетен конфликт между Ватикана и Константинопол. Според мен той е към края си, защото възникват нови заплахи за тези цивилизации. Ислям, екология, миграция – това са много по-сериозни проблеми, които човечеството трябва да разреши. Виждаме последните изблици на войната за хегемония в Европа. Този конфликт трябва скоро да заглъхне и дори папа Йоан Павел беше казал, че християнството има общи врагове и проблеми, които са много по-важни от проблема на Светата Троица.

– Не ви ли се струва, че ставаме свидетели разрушаване на епохи и системи, както във времената на Чехов – изсичат черешовата градина, колелото на съдбата е на път да направи пълен оборот и светът да се промени из основи?

– Действително сякаш живеем на границата на стария и новия свят. Но по времето на Чехов конфликтите не са били толкова глобални, колкото сегашните. Тогава е било последното сражение между империалистическите и колониалните държави. А сега има конфликти между цивилизации.

В Чеховите времена Сингапур, Пекин или Шанхай са били някакви екзотични места, където хората са ядели кокосови орехи. А сега тамошното население произвежда огромно количество интелектуален и материален продукт, както и в Индия, и в други страни от Третия свят. Мюсюлманският свят също се превърна в хегемон – една много избухлива и агресивна цивилизация. Европа никак не може да се примири с мисълта, че вече не е единственият център на човечеството и около нея не се въртят останалите народи и държави като планети около слънцето.

Много е сложно да бъде разбрано и прието. Това не е единствената шахматна дъска наоколо, те са вече десет и трябва да играеш едновременно на няколко, или пък на дъска, която е седем пъти по-голяма от обикновената и там фигурите не са 32, а да кажем 120… Всичко се усложни и Европа трябва да си изработи нов модус вивенди. Това е колосален процес на криза на либералната империя, която вероятно ще доведе до разпада й. Едва сега в западната философия се чуват трезви гласове, има мислители и деятели, които адекватно оценяват ситуацията. Когато те казват, че конфликтът между две системи трябва да се реши с преговори, те имат предвид Украйна. А трябва да се включи цяла Европа. Аз смятам, че Путин е прав, когато казва, че Украйна е опит да се вдъхне нов живот на НАТО, функция, която сега е неразбираема.

– Шефът на Министерството на външните работи на Руската Федерация Сергей Лавров заяви, че „блокът НАТО изгуби смисъла да съществува и трескаво го търси”. Подкрепяте ли това мнение?

– НАТО беше създаден, когато Съветският съюз беше въоръжен с атомни ракети и тези ракети се движеха към Куба. Тогава всичко беше ясно. А сега какво? Работата е там, че на Америка й е дори още по-трудно от Европа да приеме факта, че вече не седи на първия ред.

Когато стана Перестройката и рухна Стената, Западът си присвои лаврите на победител, а Русия тогава не разбра какво място трябва да заеме в новия световен ред. Това сега се променя. Американците мълчаливо признават мощта на Китай и потенциала на Индия. Но засега не искат да признаят авторитета и мощта на Русия, защото това е старият конфликт между Запада и Изтока. Въбще не се разглежда конфликта между Изтока и Изтока, а той е неизбежен – например между Индия и Китай. А има още много възможни стълкновения на тази голяма шахматна дъска.

– Казахте, че светът на пощальона Тряпицин, който живее в Архангелска област, много прилича на света на италиански селянин нейде из Калабрия, защото ще остане непроменен. Там се запазва някакво относително равновесие. Правилно ли съм ви разбрал?

– Когато казвам „селянин”, нямам предвид фермер. Фермерът не е селянин, а буржоа. Калабрия е един от най-изостаналите региони в Европа. В този смисъл обитателите на места, разположени в южната част на Апенинския полуостров, донякъде напомнят на обитателите на нашата провинция. Руската класа на селячеството умря – хората се отучиха да обичат земята, да я обработват. Трябва отново да научим новите поколения да ценят земята. Съвременният руски човек, живеещ на село, за съжаление не произвежда нищо, което да продаде, а само нещо, което да изяде. Затова сякаш живеем в едно предбуржоазно общество. Предбуржоазно в смисъл на това, че в Русия селяните са нямали частна собственост на земята, която да оставят в наследство. А когато човекът няма нищо лично, собствено, то и представите му за живота са подобни.

– Населението в руското село може да се възприема различно. Например като изостанала маса, която никой никога няма да успее да цивилизова. Или пък като среда, която пази безсмъртната душа на народа от външни посегателства. На вас кое определение ви е по-близко? Или имате свое собствено?

– Трудно ми е да давам определения. Най-общо казано ние говорим за система от ценности на руския човек. Тя е различна в южна, северна и централна Русия. На юг селяните са бягали от крепостното право. А на север са живели хора, които крепостничеството на Москва не ги е засягало. Самата Москва, според мен, е била ядро на крепостничеството, оттам е и робският манталитет. В този смисъл Северът е бил по-независим.

– Руският север не е бил завоюван от никого, дотам не са стигали врагове…

– Там е нямало завоевания, но е имало дифузия, процес на взаимопроникване с финландски и ханзейски търговци. Работата е там, че северът не е бил завоюван от Москва и следователно там не е било наложено крепостното право. В Московското царство царят е владеел не само земята, но и хората. Но не е владеел, например, казаците и приморците. Оттам и различните жизнени нагласи на хората. И въпреки всичко днес руснаците имат обща ценностна система, която се нарича манталитет. Това е „руският геном”, който все още не е разшифрован и затова не можем да го модифицираме и да му влияем. Трудността е в това, че в Русия, както впрочем и в други предбуржоазни общества, човешките взаимоотношения не са се определяли от закони, а от концепции. Руският човек се ръководи от концепции – така, както в Италия през XVI век.

– Нямате ли усещането, че сега имаме не един, а най-малко три народа: този, сред който живее Тряпицин в Архангелска област; друг, който строи заводи и изстрелва космически кораби; и трети, който проклина властта, провежда маршове на несъгласните и мечтае да „избяга от Русия”? Или имаме един народ?

– Според мен исторически съществуват само две Русии – предпетровска и следпетровска. Всичко останало са подраздели. Предпетровска Русия е Московското царство с неговото крепостничество, сервилност, татарско влияние и по своята същност антизападно. Една съвсем малка част от държавата, нацията, е била насилствено европеизирана от Петър и е произвела всичко онова, с което сега се гордеем. Без Петър, без Европа сега нямаше да има нито Пушкин, нито Чайковски, нито Толстой, въобще нищо – дори и Ломоносов! Щеше да има само Пимен, Феофан Грек, Андрей Рубльов и още няколко велики руснаци, извисяващи се над океана от архаика. Европейската (съвсем мъничка) част от от руския манталитет всъщност произвежда ракети, дисиденти, власт. Тази социална общност се навира „вътре” в народа.

В този смисъл днес има две същуствеващи руски нации – „Европа” и „Московия”, Санкт Петербург и Москва. Те не се делят според местообитанието на хората, а според ценностната им система. Мнозинството в Русия не разбира и не приема претенциите към обществото и държавата от европейската част. Именно тази социална категория предявява към властта и обществените институции безкрайно количество обвинения във всички грехове – възможни и невъзможни. И това не са непременно онези хора, които ходят по митингите: всички бизнесмени и дори(сигурен съм в това) всички политици в Думата или Кремъл си говорят под сурдинка за „режима” – същите онези, които на всеослушание казват съвсем различни неща. Тоест живеят с концепции – както при съветската власт.

– Вие самият към кои спадате? Макар че вероятно е трудно да разделиш душата и сърцето…

– Защо? Мога да отговоря точно. Аз съм руски европеец.

– Не мислите ли, че се появиха твърде много хора, в това число и творци, които ненавиждат страната си и не я приемат? Дали те не достигнаха критична маса сред народа?

– Мисля, че това изказване не е съвсем коректно. Любовта се показва по различни начини: може да обичаш и едновременно с това да критикуваш непрестанно. Просто всички европеизирани руснаци не могат да се примирят, че културата на мнозинството руснаци не съответства на представите им за това каква трябва да бъде. И заради това руските „европейци” обикновено се чувстват нещастни. Те смятат, че у нас всичко трябва да е като в Америка, Финландия, Швейцария. Точно за това става въпрос – ако искате всичко да е като в Швейцария, отидете да живеете там…

На руския „европеец” му е най-трудно да проумее, че животът в страната не се определя от „петровската Русия”, от „Московия”. Тя е проникнала твърде дълбоко в руската култура. Друг е въпросът колко време ще отнеме и каква политическа воля е необходима, за да обединим руската цивилизация с европейската. Великата мисия на Русия е да спаси Европа от идеологически и културен разпад. Даже ми се струва, че Европа без Русия няма да просъществува в този век, а Русия без Европа ще оцелее. А когато Европа разбере това, тогава ще настане нова епоха.

– Относно народната любов. Кинолентите „Брат” и „Брат 2″ до ден-днешен бият всички рекорди по гледаемост. Защо от началото на 90-те досега в руското кино не повече не се появиха такива филми?

– Такива филми не се правят по поръчка. Великите произведения на изкуството винаги трябва да са малко на брой, а средните и лошите – много. Това е чисто аритметична закономерност. И въобще темата за изкуството за масови зрители никак не е проста…
Ето, вие казвате: част от руснаците ненавиждат Русия, в това число и много интелектуалци. Но смисълът на изкуството не е да показва на народа истината или лъжата, а доколко творецът е способен да предаде чувствата си на зрителя. Може да обичаш своите герои, но да не си способен да пресъздадеш тази любов. В руското кино има много талантливи филми, в които никой никого не обича. Защо „Москва не вярва на сълзи” имаше такъв успех? Там имаше кого да обичаш, за кого да страдаш. Тук не става въпрос за философията на твореца, а за неговия талант да предаде нататък по веригата любовта към своя герой. И не е важно що за човек е това – дали пие или не пие, слаб ли е, или е силен духом. Черното кино не е нищетата или неетичното поведение на героите, а отсъствието на авторска любов към тях… Да изразиш любовта означава и зрителят да почувства онова, което чувства творецът. Именно това е талантът. Безусловно съществува и талант да мразиш. Има забележителни творци, които цъфтят от омраза, и други, които цъфтят от любов. Всичко това е от Бога…

– При работата ви над филма за руското село вие обикнахте ли хората, които снимахте?

– Дори ако се занимавах с нещо друго, пак щях да намеря хора, които има защо да обичам. Въобще хората не са виновни за нищо. Ние наследяваме системата на житейските ценности от майките си, бащите си, училището. Важното е да разбираш човека. Както е казал Достоевски: „Първо разбери, после прости”.

– По темата за вината и прошката. В украинската армия против опълченците се сражават много руснаци, рускоезични войници. Не ви ли се струва, че там освен всичко друго се води война на руснаци с руснаци?

– Не, не ми се струва. Тук не говорим за националност, а за интереси на хората. Кой е воювал в гражданската война в Русия – бели с червени? Това са просто наименования. Воювали са помешчици със селяни. Селяните са искали земя, а помешчиците – имения. И ако тогава бялата армия беше вдигнала лозунга „Земята – на селяните!”, болшевиките нямаше да победят в тази война. Но за съжаление техните забележителни пълководци не са осъзнали това – нито Колчак, нито Деникин, нито някой друг. Селянинът е искал да има земя, той я е обичал. А днешният селянин не иска да има земя, защото не я обича.

По отношение на Украйна ми е много трудно да давам оценка – аз не съм политик и не знам всичко, което стои зад появата на Десния сектор на политическата сцена. Не разбирам и истинските причини за такава откровена жестокост и насилие.

– А как ви изглежда полемиката в самата Русия? Създава се усещането, че в Украйна се води гореща война, а у нас – все още хладна.

– Явно въпросът е в това, че хората винаги се застъпват за някакви техни си лични неща. Но може и да се говори за по-дълбоки причинно-следствени връзки. В Давос се събраха едри бизнесмени, които казаха: „Как така, ние губим собствените си пари!”. И изведнъж се оказа: политиката си е политика, а бизнесът е на първо място. Може би това, че те губят пари заради Донбас, ще се окаже по-важно от сблъсъка на две философии?

Никой не може да отрече, че когато Горбачов отвори Русия към Запада, западните страни гарантираха: НАТО няма да се разширява на Изток. Но Западът започна да се разширява на Изток. Защо, какъв е смисълът?

За съжаление днешният политически пейзаж е населен с твърде посредствени умове, които са резултат от определена умора на демократичния електорат от популистки обещания. А посредственото мислене се определя от срока, който прекарваш на своето чиновническо място и от предпочитанията на твоя електорат. То говори как трябва да се съревноваваме по въоръжение с конкурента си, диктува двойни стандарти и безкрайно лицемерие, които виждаме още от времето на бомбардировките над Белград, цветните революции в Северна Африка, събитията в Ирак, Афганистан и Сирия. Даже писах за това в статията „Болшевикът Буш”, защото Буш се държеше като Ленин и Троцки – строеше демократично общество върху щикове. А всичко това е обречено.

Въобще демокрацията в бедните страни не води към разцвет, а към терор, диктатура и разпад. Най-добрият пример за това е Южна Африка. Днес Западът мълчи за нея, закрива очи, „срамежливо си приглажда престилката”. А Южна Африка рухна. Започна страшно, варварско време, дивашка необузданост, пълна катастрофа. И всеки премълчава как там всичко започна с някакви демократични промени, а сега е анархия, насилие и беззаконие. Никой не иска да коментира, защото това е „политически некоректно”.

Източник: Площад Славейков